Лунната светлина едва се процеждаше през листата на многовековните дървета, а прашната пътека, виеща се между тях, оставаше скрита в мрака на сенките им.
Лекият ветрец ги караше да прошумолят, да раздвижат застиналата, злокобна картина. После се извиваше, ставаше по-груб и огъваше клоните, докато не изпращят под натиска му. Доволен ветрецът стихваше и подгонваше по пътеката някое откъснало се листенце.
Аз стоях там сама наслаждаваики се на тази призрачна картина. Студът й ми беше познат. Бях го носила в сърцето си достатъчно дълго и сега се чувстах готова да намеря това, което бях загубила в гората.
А какво всъщност бях изгубила? След толкова лутане бях забравила откъде идвам и накъде отивам. Знам само, че се криех, че бягах, но също че трябва да занеса нещо на някого.
Вървях уморена по пътеката, спирах и се подпирах на дърветата. Бяха толкова студени. Дали липсата на слънце, което да стопли стволовете им, самотата или нещо друго ги правеше такива, или просто бяха създадени от лед. Дали аз не бях като тях. Кожата ми беше студена, сърцето още повече.
Тръсвах глава и продължавах напред, искаики да избягам от тези мисли. Исках да избягам от себе си, да не мисля .. да не разбера отговора. Да не разбера, че съм ледена, че съм неспособна да излъчвам топлина.
Допирах ръка до сърцето си, за да усетя, че то все още бие. Исках да бие и в същото време се плашех, че ще е биенето на един часовник, отмерващ времето до своя собстен край.
Положих ръка на гърдите си, затворила очи в очакване на нещо, в очакване на нищото, не очаквах звук. Тогава пръстите ми обвиха някакво медалионче. Отворих очи, за да го разгледам. Светлината му ме заслепяваше и не можех да видя формата му. Само знаех, че трябва да го занеса някъде, че ще ме пази, че ще ме топли дотогава. Егоизма в мен ме караше да го нося, да не го захвърлям, да не се отказвам. Исках тази топлина и трябваше да я нося .. да я занеса.
Ветрецът, който отново се беше извил донесе някакъв тих, мелодичен глас. Той ме викаше. Искаше да ида при него. Молеше ме да ида при него. Огледах се, за да видя на кого принадлежеше
този глас, но щом се опитах да го направя, ветрецът замираше в клоните на листата. Направих крачка напред и го чух пак, после още една и още една.
Вярвах на този глас. Нямаше какво да губя, нямаше какво да намирам. Просто го следвах с надежда да ме стопли, както топлеше това медальонче. Дърветата ме обграждаха, студенината им ме обграждаше – не исках да ставам като тях. Страхът това да се случи ме задушаваше. Побягнах натам, откъдето идваше гласа.
С всяка крачка в тази посока ме заливаше нова и нова вълна от топлината на медальона. Страхът от това, че гласът ще изчезне и ще съм пак сама сред дърветата се стопяваше, докато тичах към него. Усещах, че този път няма да остана сама. Усещах, молех се, надявах се, вярвах, че ще намеря нещото, което да ме спаси от студенината на дърветата.
Дрехите ми се късаха в тръните на храстите, нозете ми се разраняваха от камъчетата по пътеката, пръстите ми бяха премръзнали, но продължавах към гласа, който ме опияняваше. Караше ме да забравя за болката си и да го търся, нямаше нищо друго освен копнежът ми да го следвам.
Чувах шепота .. мелодията на думите стопляше сърцето ми .. "Обичам те .. Ела .. Намери ме" .. Не осъзнавах значението им, а го следвах сляпо. Вятърът, който ги носеше ме изпълваше с енергия. Галеше раните на тялото ми и с нежната си целувка ги лекуваше. Тичах, търсех го, гонех го, а щом вятърът се върнеше към мен се заплиташе в косите ми като ласки на любим. Усещах го. Гласът ме зовеше при себе си. Обещаваше нещо. Обещаваше топлина. Дали ме беше страх? Да, но не го осъзнавах. Желанието за топлина беше по-силно от страха да остана студена, замразена в тялото си, както дърветата, покрай които минавах.
Листата прошумоляха. Имаше някой друг освен мен. Сърцето ми спря да бие в очакване да видя на кого принадлежи този вълшебен глас. Тръните на храстите раздираха ръцете ми, но не усещах нищо, нито това, че съм спряла да дишам. Исках да го видя. Пристъпвах плахо, за да не го стресна и да отлети отново с вятъра. Сърцето ми се беше свило в очакване. Дори, когато отмествах последната клонка, която ме делеше от този, който беше там затворих очи...
Когато ги отворих отново пред мен беше една сърна. Луната хвърляше отблясъци по красивата й, гладка козина. Очите й всякаш светеха със собствена светлина.
Това не беше притежателят на гласа, но не бях разочарована. Красотата на това животно ме порази и спрях, за да го погледам. Никога не бях виждала подобно нещо. Дори не можех да си представя, че по земята броди такова създание.
Бях толкова пленена от нея, че дори не усетих, кога вятърът отново се беше извил, беше я обгърнал и скрил от погледа ми зад завеса от листа. Сега на нейно място беше чудно красива девойка.
Тя идваше към мен. Дивното създание ме беше видяло. Исках да избягам, исках да се скрия. Не биваше да ме вижда в дрипи и изцапана с прахта от изминатия път. Не исках да ми се присмее. Вятърът се завъртя около мен, искаше да ме привлече, искаше да го последвам, но не можех, не можех да тръгна. Девойката държеше ръката ми.
