-
Кое е то?Ако има такова, разбира се...а ето това прочетох току що и то определено ми подейства така...всъщност от там ми дойде идеята за темата...
Месо
Клара Ханес
Виждам също, Баковия, докарания от кланицата добитък.
Огромни одрани тела на животно
с още блестящо месо,
почти живо,
които после безупречно
ще бъдат нарязани на парчета
от точния нож на месаря.
Беден мършав заяк
разполовен,
с покрити още с кожа лапи
като траурни ръкавици...
Гледам своите ръце.
Различавам цяло тялото си,
ден след ден,
сложено също там върху масата,
разчленено така.
Цивилизовани сме при все това,
оставяме се да запазим един другиму
привидността на живот.
-
http://www.litclub.com/library/bg/vapcarov/pesen.htm
Това е едно от любимите ми стихотворения...
ииии
http://www.stih4e.com/forum4e/index.php?topic=16976.0
http://www.stih4e.com/forum4e/index.php?topic=18365.0
[inlovee] това са 2'те стихчета тук които също обожавам [inlovee]
-
На Лора
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!
-
оОо,беше едно немско стихотворение...на Йоханес Бехер и се казва "Морето"..От една стихосбирка с "морска " лирика..
Не мога да го преведа точно но става въпрос за това че морето седи над всичко,че то седа над зеления здрач и всичките гори...Много нежно просто нещо великолепно е..И ако искате аз ще го напиша но е мога да го преведа точно..
Das Meer
Durch der Walder grune Dammerungen
wandern wir auf Pfanden kreuz und quer,
und ein fernes Lied ist aufgeklungen,
und es rauscht in unserm Lied das Meer.
Von gar vielen Dingen ist die Rede
abends unter Freunden,von weit her
melde sich Geschichten,aber jede
handelthier in diesem Land vom Meer.
Denn das Meer steht hinter allen Dingen,
sie durchdringend,und das Meer ist schwer.
Welches Tagewerk wir auch vollbringen-
hinter allen Dingen steht das Meer.
Leuchtend uns umfangt des Meeres Wille,
und ein Traumlied ewiger Wieder kehr
singt das Meer in seiner Meeres stille...
Hinter alllem steht das Meer,das Meer.
Просто не стигат думите...
А другото е стихотворението,което баща ми написа за мен...:
Красимир Симеонов
Когато порасна
На Ина..
вероятно
ще нарекат и улица с моето име.
Дотогава имената им ще са
все смислени,задокеански:
единайста,двадесет и втора,
а моята улица ще е
трийсет и шеста, например.
На нея ще има кино,
кафе за бродяги,
градинка за майки с деца..
Може да има всичко
на улица трийсет и шеста,
но аз ще живея
на трийсет и пета
в едно копринено ъгълче
до сърцето
на порасналата ми дъщеря.
Много плача..Ами когато този човек си отиде и остане само стих..Не знам но това стихотворение ме развалнува много,когато излезе книжката...
-
Mistic... Тази тема е за Стих4ета :) Иначе е много хубава...
-
Ами преместете я... :)
П.П. Не ме наричай Mistic и то на английски...мислех, че сме по-близки [confused]
-
Андро Стубел
Из 30 сонети
Тихо е.Толкова тихо.
Чувам - сърцето ми стене.
Пълна тетрадка със стихове.
Празно леглото до мене.
Тъжно е. Толкова тъжно.
Гледам стените студени.
Вече почти не издържам.
Пак си далече от мене.
Тъмно е. Толкова тъмно.
Толкова съм уморен.
Вече години не съмва.
Няма ли ден и за мен?
Чакам те, чакам те, чакам,
за да ме вземеш от мрака.
****************************
В съня ми идваш и целуваш,
лицето ми целуваш бавно.
Години вече те сънувам,
сега си вече по - реална.
Сега си вече въплътена -
ранима, земна и възможна.
Стоиш пред мен, поглеждаш в мене
и казваш да не се тревожа.
И аз наистина преставам
в Апокалипсис да живея.
Със мисълта за тебе ставам,
а вечер лягям пак със нея
И вече само ти, любима,
единствена в света ме имаш.
*********************************
Очите ти гледам,очите ти гледам...
Не мога, не мога да спра!
Какво да направя? Защо те преследвам?
Ще мога ли да разбера?
Усмивката бавно сега се промъква
по твоето тъжно лице.
Не искам да вярвам, че някаква мъка
тежи върху твойто сърце.
И само очите ти - топли и тъмни,
очите ти виждам безспир.
И тиха,дълбока любов ме изпълва
и щастие, радост и мир.
И ето, че вече разбирам нещата -
без теб съм се чувствал нещастен.
Успях да прочета тези красиви стихове благодарение на гео :)
-
нещо на любимата ми Анна Ахматова [inlovee] :)
Анна Ахматова
Тебе покорной? Ты сошел с ума!
