Мелита получи подарък от един млад мъж. Това никога досега не се беше случвало в живота й. Едно момче на магазина го донесе, връчи го на нея. Една ръчна чантичка от сиво-бяла, нежно синкаво блестяща хромирана кожа; закопчалката, точно както и тясната рамка, блести златно. Цялата е фино работена и сладка. Опипва я от всички страни; радостта за върховете на пръстите е точно толкова голяма, колкото радостта за очите. Едва се осмелява да отвори закопчалката. Отвътре е подплатена, изцяло в копринено бяло. И заедно с малкото портмоне, заедно с малката пудриера, на чието капаче е гравирано голямо М, заедно с искрящия златен молив за очи и с бележничето (-какво ли значи "Dates"-) има писмо, с което младият мъж запитва, дали и кога би могъл да я види пак. И това беше нещо, което никога досега не й беше оказвано.
Тя иска да му отговори веднага, но за това трябва да има много хубава хартия за писма. На пощенските картички, с които уведомява дядо си по време на честото му и твърде продължително отсъствие, че слава богу била здрава, не може да се благодари, не може да се напише нищо свястно, и така тя изтичва надолу, в най-близката книжарница, за да набави нещо достойно. Наистина, сега, когато вече има пред себе си красивия лист, нищо не помага. Как би трябвало да се започне? Иска да му каже, че ръчната чантичка е по-хубава от всичко на света; иска да му каже, че би желала да го види веднага - или дали не е по-добре утре или в другиден? - ; иска да му каже, че би било толкова добре да го има тук, но че на дядото, ако той, както става толкова често, се прибере от дългото си пътуване неочаквано, може би - но защо ли пък? - би могло да не му е много приятно да завари гост в жилището; иска непременно да му каже, на него, който не трябва да е гост, че той не би бил обикновен гост, че въпреки това обаче трябва да се срещнат някъде другаде, дали горе при замъка, дали долу при гарата, където и да поиска той. Но как може да се приведе толкова много нещо в един подреден ред? И как може да се каже, за да почувства и той наистина какво мисли тя и какво е намислила да каже? Ах, от сърцето до перото има ужасно дълъг път и още по-дълъг, когато човек е малка перачка и се плаши от всяко писане. Както и да започне, не е добре.
Предиобедът преминава в голямо отчаяние. Започнатото писмо лежи върху ръчната чантичка на масата и приема все по-заплашителен изглед. Тя вече изобщо не иска да поглежда натам. Но следобеда я спохожда спасително хрумване, да, тя вече го изпълнява преди още да го е имала. Защото изведнъж тя е пристъпила към това да се преоблича от глава до пети. И така тя открива, че иска просто сама да му занесе отговора и че трябва да го направи незабавно.
В неделната си рокля, косата още мокра и съвсем прилепнало сресана, с чантичката в ръка, тя стои на улицата. Ако не беше толкова потънала в писмото, когато изтича до книжарницата, то вече щеше да е забелязала това, което забелязваше сега: това е най-хубавият ден на септември, който някога е преживявала. Сезонният вечерен вятър, студеният септемврийски бриз, беше дошъл и под ясно огряното от слънцето, още лятно небе по улицата ясно плъзва студът, притискайки се към фасадите на къщите, обгръщайки хората. В продължение на един миг Мелита е нерешителна -, дали да вземе трамвая към площада на гарата? Там живее той, там живее той, и ако тя вземе трамвая, ще стигне там по-рано. Но освен това има една сладост на удължаването, малката тръпчивост, която остава на прага на сладостта, стига обаче да не се удължава прекалено дълго, и така тя решава да измине пътя пеш.