Смехът и се разля като ручейче, но студенината в него ме смрази. С напевния си глас убиваше топлината в мен, с нежността на гласа си шепнеше това, от което душата ми се страхуваше. "Къде си тръгнала? Нима мислиш, че той иска теб? Нима мислиш, че вика теб? Нима не виждаш, че мястото ти не е при него? Вярваш ли, че ще предпочете теб?". Повтаряше го като някаква магия, отново и отново. Опитваше се да даде плът на простите думи. Исках да избягам от хватката й. Тръсках глава, за да се отърся от думите й. Плачех, умолявах, скимтях като малко беззащитно животно, хаванато в капана на истината.
Вятърът се изви отново. Бучеше в ушите ми. Заглушаваше думите й и шепнеше старите обещания. Шепнеше, че търси мен, че иска мен. Страхът ме спираше да повярвам, но нежеланието да остана при създанието беше по-силен. Борех се, дращех с нокти, цялото ми същество се съсредоточи в това да се откъсна от хватката й, която бавно източваше топлината, надеждата, живота от мен.
Хватката й се разхлаби и аз побягнах. Не гледах назад. Исках да се скрия при гласа. Исках да заличи поредните рани. Исках с мехлема на нежността си да ме излекува. Исках го. Исках топлината. Имах нужда от нея. Точно тя ме караше да продължа
напред. Не исках сълзите. Не исках отровата, която се вля в сърцето ми. Не исках да повярвам на думите на създанието.
Тичах. Не се обръщах. Не се спирах. Просто тичах. Падах спъната от корените на дърветата, от камъчетата по пътя, падах толкова пъти, че усещането за болка се притъпи докрай. Знаех само, че има топлина, че съм близо до нея. Тя ме окриляваше. След всяко падане ставах и продължавах. Тичах ....
Дърветата бяха мойте безмълвни наблюдатели. Мойте съдници. Моя страх от студа. Всичко това, от което бягах. Което ме буташе към края на пътя.
Тичах и се молех да стигна преди силите ми да са ме напуснали. Знаех, че няма още много, но знаех и че не е толкова лесно. Съдбата нямаше да го допусне.
Тичах, а в далечината се появи стена... С приближаването ми тя ставаше все по-висока и по-висока, а отчаянието в мен растеше. Нима можех да я мина? Да я заобиколя? Да се откажа? Не .. можех всичко друго, но не й да се откажа. Не можех да се върна назад. Бях стигнала твърде далеч.
Погледнах окървавените си ръце. Докоснах гальовно с пръсти стената. Усмивката ми не слезе от лицето след пъврия удар в нея, нито след втория, нито след третия... Усмихвах се, защото вятърът ме окуражаваше, шепнеше, че до края остава малко. До чий край? До моя ли? Щях ли да остана завинаги зад тази стена, която ме отделя от топлината? Щях ли да я премина? Не знаех. Не мислех. Нуждата да я премина, да стигна беше твърде голяма. Не мислех, а само продължавах да удрям в нея. Да драскам по тухлите. Сълзите ми отмиваха кръвта по пръстите, но усмивката не слизаше от лицето ми. Там беше той. Зад стената беше той. Нямаше за какво да плача. Трябваше само да стигна. Нов удар, болка, нов удар, болка ...
Стената се пропука. Тухлите падаха, но аз не се отдръпнах. Нямаше да направя и крачка назад. Нямаше да се върна. Стоях и чаках. Чаках, за да мина и да стигна до гласа.
Ярка светлина ме заслепи, но не замижах, не извъртях глава. Слънцето се издигаше над мен, огряваше пътя, и поляната, и дърветата, напъпъли с цвят, и пейката, и теб. Ти беше там. Ти ме чакаше. Ти ме викаше.
Бях забравила за вида си. Не усещах раните си, не виждах, че съм облечена в дрипи. Виждах само теб. Виждах само слънцето в теб. Виждах само топлината.
Медальонът падна от верижката на врата ми в меката трева. Вдигнах го и ти го подадох. Той беше твой. Той беше за теб... В него беше договорът с дявола, за да стигна дотук, в него беше душата на вещицата, направила заклинание за вечна любов, в него беше животът на едно просто момиче, което стигна до теб.
Най-мощният медалион, който хората знаят е този, върху който е гравирано окото на Изида. Най-големият знак за обич е пръстенът. Най-голямата ми мечта е да го приемеш. Той е твой, нали? Искаше да ти го донеса, нали? Искаш ли да го приемеш?
прекрасно е :) невероятно ... много ми харесва наистина,сякаш аз бях онова момиче....и ох наистина много ми харесва.. и той ... наистина мисля ,че заслужава да разбиеш и 1000 стени, заради него :0 само дори заради факта как свети слънцето в очите ти, когато говориш за него :)
Поздрав, Fallen_Angel!
Разказът ти е толкова жив и истински, че сякаш и аз бях някъде там в него и чувствах всяко трепване в сърцето на твоята героиня.
Тъжно и красиво...Просто прекрасно. :)
ilusia,не знаех, че толкова ми личи [shame] [inlovee]
Gentiana,благодаря за високото мнение [shame]
А за разказа - пръстенът наистина виси на една верижка около врата ми и чака да си го поискат :)
Браво суперско е.
Любовта понякога дава криле,но е мн болезнено,когато ти ги отнемат...
eni s Нямам нужда от криле, а само от него :)
Quote from: `Fallen_Angel` on December 13, 2005, 18:14:53 PM
eni s Нямам нужда от криле, а само от него :)
разбирам те много добре,бих желала да ти кажа нещо,но при подобни ситуации думите са излишни