(1921)
Тебе покорной? Ты сошел с ума!
Покорна я одной Господней воле.
Я не хочу ни трепета, ни боли,
Мне муж - палач, а дом его - тюрьма.
Но видишь ли! Ведь я пришла сама;
Декабрь рождался, ветры выли в поле,
И было так светло в твоей неволе,
А за окошком сторожила тьма.
Так птица о прозрачное стекло
Всем телом бьется в зимнее ненастье,
И кровь пятнает белое крыло.
Теперь во мне спокойствие и счастье.
Прощай, мой тихий, ты мне вечно мил
За то, что в дом свой странницу пустил.
Радвам се, Иво, че съм ти показала нещо красиво, което си запомнил [shame] :)
-
Не зная на кого е мисля че го четох тук, но е просто невероятно!!!
Ти си в живота ми.
Ти си в сърцето ми.
Ти си в мислите ми,
в мечтите ми,
ти си дълбоко в гърдите ми....
Ти си в съня ми,
ти си в нощта ми ...
Ти си в душата ми...
Ти си в умът ми...
ти си всичко,
което дава спокойствието
на духът ми..
Ти си слънцето,
ти си луната...
Ти си птичката пролетна,
която лети в небесата....
Ти си звездите,
ти си онази на който принадлежат
мислите,сърцето,мечтите...
Ти си всичко,което ме прави щастлив...
Ти си онази която откъсна розата дива...
Ти си дъжда,ти си цветята,
ти си тази заради която
се родих,тук на земята...
Ти си , онази
която ме прави щастлив...
Знаеш ли,
миличко..ти
си ми всичко.
-
любимият ми Сергей Есенин..... [inlovee] [heart__]
Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив ?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.
Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете предни.
Колко устни помниш ? И ръце ?
Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега - и мойте колене.
Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз...
Тая връзка, лека и нетрайна,
не зове съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.
И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак, но помни -
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.
И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.
Скрила се зад неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
"Добър вечер !" - ще ми кажеш само
"Добър вечер, мис!"- ще кажа аз.
И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
който е угаснал - не гори.
[inlovee] [inlovee] [inlovee]
и още едно, не знам на кой е, но е много силно:
Заспиваш ли? Аз май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Сърцето ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга.
Самичък съм....а тъй ми се говори-
устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди ще си отида скоро...
Аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тук,
ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от древни времена.
"Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома
и вместо сърце, под ризата си скрита,
той носел зла и кървава кама.
Причаквал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож
и ножът му от кръв ръжда не хващал,
човекът бил от дявола по-лош.
Ала и той един път от умора
под сянката на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той...Разбойникът...
За първи път обичан.
Заплакал той. Защо?
Какво стопило туй сърце коравао?-
не стопляно в живота никой път-
една ръка по-топла от огнище
на главореза дала онова,
което той не бил откупил с нищо-
ни с обир скъп, ни с рязана глава."
Но ти заспа...А тъй ми е студено...
Туй приказно момиче, де е то?
то стоплило разбойника, а мене
ти, никога не стопли тъй...Защо?
-
Това е едно от любимите ми. На една неизвеста авторка, но с много красива душа...
Нима си тръгваш, Доброта?!
Ти още толкоз си ми нужна!
Защо ми махаш тъй с ръка?
Не искам ти да ме напускаш!
Почакай спри поне за миг
да мига дъх да си поема
и да сподавя оня вик,
проклинащ цялата вселена!
Така... Сега подай ръка.
Не искам вече да те спирам.
Тръгни отново по света
и дай на всички хора сила.
Не се завръщай доброта!
Не бих те никога приела.
Затварям своята врата
за всяка радост и за тебе.
Е, сбогом моя Доброта!
На добър час ти пожелавам.
Дано с по малко топлина
и всяка грешница даряваш.
И разбира се Яворов... това стихотворение ме разтърси изцяло...
Една дума
Добро и зло, началото и края -
събрал ги бих в една, едничка дума.
Език не ще я никога издума...
Че аз, о моя скръб, че аз я зная
без слогове, без звук.
Да, тя е тук под моето чело -
тревожно сладка, безкрайно дълга
и безмерно кратка
и тъмнина и плам.
Не, тя е там на голата стена -
звездица снета от ясното небе,
да грей в несрета по тъманта земя.
Като зъмя тя огнена
пронизва тъмнината и
свети между мене и стената,
по - жива от всеки миг.
Уви, с език човек не ще я
никога издума,
свещената и все прокълната дума.
И хреснал бих чело в стената -
първи, но първи аз ли бих я
писал с кърви?
-
Пол Верлен
Шум на кабарета....
Шум на кабарета, уличен разврат,
и платани в здрача, с късен листопад,
кален омнибус - раздрънкана кола -
куп желязо на разбити колела,
взор върти - зелен-червен - в завои дързък,
пушейки, работници за клуба бързат,
със лулите под носа на полицаи,
покриви пробити /вътре капят стаи/,
дъжд, разбит асфалт, канал - воня /не трая!/,
ето моят звезден път - към рая.