Почти по цялото си продължение пътят минава през търговския квартал, който наистина никога, освен в неделя, не е неоживен, днес обаче изглежда да е с още по претъпкана и преди всичко по-радостна оживеност от когато и да било. Като че всичкото това множество хора на това място някак си е било дарено с ръчни чантички, видими и невидими ръчни чантички и сега всички са се отправили да благодарят на дарителите; Мелита; промъквайки се, люлее и размахва своята, не само за да покаже, че сега принадлежи към всички други, но и, и това още повече, за да могат всички да видят, че тя притежава със сигурност най-разкошната. Понякога тя се спира пред витрина, особено ако в нея има огледала, в които може да види себе си и своята ръчна чантичка, а когато пък минава край някоя, на която са изложени чанти, то те, които стоят там на групи или на отделни стъклени постаменти, трябва една по една да бъдат сравнени с нейната, която превъзхожда всичките тях, въпреки че това отнема време и вече ще изостри тръпчивостта на очакването почти прекомерно. И когато тя най-после се намира на тихия площад на гарата, тя с най-голямо удоволствие би искала да повтори цялата игра; толкова хубаво е било. Но тук весело колебаещата се граница между сладостта на очакването и горчивината на очакването е достигната; ако тя би се върнала да започне още веднъж играта с витрините, то горчивината би станала непоносима, и затова Мелита спира.
Скоро къщата с дадения адрес е намерена. Мелита е малко разочарована, че на табелката на врата стои съвсем чуждо име, а не неговото, и е напълно стъписана, когато не отваря той, а една стара белокоса жена, която съвсем не гледа дружелюбно изпод бяло колосаното си прислужническо боненце, а съвсем строго пита какво обичате и при плахия въпрос за господин А. вече отново иска да затвори вратата: "Господин А. се прибира чак вечер вкъщи."
"О," казва Мелита и сълзите горещо напират в очите.
"Ама за какво става дума?" Това звучеше по-меко и Мелита отново събира смелост.
"Трябва да му донеса отговор."
"Отговор? от кого?"
"От мен."
Старческата глава във вратата започва да се смее през дупките на липсващите зъби: "Кой кого изпраща тук? Да не би междувременно да си останахте вкъщи?"
Неразбиращо Мелита замръзна и сълзите отново са близо.
Веселостта на старата преминава в подсмихване: "Е, как е с отговора? Още не съм разбрала."
Мелита иска да обясни, но не смогва. Все пак трябва да бъде обяснено, все пак тя трябва да се оправдае и тъй като това е толкова изключително наложително, нещо й идва наум: тя отваря ръчната чантичка, дори я отваря много очебийно - защо трябва да крие нещо, от което е толкова горда? - и подава писмото на старата.
"Момент", казва тя и, вземайки със себе си писмото, се отправя с него, тъй като за да чете човек са му необходими очила, към виждащата се зад антрето кухня. Мелита, която не иска да изостави писмото си, я следва и най-напред трябва, малко учудено, да изслуша едно малко нетърпеливо-укорително мърморене: "Е, къде са сега тези очила ... нали ги сложих в чекмеджето на кухненската маса ... хайде, каже де, къде са се скрили тези очила, вместо да стоиш там толкова глупаво ... не, най-напред затвори входната врата ... не са те научили да затваряш вратите ... боже господи, тези очила ... ама, нали ти казах, че са в чекмеджето на масата, и точно там са си."
И старата прочете, изправена до прозореца, внимателно и подробно писмото, може би дори два пъти, и когато свършва, клати глава одобрително: "Е така ... значи така стоят нещата ... можеш да затвориш и кухненската врата." Тя веднага се заема с нещо на печката: "Хайде първо да пием кафе заедно. Сигурно днес не си сложила още и хапка в уста." Не, за ядене Мелита наистина не беше мислила. "Е, виждаш ли ... старата Церлин си знае как е ... Аз всъщност съм Церлин ... разбрано...? Извади две чаши от шкафа."
Така те двете седнаха на кафе; тя грижливо сипва мляко в ароматното питие, надробява си бял хляб, за да го изгребе пак кафеникаво напоен, както се полага, и за следващия четвърт час Церлине е узнала всичко, което е искала да узнае и каквото можеше да се узнае.
"Значи ти искаш да го видиш още днес?"
Мелита закима усърдно.
"Ще те задържа тук до вечерята ... на нашата госпожица може и да не й влиза в сметките", - тя се изкиска на себе си, дори направо злобно -, "но тя така и така днес е поканена навън на вечеря и ако госпожа Баронесата ще идва в кухнята, то това не ни пречи ... ще настояваш, че си ми роднина ... разбираш ли?"
