Протегнах ръцете в молитва...
И станах смълчана роса...
Тъмното с думи опипвах...
От отзвук /кат прилеп/ представях среда...
Колони от мрамор и глобус...
Нанизан ни в край, ни в начало...
Езикът ми е онзи колос...
Що здраво крепи ми тялото цяло...
Бозата се вкисна, вмириса...
Нахраних си с нея дома...
Пък той, дълбоко умислен...
Ме прати навънка да спя...
Задуха виелица лятна...
Обрули ми тя цветовете...
За финал на този спектакъл...
Диригентът си счупи ръцете...
На прозореца прилив почука...
Докара и още пет...
Краката в скали си обуха...
Надуха в миг боен тромпет...
И прилепът в мен се разстрои...
Загуби нюх, ориентир...
Без път до мира и покоя...
Бе заставен да стане вампир...
Крилата си с ципи протягам..
Встрани и политам в нощта...
Вечеря, с която се тровим...
Взаимно, ме вика с кръвта...
04.08.2007
(http://img233.imageshack.us/img233/4652/aaabr5.jpg)
хм леко зловещо... необичайно за теб :p