Луис Фелипе Виванко
Излъжи ме така
Излъжи ме така - само малко - с достатъчно
мига от есен, със слънцето на отмерения
следобед сред клоните на обрулени акации
и цвета на бакърените им листи, и отблясъците
на едва скициран след мъглата хоризонт.
Излъжи ме в есен със запаления огън
вкъщи, излъжи ме с моите деца, играещи
(и излъжи тях с техните игри - сериозно -,
със зле подострените си цветни моливи,
рисуващи, улучващи без да знаят, откриващи
действителността си с насекоми, с дървета като паяци,
с деца с издължени крака, и галопиращи
коне - с прибрани копита - и чайки,
и фасади на къщи с надникнали лица
от всичките прозорци). Излъжи ме като ме оставиш
да мисля, давайки ми желание да живея край огъня
на бедни мисли. Излъжи ме ежедневно
със стаите на моя дом (и утвърдените
часове на хранене) и часовете - развълнувани
или спокойни - на съня. И други сънища - буден -
с друга къща сред полето, с други стаи
по-просторни и тлъстият благодетел на други стени.
Умолявам те, не спирай да ме лъжеш, ако вярвам
че са тук децата ми - рисуващи с моливите си -
и че този дом е мой, че мой е хоризонтът!
Колко обич! Колко желание да се оставя да ме излъжеш!
Но, как съм гледал тъй сляп, щом има идеи!
Щом има големи идеали: свобода и справедливост!,
щом има смъртна опасност (от нищото, приютяващо ни
отвъд смъртта на душата) и има опасност
Ти да не успееш даже и да ни излъжеш?
О, излъжи ме малко (с много малко моменти
на зърно, което умира). Мълчи и продължи да ме лъжеш
без думи, с клони от тази есен умишлено,
продължи да настояваш по повторарящи се бразди, в полето,
продължи да ми даваш желание да живея излъган.
-
Някой ден
Gentiana
Някой ден ще се застрелям.
Сигурна съм във това.
Не е някаква химера.
Нито поза.
Ни лъжа...
Кой от вас харесва рози
с прецъфтяващи листа?!
Сивата житейска проза
стине в мен като мъгла.
Като облачна завеса
паяжина от печал
ме оплита.
Не е лесно...,
но не ми е
никак жал.
Имам свойте съвършенства,
недостатъци... Твърдят
че животът бил блаженство?!
Стопроцентова лъжа!
Той е път-
трънлив и стръмен,
под помръкващо небе.
Някой ден - безумно тъмен
в теб сърцето ще умре
и ще ти тежи - олово.
През минирано поле
ще се влачиш
и отново ще се молиш
Той да спре.
Като гълъб бял душата,
през разкъсани гърди,
остави да литне свята.
Колкото и да боли!...
Някой ден
ще се застрелям...
Имам право на това!
Колко време ще повяхвам
ИСКАМ аз да си реша!
-
Layla
КУЧКА
вземи куфара ми,
да...
не, не обичам цветя,
дай ги на милата стара портиерка
на входа ми и ела,
тя е толкова добра
и другия път, когато ме няма
ще ти сипе кафе
със грижовни ръце,
ще ти разкаже колко любовници имам
и как идват по трима….
Да, тази папионка не ти отива,
знам, че съм крива,
и леко красива,
мълчи и върви,
този куфар тежи,
не, не нося бельо
и скрупули нямам
но ти идваш, защо,
сякаш те притежавам,
и до късно стоиш,
и дори си представяш,
че съм твоят фетиш,
- Гарсон, издребняваш,
хайде, отивай да спиш,
не ме заслужаваш!
п.п Благодаря ти, Гео, че ме запозна с този стих, наистина имах нужда от такава доза сила [heart__]
-
Ей това много ме впечатли!!!!!!! [heart__]
Луис Фелипе Виванко
Излъжи ме така
ето още едно :)
Пърси Шели
Лека нощ
Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!
Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!
-
СВАТБА
BLUE_ROSE
Тя е толкова красива с бялата си рокля.
А те гледа през небе от болка и тъга.
Мен ме няма. Няма ме, за Бога!
Всъщност права е... аз пак съм там.
Искам да запомня прелестта й! Този ден.
Косите й, ангелско руси и нежни.
Букетът й - за следващата булка натъкмен...
усмивката й ... щастие небрежно!
На първият ви танц... Не трепери.
Вълнението в мен със жажда нова спира!
Танцувай с нея! Този миг запомни!
Защото със него по малко умирам.
Целуни я сега, когато е твоя пред мен и пред Бога.
Ще се сбогувам. Затварям очи!
Всичко е свършено. Празната обич
в мен ще изтлее... Няма сълзи!