След това те заедно измиха и подсушиха съдовете от кафето: "Справяш се съвсем добре", похвали Церлине, "искаш ли и за него така да вариш кафе ..."
Мелита се изчерви. Да, това тя наистина би желала.
"Изобщо", - Церлине леко повдигна с пръсти брадичката на момичето, за да може по-добре да разгледа лицето -, "ти съвсем не си толкова лоша, бог ми е свидетел, ... само че с тази прическа не трябва да ми се мотаеш ..."
"Защо? грозна ли съм?"
"Защо, защо ... никога ли не си ходила на кино? там е трябвало да гледаш как изглеждат хората ..."
"Дядо никога не ходи на кино."
"Не ме хвърляй в отчаяние ... ходи ли човек с дядо си на кино, когато е на твоята възраст? ... е, не ме гледай с тези огромни ужасени очи; та аз не сам казала нищо лошо. По-добре ела в моята стая; ще ти направя истинска прическа, за да си хубава за него днес вечерта."
В градината пред кухненския прозорец един мъж пръска лехата под ставащото вечерно слънце и в блещукащия лъч тук-там ръмят искрици дъга. Срещне ли лъчът тревата, той става за миг дълбоко зелен, срещне ли буците на лехата, то той за един миг произвежда малки езерца, които веднага попиват и както едното, така и другото миришат влажно и студено. "Ще може ли да седя там долу с него?" пита Мелита.
"Защо не? Но сега хайде да направим косата ти." И като придърпва малката в съседната на кухнята приятелски-подредена слугинска стая - тук също градината гледа през отворения прозорец -, кара я да седне пред малкото огледало, загръща я около раменете с едно старомодно, очевидно принадлежащо на Баронесата, фризьорско наметало и разпуска плитките й, които изчаква изпитателно-гальовно да се плъзнат между пръстите: "Имаш здрава, хубава коса ... от тези си, които могат да я носят късо."
"Дядо няма да позволи."
"Постоянно дядо ... но какво смятат другите ти мъже за това?"
Мелита се замисля: "Струва ми се, не познавам такива."
"Какво? Сега вече искам да знам на колко си години."
"Деветнайсет."
"Деветнайсет, деветнайсет ..." - със сръчно привични камериерски движения Церлине прихваща косата -, "деветнайсет ... и наистина още не си спала с никого ..."
Няма отговор. Наблюдаващата се в огледалото Мелита сама забелязва колко бледа е станала. Защо старата пита такива неща?
Но неумолимо и коравосърдечно тя продължава: "Други момичета са по усърдни; те започват по-рано, много по-рано ... изобщо да не споменаваме за Церлине и нейната младост ... но с твоя Андреас, с него ще спиш ли? ... след малко сме готови; сега искам само още да видя дали мога да закрепя къдриците на челото ... господи, какво стана пак?"
От очите на Мелита сега наистина се беше отприщил напълно безпрепятствен поток от сълзи и тя поставя ръце на лицето си.
Церлине, стоейки зад нея, я целува по врата, милва главата и бузите: "Толкова ли е лошо, малкото ми? Страхуваш се, че няма да справиш? ... не, мъничко, всяка се е справяла."
Хлипането се засилва. Мелита седи сгушена и с дясната ръка маха на старата да мълчи.
Старата се усмихва: "Хайде, хайде, недей сега ... жена си вече."
"Беше такъв хубав ден, а сега се развали; сега никога вече няма да стане хубав."
Тогава Церлине казва строго, а докато го казва, съсухрената й фигура изглежда като че се изправя и пораства:
"Направи го хубаво и ще бъде хубаво; направи му хубаво, за да ти стане хубаво и на тебе ... затова си родена и затова ще раждаш."
В това, че го казва, звучеше и още нещо недоизказано, за нея и неизразимо, и въпреки че остана недоизказано, то беше по-силно от казаното. И силата му се усещаше: тя напомняше за непосредственото изобщо, тя напомняше за непосредствената готовност за живот и готовност за смърт в земното, свята земна безкрайност, която е наложена и дадена на всички женски същества, тежестта и възвисеността на отсамното в неговата ужасяваща неизбежност, в неговата ужасяваща простота. За това напомняше Церлине и Мелита го почувства с нея и чрез нея.
