Безплътната игра на слънцето
докосва морската повърхност
и чертае върху нея пътища
за звездите заблудени в тъмното.
А луната,жълтата,попаднала
между ден и нощ на кръстопът,
внезапно се препънала и паднала
на хоризонта върху режещия ръб.
И счупила се месечината на хиляди
като светулки малки стъкълца
и сякаш са дошли от никъде,
стопили се във мрака на нощта.
Звездите трепнали уплашени-
къде е тяхната луна?-
били объркани,не знаели,
че вече са сами в света.
И дълго чакали във тъмното-
но от луната нито знак,
една след друга се търкулнали
в прегръдката на чезнещия мрак...
:) Много готино стихче!
О, горкичката Луна!
Как сега ще я събираме?
Късчетата светлина
по тревите ги намираме.
В кошницата на нощта
къс по къс събрах
и връщам я
в нейното небе,
сега
може би ще си е същата.
Поздрав, hide`and`seek! [cvetee]
Хареса ми твоята тъжна картина.
Гледам я,сега е същата,
сякаш свети както и преди,
ала знам,че сърцето й строшено бе,
и макар че е слепено още я боли...
[cvetee]
[bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [inloveee]
Quote from: hide`and`seek on December 18, 2005, 00:38:37 AM
Гледам я,сега е същата,
сякаш свети както и преди,
ала знам,че сърцето й строшено бе,
и макар че е слепено още я боли...
Жива вода ще му налеем,
ще го изкъпем, закърпим, приспим
и ще му мине. Отново ще грее
и по-силно отпреди ще тупти.
Във тъмен час,във нощ зловеща
луната ще намери за изгубените път,
тя мрака ще прогони,ще ти донесе надежда
че имаш свое място някъде в света.
За туй пази сърцето й кристално,
то крехко е и лесно се троши,
пази го за да може то самото
все пътя ти да осветява и никога да не греши.
Благодаря ти,Gentiana,стиховете ти ме вдъхновяват да създавам нови стихотворения,а това е нещо безценно! :)
Луна, тъй близка и далечна,
пазителка на чувства наши,
богиня, тя ще бъде вечна,
тъгата нея не я плаши,
тя свикнала е със сълзите,
със наши мъки и раздяли,
разпалва пак в сърца искрите,
събужда трепети заспали ...
Сърцето на Луната не издържа
на вечните ни драми и... кърви.
Не мога днес с любов да го превържа.
Отново нетърпимо ме боли.
Кристална чаша от сърцето става.
Отрова пия, не е сладък сок.
Тежи ми всичко, нищо не остава
освен във бездната последен скок.
Съживена бавно от надежда
над нас луната бди отново
макар да знае че подвежда
сърце съшито не е вече ново
продължава тя да ни дарява
с някаква измислена мечта
какво ли друго ни остава
боляща истина или лъжа
Всеки сам избира...
Сърцето има свойто право,
дори ранено в нас да бие
и не е нужно да е ново
лъжите грозни да изтрие.
[ihuuu] [ihuuu] [ihuuu] [ihuuu]
БРАВО БРАВО, много красива приказка за Луната и звездите...
супер