Църквата рухва. Обетът ти пада отронен
от моята скръб... Излишно се страхуваме, нали?
И мисълта ... че с теб ще бъдем само спомен...
днес е истина. Не ме плаши!
Вземи си залеза. Отнеси го при нея.
Тя е щастливка. Бог така е пожелал.
Всяка болка ... има дълбока, висша идея...
Аз те изгубих. Дано си разбрал.
-
Дамянов-Не си отивай
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
ПИСМО
Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!
П.П Аз ако трябва да изреждам ,май както съм тръгнала всички на Дамянов ще ги изредя...
-
Жестоко за двама
Иля Велчев
............................
Бутилка стар коняк,
За по-изискано.
Пет приказки
за мода и за друго.
Един изтъркан виц.
Полуусмивка.
Открадната целувка,
първа. . .
Дежурното "Недей" на женски глас,
с което всъщност те повикват.
Две бели фигури
от страст.
Интимното око
на синя лампа.
И сладка топлина
на полумрак,
на голото легло,
на тиха музика.
А после -
неизменната цигара.
Дими цигарата за двама,
като жестока рана тлее.
Почуква вече празната касета.
Вие.
И всичко свършва.
Обичам те - ми казваш ти
със своя неуверен глас.
И молиш ме, настойчиво, страхливо,
да ти повторя същото и аз?
Обичам те -
но как да ти го кажа
в тази тишина.
Лъжа, защо ти е лъжата?
Целувам те,
но тебе ли целувам?
Лежа до теб, коса в коса,
прегръщам те и те забравям.
И не че има
някоя конкретно друга,
и не че ти
си хлътнала по мене,
а просто бе
поредната игра,
с която търсехме
любимия,
любимата,
и се отдалечавахме
завинаги от тях.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=271&WorkID=9971&Level=1
-
Dumpster - Болка в промоция
Отровните хапове присядат в стомаха ми.
Сега ще си изсвиря погребалния марш.
По пианото тече кръвта от ръката ми,
но на мен ми харесва този пейзаж.
Като че ли гледам на света от различен ракурс.
Размисъл - кога ли тялото ще загине...
записан съм за участие в смъртоносен конкурс...
Дано този път не ми се размине!!!
Какво е това, по дяволите... Ангел небесен!
Какво ли ще си помисли, ако ме види на вратата обесен...
Какво и какво е това тяло - лимфа, кръв, органи, фекалии.
... може би е по-добре от затвора на Кали.
Но нищо, нека страдам - това е също емоция,
болка на килограм, болка във литри, болка в промоция.
******************************************************
ranenia skorpion - Мръзне възрастна жена...
Там пред Шератън хотела...
в тези дни на бури и вихрушки...
една жена съдбата си приела...
мръэне и продава теменужки...
В злоба сърцата си обвили...
хора гледат я свирепо...
а тя продава мирно карамфили..
на мястото попаднала нелепо...
Децата й не взимат мерки...
да избавят майка си от тука...
за нея просто двете щерки...
не виждат в щастието пролука...
Потънала жена в терзания,проблеми...
чака мъж ухаещ на "Рефан" ...
да плати за купените хризантеми..
увити за любимата в целуфан...
Една жена от старост трудно крачи...
с букетчета в ръка тя клета,
вика и подканва минувачи...
да си купят от жълтите лалета...
Тече напред живота устремено...
и следва своя вечен график...
пешеходци преминават на зелено,
шофьори псуват попаднали в трафик...
След време в разкази и прози...
ще опише някои странстващ бард...
как жена продавала е рози...
на оживен от хора булевард...
Там зад паркингът открит...
почива през кратки интервали...
и клечки пали от кибрит...
студа от себе си да свали...
Кокичета , фрезии , лияни...
продаваха се от старата цветарка...
бяха те в светлина обляни...
с различен цвят и специфична шарка...
Нижат се дните като в броеница...
отмерваики съшествуването земно...
на една унила българска старица...
останала сама с цветето последно...
*****************************************************
ilusia - На сестра ми...
Спи спокойно малка моя...
спи....
аз над тебе бдя...
очите ти с целувка нежно ще даря
спи...
В страна на сънища иди...
и щастлива там бъди....
Гняв безсилен сега ме обладава
че теб немога да спася...
вкопчи се във живота малка моя
аз над тебе бдя...
цялата си любов на тебе ще даря
твоя съм.. на тебе ще се обрека
Бори се малка моя аз с тебе съм
живей.. гори....пилей
живей !
Смъртта дори аз ще преборя..
за тебе ще се боря...
Не ще оставя те сама...не...
През огън и през живи клади
през барикади от сълзи
моита нежност на тебе ще даря...
спи спокойно ......
-
Ревност-Дамян Дамянов
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!