"Ще имам ли деца?"
"Да, ако е хубаво, ще имаш ... но сега пак съвсем ми разбърка прическата."
Момичето гледа в огледалото към старата сериозно, но едновременно с това и усмихвайки се: "Никой не може да разбере ..."
"Какво? Прическата ти? Сдобиването с деца?"
"Не, всичко."
"Правилно", съгласява Церлине, "никой не може да разбере. Ако човек спи с твърде много, е лошо; ако човек спи с твърде малко, също е лошо, а ако човек не спи с никой, е още по-лошо. А защо човек трябва да има децата си само от единия и не от другия, това пък е толкова необяснимо лошо, че човек може почти да се побърка от това. И въпреки това човек трябва да го приеме, въпреки това ти трябва да го приемеш. Въпреки това човек трябва да им прави хубаво. Защото затова човек е жена."
"Не искам да ми се налага да мисля за това", казва Мелита и избърсва последните си сълзи.
"Да, нищо не мисли и само действай, това ти отива; така правят всички те, действай и не мисли ... така ... не ми разваляй още веднъж прическата ... сега слизай в градината, а после аз ще те извикам веднага щом нашата госпожица се е изпарила. Тогава ще ми помогнеш в приготвянето на вечерята."
Мелита слиза, но не смее да навлезе в сумрачно-сивата градина. Там, в градината, тя е искала да седи с него, ръка за ръка, но безкрайността на желанието, без която то не би било желание, беше разрушена от твърдите искания на Церлине. Една друга, една нова, една по-твърда и по-достойна безграничност се беше обадила - неизбежно - вместо онази първата, безгранично безличното на човешкия живот. Тя нищо не може да разбере от това, нищо от него не може да формулира, но тя чувства, че хубавата ръчна чантичка е загубила първоначалната си стойност, не само защото междувременно случилото се е станало невъзвратимо, а в още по-голяма степен защото не бива да се възвръща. През целия ден беше копняла за Андреас и копнежът би бил отстранен без друго, без загуби и някак от само себе си приключен, като че не е бил нищо повече от необвързваща игра, ако нещо, например завръщането на дядото, се беше промъкнало в него; сега копнежът беше отминал, но и възможността за отказ също. О, копнежът, който беше изпълнил целия ден, беше потопен в безгранична веселост, забавлявайки се, тя разтушваше нетърпението си; сега нетърпението, оголено от копнежа, е насочено към тъмното, едно нетърпение почти без цел, нетърпение в себе си, и все пак неукротимо. Неукротимостта на празнотата! И Мелита, която наистина с удоволствие би стигнала до пейките в дъното на градината, там, където тя беше искала да седи с него, се осмели да стигне само до тази, намираща се непосредствено зад къщата, гледа в замъгляващия се есенен сумрак, който бавно, съвсем бавно, о, твърде бавно се засенчва във вечерната тъмнина и всичко, което тя знае и мисли, е знание за нейното нетърпение, мисъл на нейното празно нетърпение. Защото най-после, ах, най-после празното чакане ще бъде прекъснато: стъпки се спускат по стълбата; това може да е само госпожицата и празното напрежение на Мелита малко се разсейва, защото съвсем скоро Церлине ще я извика.
Наистина Церлине слиза веднага. Носи в ръка ножица за цветя и проклина, защото госпожицата не можела и не можела да бъде избутана от къщата. "Но ти имаш сметка от това", казва тя, "сега цялата работа горе вече е свършена и ти трябва само да седнеш да ядеш. За отплата наистина би могла междувременно да ми отрежеш няколко стръка цветя." Но после отхвърля предложението на Мелита да свърши това сега. Бърза към лехите и в сивосумрачната мъглива светлина човек вижда как тя, съпровождана от щракането на ножицата, се помайва наведена от леха на леха и събира цветята; с един малък букет в ръка тя се връща в добро настроение. "Да вървим."
