Небето отново наметна черната си мантия. Облаците прескачаха бясно и зловещо. Черни и гъсти се вплитаха един в друг. Луната и звездите бяха някъде там, зад тях... но не ги виждах. Само някаква малка светлина от време на време се показваше, сякаш луната искаше да ми каже нещо... Успяваше да улови момента да се промъкне измежду тези побеснели купища памук и да ме погали със светлата си ръка. Тя винаги ме е успокоявала, а звездите винаги са ме карали да се смея. В Небето - там беше и е моята истина. А аз все още се влача по земята, наметнала черната си мантия. Лутам се като побърканите облаци, но за разлика от тях аз няма с кой да се разминавам.
Пътят е прашен и трънлив. Тръните се забиват в босите ми крака. Опитвам се да ги прескоча, но се озовавам върху някой остър камък... Той се забива в някоя стара рана и отново я отваря... а старите рани толкова трудно заздравяват... Нищо! Отново ще потече кръв и ще се затвори... до следващия остър камък.
Вятърът пак сваля качулката от главата ми и се рови в косата ми. Пръсва я в хиляди посоки, милва ме със сухите си студени ръце и продължава напред... Изоставя ме, а аз нямам сили да тръгна след него... както правех преди. Толкова го обичам... Беше ми дал част от неговите свобода и сила. Той също ме обичаше. Спря до едно дърво, обърна се към мен и ми подаде ръка. Искаше да го последвам... Но нима не знаеше - аз винаги съм вървяла с него и той с мен... Сега обаче не мога! Поела съм друг път. Сега ще бъда само с това, което той някога ми остави. Без да казвам нищо, той ме разбра. Завъртя се и се разбушува около мен. Всичко хвърчеше, а аз дори не помръднах...
Изведнъж всичко утихна... Облаците все така бясно се гонеха... А аз вървях... Не спирах дори за миг... Знаех ли накъде точно съм тръгнала и ще стигна ли някога?
Тишина... Черна тишина... Вечна спътница на моята самота. Колко отговори само ми даваше тя, без дори да я питам.
Тишина... Самота... Мрак... Небе... Облаци... Луна и звезди, които не виждах... Всичко това ме натъжава. Имаше някакъв стар кинжал, забит в сърцето ми. Натъжавах ли се, той се забиваше още и още, все по-надълбоко и по-надълбоко... Болката беше непоносима и така сладка. Прегъваше ме на две, а така жадувах за нея. Затова ли обичах всичко, което толкова ме натъжава? Но кой знаеше, че толкова обичам тази болка? Същият този някой ли беше забил кинжала в сърцето ми? От обич ли го беше направил? Мисли, въпроси, предположения... Не исках да мисля, не исках да питам, не исках да предполагам... Не можеше ли просто някой друг да довърши започнатото - онзи, който беше изчезнал? Не, нямаше да я има болката!
Вървя и не спирам... Сама със самотата, мрака, тишината, небето, луната и звездите, които не виждах... Бях покрила душата си с грешната си плът, а върху тях - черна мантия. Ще успея ли да опазя душата си до края? Ще оставя ли белите врани да я разкъсат?
От празните ми мъртви очи се отрони кърваво червена сълза, стече се бавно по лицето ми и... падна на прашната земя... Дали някой някога, минавайки от тук, ще разбере за нея ?
Ето го върхът... и старото дърво е там, а около него грачат белите врани... Остана малко, а вятърът си отиде... Душата ми! Ще успея ли да я опазя?(http://img402.imageshack.us/img402/9814/soulfindersketchno2byshze7.jpg)
[bravisimo] [a taka] [bravisimo]
Браво, Еви! (http://forum.stih4e.com/Smileys/default/worshippy.gif)
Невероятно си го написала... [heart__]
Много е хубаво [cvetee]
Бях до теб ...там .Бъди сигурна. :flyingkiss: [hugs and kisses] [flowers]
Хубаво е, когато има кой да разбере и най-шантавите ти мисли :) Благодаря ви! [heart__]
Луничке, много съжалявам, че минаваш по пътища, които познавам ..
Искам някой ден, да се видим на някой хълм, където слънцето ще ни се усмихва
Quote from: `Fallen_Angel` on July 29, 2007, 23:47:51 PM
Луничке, много съжалявам, че минаваш по пътища, които познавам ..
Искам някой ден, да се видим на някой хълм, където слънцето ще ни се усмихва
Не съжалявай, Луничке! Може би точно тези пътища ще ни заведат на онзи хълм... на онзи хълм, където слънцето ще ни се усмихва. [heart__]
Възхитен съм :)