*******
Не зная кой е автора на това,но много го обичам:
ПРОСЯК
Пред портите на храма бял,
чиито двори сид огражда-
седеше просяк побелял
от глад страдание и жажда-
''Хляб''-молеше гласът му слаб
и смърт го мореше зловеща!
О,някой камък вместо хляб
подхвърли в празната му шепа...
Така и аз те молех отпреди
за обич чиста и голяма...
Така и ти възнагради
надеждата ми със измама....
***************
И още е дно,което дори ме разплаква,но не знам на кого е:
Аз искам много неща да ти кажа.
Мислех дълго преди да реша...
Да говоря ли с теб или даже....
все едно,по-добре да мълча!
Да мълча и да страдам,
когато имам нужда да бъдеш до мен.
Да споделям с тебе тъгата и радостта на щастливия ден!
Но ти никога няма да разбереш как изпращах те с тъжни очи!
Чаках нещо да кажеш,че нещо все ти тежи....
Как желая и в теб да запаля оня огън що в мене гори!
Да обичаш не значи да имаш,а да даваш макар да боли!!!!
-
ranenia skorpion - Мръзне възрастна жена...
Там пред Шератън хотела...
в тези дни на бури и вихрушки...
една жена съдбата си приела...
мръэне и продава теменужки...
В злоба сърцата си обвили...
хора гледат я свирепо...
а тя продава мирно карамфили..
на мястото попаднала нелепо...
Децата й не взимат мерки...
да избавят майка си от тука...
за нея просто двете щерки...
не виждат в щастието пролука...
Потънала жена в терзания,проблеми...
чака мъж ухаещ на "Рефан" ...
да плати за купените хризантеми..
увити за любимата в целуфан...
Една жена от старост трудно крачи...
с букетчета в ръка тя клета,
вика и подканва минувачи...
да си купят от жълтите лалета...
Тече напред живота устремено...
и следва своя вечен график...
пешеходци преминават на зелено,
шофьори псуват попаднали в трафик...
След време в разкази и прози...
ще опише някои странстващ бард...
как жена продавала е рози...
на оживен от хора булевард...
Там зад паркингът открит...
почива през кратки интервали...
и клечки пали от кибрит...
студа от себе си да свали...
Кокичета , фрезии , лияни...
продаваха се от старата цветарка...
бяха те в светлина обляни...
с различен цвят и специфична шарка...
Нижат се дните като в броеница...
отмерваики съшествуването земно...
на една унила българска старица...
останала сама с цветето последно...
-
Яворов-Видения
Небе - куршумена безкрайност - отразено
през ледена кора в куршумени води.
Самотен коленичил на леда, смутено
през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -
ни ден, ни нощ, - безцветен здрач - мъгла. Безцветни,
край отражението мое сенки рой
минуват и не спират: сенки мимолетни,
залутани безцелно, жадни за покой.
Аз виждам своя образ там: изпод водите
държат подводни храсти в кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи,
и камък остър на гърдите ми тежи.
Не съм аз там - не съм това - не съм! . . . Безцветни
край сянката ми шетат сенки рой,
залутани безцелно, жадни за покой. . .
Минуват сенки: в погледите мимолетни
и съжаление и уплах се чете.
Минуват, заминуват и не спират те.
-
Не ме целувай даже на раздяла,
за сбогом не подавай ми ръка,
защото любовта е отлетяла,
защото няма обич на света!
Не слагай огън в раната гореща,
която в сърцето ми гори.
Недей да споменаваш първата ни среща,
не вливай в очите ми сълзи!
Кажи ми ти-чия вина беше?
И кой потъпка наща любов?
И кой потъпка така ласкавите срещи?
И за раздяла кой ли бе готов?!?
-
Слаба...може би
Автор:Катина Иванова
И нямам вече чувства...воля...
сърцето ми не бие в този час
и смисъл аз не виждам да се боря,
предавам се...живот не искам аз...
С живота борих се достойно,
понасях удари...камшици зли,
препятствия прескачах аз безстрашно,
градих си собствени и истински мечти...
Но всеки смъртен има свои граници...предели...
и безсилен във момент на болка пада в пропастта,
губи свойте чувства за живот копнели
и умира във ръцете на нещастната съдба...
И спасение единствено аз виждам,
живота с него аз ще победя
и болката във мен завинаги ще я отпратя,
черна жрица ще съм на смъртта...
И слаба може би изглеждам във очите Ви...
наистина...може и да е така,
но смелост се изисква, за да станеш
добър приятел на смъртта...
Въжето си окачвам...
няма болка...
няма и тъга....
-
Обожавам тези стихчета !!
Самота
Тя беше толкова красива-
С черни очи и дълга коса,
Умна и приказлива,
Но винаги се чувстваше сама.
По всяко време беше с усмивка и хората виждаха само това.
Истинската й същност не се опитваха да разкрият и тя беше сама във тълпа.
По природа бе мила и добра.
Всички дподеляха проблемите си с нея.
Търсеха разбиране и топлота.