В кухнята масата е сложена за двама; има и вино и Церлине, домъквайки една голяма кристална ваза, я поставя до масата с грижливо подредените цинии. Преди още да е седнала, тя налива: "Внимавай, дете, и бъди щастлива", казва тя разчувствано и се чуква с Мелита. И тъй като краят на престилката е бил създаден за това, тя го прокарва през очите.
Непривикнала с виното, Мелита забравя мрачността на последните прекарани часове. И след кратко убеждаване тя дори се решава да хапне, въпреки че е била твърдо убедена, че никога в живота си не би могла да сложи и хапка в уста. Дори много скоро трябва да признае пред себе си, че й е вкусно, че никога досега не е яла така великолепно и похвалената Церлине и мацва една целувка за това: "Най-хубавото е сватбено ядене без младоженец ... можеш естествено да изпиеш още една чаша ... кога друг път ако не днес ..." Сега вече Мелита не се церемони; пиенето й харесва и веселия копнеж, копнежът без нетърпение пак се възстановява.
Уморени от ядене, уморени от говорене те остават още миг да поседят заедно, докато Церлине, с поглед към кухненския часовник, определя следващата точка от програмата: "Време е да ходиш да се миеш, но го направи както трябва ... или трябва да те уча и на това?" И тя посочва на момичето банята и тоалетната. Без съмнение, това вече беше станало съвсем наложително.
Когато после тя иска да се върне в кухнята, Мелита е повикана от края на антрето: "Тук, Мелита!" И когато тя в отговор следва вика, няма нужда от много мислене, за да познае, че Церлине е заета в стаята на А. Мелита влиза плахо, преминава през първото помещение и намира Церлине във второто, която тъкмо покрива леглото с чисто платно. По-скоро е тъмно, тъй като е запалена само нощната лампа и пълната с цинии кристална ваза е на раклата. Колкото и обикновено да е всичко това, то произвежда потиснатост, но Мелита бързо е измъкната от нея, защото, преди истински да се е огледала, е сполетяна от хумористичната грубост на Церлине: "Още ли не можеш да затваряш вратите зад себе си ... не, не тази, външната, към антрето." Ах да, тя е забравила и всъщност го прави неохотно. Но все пак тя го прави.
Междувременно Церлине вече е привършила с леглото и куцука към нея: "Събличай се."
"Аз...?"
Церлине се смее: "Кой друг?"
"Но..."
"Е да, ти трябва да се съблечеш." И докато момичето все още се бави, тя му разкопчава блузата. С това ледът беше разчупен; Мелита послушно сяда на стола до леглото и започва, като че е време за сън, систематично да се съблича. В момента, когато иска да смъкне ризата, тя се сепва: "Та аз нямам нощница ..." - "Хайде, продължавай", напира Церлине, "за какво ти е днес нощница ... но ти трябва да имаш такава, тогава ще ти донеса веднага ... е, така ще бъде, смъкни най-после глупавата риза!"
Сега Мелита застана там гола. Толкова гола още никога не е била в целия си живот. Церлине я оглежда познавачески и нежно я потупва. "Всичко в най-добър ред", казва тя и повдига малко гърдите на момичето, "мъничко меки и тежки са; моите бяха по-твърди на твоята възраст, но така си си добре. Много мъже искат точно това, луди са по това и розовите върхове на гърдите като твоите са за тях като сладко мляко." Тя се спира на малко прекалено гъстите косми под мишниците на момичето, както и на мъха в скута, и обявява задоволството си и от това: "не е за вярване, че нещо такова е още девица ... погледни в огледалото, можеш да си повече от доволна от себе си и от този, който те е направил." Да, Мелита е доволна и е едно напълно ново задоволство, това което е излъчено към нея от нейното отражение в огледалото, така че тя не се насища на съзерцанието и не иска, ако е възможно, да се откъсне от него: изведнъж тя знае, как желае един мъж и какво желае той и тя се радва на това, че е достойна за възжелаване. "Къде е ръчната ми чантичка?" пита тя внезапно изплашена.
"Чакай ще ти я донеса. И ще ти донеса и нощница, хубава, от нашата госпожица."
