Далеч не така задълбочено и отчаяно като великите древни философи и мислители, но от доста време се опитвам да разкрия някои житейски загадки, далеч не така сложни и значими за човечеството, като тези с които се занимават известни и безизвестни учени, въпроси измъчват съзнанието ми късно вечер, когато оставам сама с мислите си.
За мен далеч не е така важно да знам как се е оформил нашия свят и как е устроен той,
далеч повече днес ме вълнува как е устроен и каква е движещата сила на моя собствен свят и живот.
Безброй много отнесени мисли и абстрактни понятия, безброй много внезапни и различни по характер случки, безброй много добре познати и не чак дотам непознати, съзнателно или подсъзнателно самата аз стигнах до следното заключение :
Моят живот е път. Моят живот е своеобразна магистрала, с безброи разклонения, опасни и отцепени участатъци, с множество крайпътни спирки, странични пътеки и препядствия.
Ще попиташ как стигнах до такова заключение и то още преди да си чул до къде води моята магистрала?!
Преди всичко за да стигна до каквото и да било заключение, трябваше да изясня на себе си едно: Аз съм човек.
В качеството си на такъв разбрах, че нищо човешко не ми чуждо и макар дълги години да живеех в заблудата, че съм чиста като сълза (заблуда в която сигурна съм и ти като всеки живееш в момента), осъзнах, че всъщност съм родена за да правя грешки и да се уча от тях.
Според мен с първата си глътка въздух, човек отпива и греха на този свят.Човекът е грешник по природа, той е закърмен с вкуса на греха този вкус живее в него до последния му дъх, правейки го слаб и първичен.
Заради своя грях, сме готови да изгаряме мостове, да събаряме кули, да разрушаваме всичко пред себе си, а зад нас да остава само дим и прах, разпръскан от вятъра...
Лицето на греха е добре познато както на мен, така и на теб, на него, на всеки.То може да придобие образа на блестяща вещ, внушителна постройка, или дори на друго човешко същество, но каквото и да е дълбоко в своята основа образа на греха е материален, пропит от първични желания и нечовешка злоба...
Моят живот е път.Основната движеща сила в него също е греха. И единственото което ме отличава от теб е, че го разбрах без ничия помощ.
Моят път е неустоичив, ужасно разклатен и несигурен, възможно е всеки момент да се срути под краката ми, защото няма никакви основи, граден е основно върху материалното, а всяка материя рано или късно се руши, под действието на времето и пространството.
Едно е онова което трябва, обаче да разбереш, моят път е досущ като твоя, защото подсъзнателно или не, всяко човешко битие следва едни и същи принципи и закони. Дори най-големия праведник, е по-грешен от теб и мен, взети заедно, но умело го прикрива.
Моят път е като твоя. Започва прав, чист и сигурен. В началото няма лъжи, няма измами, зависиш от другите около себе си, а чувството на грях все още не е достатъчно развито у теб, а ти си чист и непорочен.
След първите няколко километра обаче пътя се променя – става трънлив, опасен с безброи разклонения, по-голямата част от които водят в погрешна посока.
Човешкия живот твърде рано се превръща в една поредица от лъжи и измами, от падения на морала, предателство на собствения характер, измяна на собствените принципи.
Понякога пътя спира, за секунда или две, спира за миг разкаяние, за миг на самоосъзнаване и равносметка, но само миг...за да тръгне отново.
И така живота е един кръговрат, едно редуване на лъжи и последвало покаяние.
Пътя...пътя има свойството да се променя, да ни се струва правилен, там където е най-грешен, когато сме най-долу в калта, да ни се струва, че е езеро с кристална вода, когато се спънем и паднем, да ни се струва, че летим, защото човека цял живот разчита на своите илюзии, вярвайки че са единствената му истина...
Когато дългия път е в своя край, той отново става праволинеен, на финалната права ни чака последното, единственото истинско покаяние, което ни оставя без сили, което ни пречиства, но няма сила да отмие всички злини които сме сторили, няма сила да ги заличи или поправи и си казваш ,,да мога да спра пътя, да остана тук или още по-добре – да се върна назад", но не можеш...
Накрая оставаш сам – фалшивите приятели са изчезнали безследно, фалшивите илюзии отдавна са умрели, онези материални идеали към които си се стремил отдавна са останали далеч и вече изглеждат така безмислени, и си сам, и пътя свършва, и виждаш края...
Последната табела по магистралата ти подсказва къде отиваш ,,Магистрала към ада ,,.
Да, няма друг изход от този живот, дори най – праведния е по-грешен от теб и мен, и неговата магистрала води към пъкъла, и само неродените са достойни за рая...