Помагаше им с готовност и щастлива бе от това.
Но никой не виждаше как малко по малко гаснеше тя,
Болна бе от болестта, наречена самота.
Ден след ден посърваше нейната красота,
А слепи бяха хората за нейната тъга.
Продължаваше усмихната да бъде през деня,
Горещи сълзи проливаше, скрита в нощта.
И така започна тя да се крие в тъмнина.
През деня бе изкуствено щастлива,
Лъчите на слънцето за нея бяха решетки,
А мракът бе свобода,
Светлината се превърна в пролятие,
А луната бе символ на радостта.
Лека по лека затвори се в себе си тя,
Светът започваше с вечерта,
Завършваше, когато дойде утринта
С първия лъч омразна светлина.
Живееше в собствения, но измислен свят,
Споделяше всичко с луната,
Обгърната от гъстия мрак
И целуваща се с самотата.
Дяволска бе тази целувка,
Целувка с ангелска красота,
Нежност преливаше от тази милувка,
Но тя беше бягство от реалността.
Не усещаше, а може би не искаше да усети,
Че вървеше бавно, но сигурно към смъртта.
Всеки знае, че дявалите са ангели проклети,
А тя прокле се сама.
И така продължаваше всичко, минаваха дните в очакване на вечерта,
Животът за нея започна да губи смисъл и тя поиска смъртта.
Една нощ незабелязано излезе.
Знаеше къде отива – към нейната скала.
Това бе любимата й място.
Изгледът от нея беше несравнима красота.
Толкова близо бяха звездите,
А от всяка по-ярко блестеше луната,
Вятърът разпиляваше й косите
И тя тръгна към ръба на скалата.
В очите й вече нямаше сълзи,
Искрено щастлива беше сега.
Блестяха разпилените коси,
А от мечтата делеше я крачка една.
Погледна за последно небето,
Усмихна се на нощта,
Пристъпи напред и летейки извика:
“Сбогом самота!”
-------------------------------------------------------------
Ще бъда клетва върху грешните ти устни
която ден и нощ ще ги гори
Ще бъда трепет в нощите ти пусти
сълза издайна в твоите очи
Ще бъда зов в душата ти жарава
и див кипнеж във твоето сърце
Ще бъда чужда щом ме пожелаеш
и твоя щом от мен се отречеш
Ще бъда сън когато не сънуваш
и ярък лъч когато ти се спи
Ще бъда блян когато ме жадуваш
и сол във раната когато те боли
Ще бъда зной в прохладните ти нощи
и леден студ във летните ти дни
Ще бъда песен неизпята още
стена ще съм пред твоите мечти
Ще бъда тук когато теб те няма
и ще избягам щом се доближиш
Ще бъда истината в твоята измама
Ще съм кошмарът в който ще гориш
-------------------------------------------------------------
Ти виждал ли си как умира птица ?!
Изчезва бавно в гаснещия дим,уплашена,
но болката отрича,впила нокти в празния простор студен.
С писък как раздира небесата.
Предава се .... и гасне като свещ.
Така замря у мене светлината с надеждата
да бъда някой ден до теб.
А вярвал си някога в момиче,
в което да се вричаш и кълнеш ?!
Да знаеш, че до гроб ще го обичаш,
да нямаш съвест да се предадеш.
Веднъж повярвах, чувствах, чe обичам,
потърсих в тебе онзи мой копнеж,
вълшебни думи мислех, че изричам,
но всичко се оказа чужд копнеж.
Ти виждал ли си как умира птица ?!
Сега се молиш, искаш да я върнеш,
но мъртва тя лежи в моята душа.
Дори и не потръпна.
Забравил бе, че птицата е ЛЮБОВТА !!
-------------------------------------------------------------
-
"ОТ ТАТКО
Дори когато си тъжна,
пак страшно красива си ти -
могъл ли бих да те лъжа
и да обсебя твойте дни?!
Теб няма те, няма те вече
и аз съм за винаги сам,
само малкото наше човече
ще бъде човекът голям.
Ще буди сънят ни,
тогава с големите черни очи
ще пита тате и мама
къде са щастливите дни.
Тогава мечтите ще бъдат
да няма тъжен живот,
да има какво да се сбъдне,
да има, наистина, Бог.
А аз ще го търся, О, Него!
Ще погледна даже във мен
и всичко, когато изгубя,
не ще съм разорен.
Ще пазя за теб обичта си,
ще пазя за мен светлина,
на малката оставям съня си
да порасне красива жена.
И там някога, вече,
когато ме свали старостта,
моето малко човече
ще каже... красива съдба.
Той е имал любима красива,
той е имал своя мечта,
обичал е страстно и диво,
дарил е на мен любовта...
Ще целуне косите ми бели,
ще каже: "Аз те разбрах"
и тогава, съвсем полудели,...
ще кажем: " Просто съдба ".
