Брегът е облян в самота.Навсякъде цари тишина.Тишина,която по своемо говори толкова много..Тишина,която сякаш се е сляла с мъртвото състояние на духа ми.Наоколо няма никого,навсякъде е тъмно и пусто.Тази вечер няма дори луна и звезди на небето.Сякаш,че са усетили голямата ми мъка и са решили да ме безпокоят с присъствието си... От очите ми потича сълза и се спуска бавно по лицето ми,докато накрая пада на мокрия пясък..След нея още една..И още..И още..Опитвам се да ги спра,но със всеки опит,стават все повече и повече..Сякаш със всяка сълза се опитвам да излея насъбралия се в мене гняв. Седя така вече с часове.Надеждата сълзите да изчезнат и на лицето ми да се появи усмивка,вече изчезва. Не спирам да се оглеждам..Гледам навсякъде около мене.Или поне доколкото очите ми позволяват,защото сълзите ми замъгляват погледа.Сякаш съм станала по-наивна отвсякога и си мисля,че този път наистина ще се върнеш..Като в приказките.. Целият ми живот изведнъж минава пред очите ми като филмова лента.Или поне времето прекарано с тебе.Спомням си за щастливите ни мигове,а на лицето ми се изписва още повече тъгa..Може би,защото знам че никога повече няма да буда толкова щастлива,както преди.Тогава когато бях с тебе..Може би защото знам,че никога повече няма да усетя вкуса на устните ти и топлината на прегръдките ти..Че никога повече устните ми няма да бъдат навлажнени от допира на твоите..И ще прозвучи глупаво,но ..продължавам в съзнанието си да виждам твоя образ,да чувствам тялото ти близо до моето..Аз продължавам да те обичам,след всичко,което ми причини..след толкова много болка.. И въпреки всичката болка,която изпитвах,винаги ти прощавах.Защото,когато обичаш истински..винаги прощаваш..колкото и да те е боляло..А мене ме болеше все повече,и повече..и повече.Но ти прощавах винаги.Защо го правих?Защо се самоунищoвах по този начин?Защо се превърнах в това,което съм в момента?Едно същество,бродещо по улиците като болно.Същество без душа,без чувства..Или може би имах душа и чувства,ное те бяха толкова наранени,че всичко се беше пръснало на малки части вътре в мене..И дори да се опитвах да наредя тези части,все някоя от тях липсваше.Като в огромен пъзел.. Защо въобще хората сме такива мазохисти?!Знаем,че ще бъдем наранени и въпреки това,вървим срещу болката.Може би просто сме прекалено упорити и наивни..И просто сме свикнали на убиващата болка.И си мислим,че малкото щастие,което изпитваме понякога е истинско и ще продължи завинаги.Уви,не става така,както искаме.. Между двама човека винаги единия обича повече и дава повече от това,което знае че ще получи в замяна.И винаги този,който обича повече,накрая е наранения.Защо Господ ни наказва по този начин?Защо тези,който обичат истински те страдат най-много?А да страдаш,можеш и без да обичаш..Но когато обичаш..винаги страдаш.Тогава би било по-добре да нямаме душа и сърце..Нямаше да обичаме,а след това дълго да страдаме.. Хората казват,че "Някои хора премиват набързо през живота ни,други се спират за миг и оставят диря в сърцата ни..После никога не можем да бъдем същите". Чак сега осъзнах смисъла на тези думи.. Ти се отби при мен за малко и отне онези малки частици,които ми липсват,за да запълня огромния пъзел..Така стигнах до тук.. Седяща сам-самичка-сякаш сега самотата ми е сестра,обляна в съзли-сякаш те са моята утеха,обгърната в болезнени спомени-сякаш те ми правят компания в сивото ми ежедневие.. И все пак дълбоко в себе си..там където е незапълненото място от пъзела..Аз продължавам да вярвам,че някой ден ще се появиш ..и ще ми върнеш липсващите частици .. За да мога отново да живея..
08.08.2005
Точно така се чувствам... [confused]
[reevvv] И при мен е почти същото... Много тъжно [sad3]