С нежност те изпредох от
нишки сребърна луна. На
стан от изумруди в тебе
въплътих елфически крила.
Живот ти вдъхнах със силата
на любовта, една сълза преглътнах ,
в дан на смелостта...И тихо тръгнах
... из света. Събрала в шепи камъчета
морска светлина , търсех къде е
паднала моята звезда. Образа ти носех
до сърцето си и със сърца все те
виждах в двете си ръце , трябваха ми
векове ,да те намеря , да те разбера ,
и все изгубен образа ти в мен да погреба...
Но ти дойде. От нищото се появи и
със слънце моят свят обви. Нещо
мъртво се роди...Спомен за неизплакани
сълзи...И ето те - стоиш пред мен , а още
време има... толкоз всъщност мина ! Но
нищо , ще почакам още малко , раздрала
себе си в мъгла. Ще е жалка да умъртвя мига...
великолепно :)