Посветено на Мария и Росица, които събраха човека и Бога в себе си! "
Незнам на кой е стихчето но Мария беше моя съученичка и когато го прочетох от съвсем непознат човек наистина в мен нещо се преобърна [reevvv]
-
Отново...
...
Ето пак стоя в нощта,обгърната в самота.
Стоя и плача в мрака и сърцето ми ранено тебе чака.
Чакам да ме стоплиш ти и със устни жарки да изтриеш моите сълзи .
Но отново не идваш, отново не звъниш...отново и отново само лъжи ми говориш ти...!
Това е само една малка част от стихотворението което ме впечетли до такава степен че да ме разплаче...:)
-
Над гроба тих лети врабче
и сянката му долу пада.
То беше весело момче -
най-веселото във отряда.
То опваше едно въже
и люлка правеше с усмивка,
когато строгите мъже
мълчаха, спрели на почивка.
Тъгата слизаше при тях,
умората им беше близка.
И се люлееше с размах
самотно кърпената ризка.
То свиреше с едно листо
и литваше кадънка плаха.
Безгрижно смееше се то,
когато всичките мълчаха.
Ала за първи път веднъж
във тъмното пропука пушка
и като мачта падна мъж
и оглуши света вихрушка
А то заби в пръстта глава,
уплашено от враговете,
и шеговито след това
му се присмиваха мъжете.
Завито в нечие палто,
то зъзнеше като под стряха.
За първи път мълчеше то,
когато всичките се смяха.
Мълчеше то.
И осем дни
изминаха.
И бой отново.
И враг от четири страни.
И страшно свирещо олово.
Момчето стреляше без страх
в сражението мълчаливо
и само неговият смях
звучеше странно и щастливо.
И после секна изведнъж...
И цялата земя утихна.
Над него се наведе мъж,
но то дори не се усмихна.
И то не питаше: защо?,
когато къща му сковаха.
За първи път мълчеше то,
когато всичките мълчаха.
Как бързо времето тече.
Нима е славата награда?
То беше весело момче -
най-веселото от отряда.
Недялко Йорданов
-
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
-
Недялко Йорданов
ТИЙНЕЙДЖЪРСКА ПЕСЕН
На младостта ни лодката отплува,
реката на живота си тече
и виждам във дъжда да се целуват
едно момиче и едно момче.
Ръцете й - разнежени и тънки -
като венец на мокрия му врат.
Здравей, любов, облечена във дънки,
здравей, надежда в тоз объркан свят!
Във нас отдавна всичко е изстинало,
жестоко гледат нашите очи.
Треперим пак пред утрешното минало,
а вчерашното бъдеще горчи.
А те вървят във свойто светло кралство -
единственото кралство на света.
Вървят с великолепното нахалство
на непукизма и на младостта.
Като светулки в днешната тъмница
през локвите, през уличната кал
върви една тийнейджърка - кралица,
прегърнала тийнейджърския крал.
На масата си аз ще ги поканя
да не изстине обедът готов.
Със хляб и песен аз ще ги нахраня,
а те ще ме нахранят със любов.
1997 г
[heart__]
ЩАСТИЕ
Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...
Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..
Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?
Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...
Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...
-
Приюти ме.
by SkitnicaVmoretO
Приюти ме.
Толкова съм малка и нещастна.
Не ме предавай.
Толкова е рано
така нелепо да си тръгне любовта
и да осъмна някъде без без рамо
на което мога да поплача.
Не си отивай.
Толкова е късно.
Разбираш ли сега е невъзможно
да те държа в ръце...
и да те пусна.
По устните се плъзга твоито име.
Без тебе нямам бряг и нямам брегове.
Останаха ми толкова ненужни
напукани от болката ръце.
Ала ръцете ми не стигат да прегърна
и сълзите не стигат да те спра.
Така е късно, Боже да те пусна,
така е рано и нелепо да си иде любовта.
-
Ясно ли ти е?
Ясно ли ти е,че съм влюбена в теб?
Ясно ли ти е,че плача всяка вечер заради теб?
Ясно ли ти е колко те обичам?
Ясно ли ти е?
Не!Не ти е ясно...
ами тогава да ти стане Ясно!
Р.Р. Това стихотворени е е много дълго но сега го съкратих!Някой път ще го напиша цялото!
-
Една майка
By BLUE_ROSE
До моят гроб една жена донася всяка вечер,
една открадната от Рая теменужка... бледа...
Стои безмълвна, нещо тихичко за бъдещето шепне...
И все към снимката му, с празен поглед гледа.
Мирише на сладкиши, на боровинки и канела.
Изпекла му е пак любимите... не ги забравя...
И якето му, под ръка е взела...
защото вечер може да му стане хладно.
Заглажда всеки път с треперещи ръце до мен пръстта...
Такава нежна ласка... за толкова студени дни.
Да бъде майка преданна, дори и след смъртта...
