Макар и за малко, пак си мислил за мен. Върнал си се по стъпките ни в нощта, до онзи камък с формата на сова с разперени криле, върху който правихме любов в онази първа нощ.
В онази нощ, в която ти искаше да си мисля, че това е просто секс, а чувствах как ударите на сърцето ти накъсано шепнеха със затихващи тръпки най-нежните думи, а аз се правех на лудо влюбена, докато кръвта ми гнусливо крещеше "Мразя ви! Долни, жалки същества! Нищожества..."
Кой лъжеше повече? Повярвахме ли си?
Не знам...
Но помня устните ти, помня тялото ти, слято с моето, в един ритъм от който съзнанието ми се замъгляваше и грозните думи на обида, гняв и разочарование се разпиляваха, обръщаха се, и като в антикриво огледало, ги мярках - фрагменти, отчупени от красотата и светлината, малки искрящи капчици които изгаряха уж безумно студената ми душа.
Огън в леда?
Би било нещо прекрасно, ако можеше да съществува.
Горещото ти тяло и ледената ми душа.
И тази нощ, в която луната бе по-голяма от слънцето, а камъкът отдавна не бе студен и бе по-мек от пухено легло, покрито с рози.
Всъщност, мразех мъжете.
Винаги съм ги мразила...
много е хубаво
.... и какво .... да, аз също ги мразя по този начин
Благодаря ти :) [inlovee]