Връщайки се тя й носи не само чантичката и нощницата, но е взела и едно голямо шише тоалетна вода с приличаща на корона запушалка и отвинтвайки короната, за да помирише Мелита, тя се наслаждава на непривикналия с парфюми възторг: "Френска ... Госпожа Баронесата я е получила като подарък от твоя Андреас; Тъй че имаш право върху нея."
Но изведнъж тя забелязва, че момичето още беше на врата с тънката верижка, на която белобрадо виси емайлираната фотография на дядото и с усмивка тя й освобождава закопчалката:
"Дядото днес няма какво да търси при тебе; това не подобава."
Мелита не може да разбере това; тя пуска дядото в ръчната чантичка, гледа секунда в тъмното след него и с изражение на носеща траур, която се обръща от пресен гроб, тя прищраква рамката на чантичката над него. Стана в най-хубавата саморазбираемост, която е скрепена с необходимостта и следователно има и нейната твърдост. И когато това се случи двете жени чувстват, че всичко непосредствено е неумолимо, дори че святото, в което просиява последната непосредственост, никога не може да бъде без строгост и твърдост. Защото свирепа е святостта на непосредствената близост, проточена във всяка далнина, въпреки това оставаща в земното, като дадената и наложена на всяко женско същество земна безкрайност, която схваща в себе си задачата на човечеството под формата на неумолимо непосредствената святост на продължението на рода, задачата за необусловената човешкост. И както Мелита, така и Церлине бяха станали много сериозни.
Мелита вече почти не смее да погледне в огледалото и тя затваря очите, сега дори съвсем ги затваря, тъй като Церлине е пристъпила към това да натрива кожата й, леко милвайки я, започвайки от началото на косата зад ушите и, без да изпуска местенце надолу до коленете, с тоалетна вода и това предизвика едно още никога не изпитвано тъмно-студено чувство за удоволствие. Но, нощницата, която Церлине й навлича, тя все пак трябва да види, и наистина човек направо изобщо не може да се нагледа: безкрайно дълга е, безкрайно копринена е, въпреки нежната дантела върху гърдите безкрайно дълбоко изрязана и оставя ръцете заедно с раменете съвсем голи. "Истинска булка, хубава булка", казва Церлине, докато я наблюдава заедно с нея в огледалото, но скоро, за Мелита твърде скоро, се насища и решава: "Така, сега отивай в леглото." И след като това е станало, тя я целува още веднъж, прещраква светлината и напуска стаята, оставайки отворена вратата към съседната всекидневна стая, но затваряйки внимателно външната, която води към антрето.
Мелита лежи в леглото. Почти е приятно, почти е като умора, почти е като дрямка. Всяко нетърпение е отстъпило, но копнежът растеше и тъмната стая стана сън. Може би наистина беше задрямала. И тя не знае колко е продължило, когато изведнъж, прекъсвайки безвремието, вън - ако и на много голямо разстояние - може да се чуе гласът на Церлине: "Да, да, една тайна, господин А., да, да, една истинска изненада за Вас; само влезте ...е, не искате ли да повярвате на старата Церлине? Но вървете вече и не ми вдигайте много шум през нощта ... разбрано?"
Тогава - със светването в съседната стая - вън се отваря вратата и за собствена изненада на Мелита нейните ръце веднага стават самостоятелни, повдигат се, веднага отделени от нея, към него, о, простират се към него, да го изненадат, да, да го изненадат. Бяло, смътно-бяло светят ръцете в меката тъмнина. Това е последното, което очите на Мелита още в тази нощ. Защото следва изненадата на една първа целувка, на едно първа срещане на Аз-а, което не иска да свършва, тъй като сладостта от срещата се усилва постоянно. И следва (след едно малко несръчно усилие и малко болка, но в сериозна саморазбираемост) пра-изненадата, изненадата на вечността, която - дори когато не се случва, както тук, за пръв път, а е станала обичайно и обикновено всекидневие - винаги остава гланцирана с блясъка на първата, винаги може да бъде изненада, трябва да бъде изненада: потъването едно във друго, прилягането едно във друго на две човешки тела.
Превод от немски: Антония Колева