И пак обстрелваш небето ми с кървави ножове,
с надежда си отново да коленича.
Но аз не искам, а и вече не мога...
Този път няма да вървя срещу душата ми умираща!
Престани! Щом си празен, защо ме викаш?
Болката ми няма да запълни твойте дълбини.
В грешка си, ако си мислиш, че любов се печели с чужди сълзи.
А и аз вече не плача... Дори и не викам.
Защо ли се уморих, не знам?!
Бях готов вечно да скитам, за теб, за нас... ако не се бе предал.
Сега за какво съм ти? Счупена свещ.
Натежала от восък и легнала.
Сега си далеч... от душата далеч...
Сега не сме истински, а сме клонинги.
И е късно... почти за умиране време дошло е
на тази любов...
-Гордост ли? - попита.
- Гордост! - отговорих...
- Ами любовта? - отвърна в замиращ зов...
-Любов ли? Какакво е това?
Аз от нея все на части догарям.
Остави ми поне гордостта, че
да свети на фитила ми и да изгарям.
Тази любов ме доведе дотук,
до ръба... до отчаянието...
Поне да бях луда, да не чувствам студ,
да лежа в мазето на забравата.
... Но няма любов! Аз не намерих любов.
В лицето твое гордостта посрещнах.
Ти не си друг, ти не си нов... Любов ли?
Защо, ми кажи, питаш за нея?
Ммм.. хубаво стихотворение.
Добре дошла! [inlovee]
Много емоции. Браво!