Един порой от вечност... която толкова боли...
Откъснала поредната му теменужка...
Ще дойде ли?! Очакваме я... както той ...така и аз...
Ще каже ли по нещичко за утре...
Ще носи ли онези... боровинкови неща...?
При мен отдавна никой не е идвал... Прорастнаха тревите...
и името ми върху кръста избледня...
Но тя и за мен, с онази нежност подрежда свещите...
с онази любов, и за мене отронва сълза...
Понякога казва тиха молитва, и разкъсва между нас тишината.
После си тръгва, стопява се във топлия мрак...
И малката бледа теменужка, остава да шепне с листата си...
до утре... до следващия път, до новото идване...пак...
Но мина много време... преди да проумея защо...
до мен, вместо него, се издигаше една печална, каменна жена...
Сега разбирам....това не беше само нашият дом...
А също и нейн ... и на моята майка... и на всяка една...
-
Аз вярвам в мълчаливата любов
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов. :arrow:
Давид Овадия
-
На Лора
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!
-
Има мноооого стихове на велики български поети, които обожавам и са ме впечатлили...
Но стихът, който наскоро прочетох и преобърна съзнанието ми, е този:
(на българска поетеса е, но в оригинал е на английски)
Let Go
we made love in a tent under the sky
where the bridge was lightning the night
and the waves cooling the summer
with the heavy smell of dead seaweeds
on the rocks in midnight
you were behind me
saying words of passion
I alone and desperate of the act committed
scared to feel the way you did
knew it was all wrong
right you said and turned on the music on the
radio and hugged me in the car
the only sign we were still on the road
the highlights and your mannish fingers
on the wheel
looking through the universe
I felt a cosmic fear
within my guts, my puzzled heart
I longed for this beautiful and sudden
revelation to end
to stop abruptly and disappear
not to lead to a baby
Abortion
suffocating, crying and a bottle of whisky
drunk and a good friend
then the injection on Tuesday
and saying to myself
I still love him
in the taxi
hating him, the driver and all men
for not ever being able to experience
the cutting pain down there
seeing their thighs in blood,
the basin filled with the agony of a murder
or feeling the devouring loss
the nervous secret in the fists to hit
hit real hard and long and scream:
fucker you fucked me and you'll never know
you were a father for a month,
and that's my revenge
in the chilly morning
I saw the rising sun and woke you up
to drive to the city and drink coffee at 5
while catching memories in my hands,
tuck them in the pockets of my jeans
and then die in ecstasy, crossing the bridge
where I caught my boat
you cried in my lap
say: "I'll wait for 8 years
to kiss these lips again"
I will not come you will not write
I am falling to the waters,
drowning and wishing it never happened
you disappear in your old blue truck with my
picture on the left seat
where hours ago I was there
laying and talking
never made plans for love
I only know it was
~ Адриана Андреева [inlovee]
-
Безглаголно
Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.
Поля, природа, красота,
река, гора, нататък.
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.
Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.
Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.
Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.
Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.
Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.
Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.
РАДОЙ РАЛИН
-
Не зная от кого е.. но е невероятно..
Горчиво...
Наемни слепи музиканти
на твойта сватба ще засвирят с плач!
Невидими и черни погребални ленти
около русите,
разпуснати за тържество коси
ще се люлеят.
Невясто, сърцето ти от пясъчник ли е? -
ще питат медните тръби.
Изпий, невясто, тази чаша с вино,
горчиво като твоята измяна.
Не се мръщи!
Ще развалиш
приготвените за усмивки устни.
А тук препълнена е тази зала
от важните и знамените гости.
Не се страхувай,
ще измамиш пияното им любопитство.
След малко тук ще мине
продавач,
но вместо лотарийните билети
купи им, куме,
за нея и за всички гости
по порция блестящо настроение.
Той евтино ще ти го продаде,
защото аз ще бъда този продавач.
Купувай,
купувай, куме, и не се скъпи,
ще ти прибавя даром
две порции блестящо настроение.
Тъй нужно то е в тази зала.
Като обесени висят
разкошни хризантеми
над потъмнелия кристал.
Отровно-бледи
огъват се в ръцете изгладнели
венецианските ножове от сребро.
И в смъртнобяло светят
колосаните покривки
и тлеят тънки свещите над тях.
Свирете, слепи музиканти!
Свирете!
Богата сватба има тук!
И днес, запалена на клада,
като последен еретик
изгаря първата любов.
Невясто, чуваш ли - "Горчиво" - викат
знатните ти гости
фалшиво викат с гръмки гласове.
Невясто, и на мене е горчиво!
Но ти, преди да те отрови
с мъртвите си устни нелюбимия жених,
преди лицето ти да оскверни
го спри
и разтвори поне един прозорец
прикрит под тежко прашно кадифе
и погледни
навън, назад,
в онези ярки дни,
когато аз те бях завел
в най-древния любовен град
и тук един след друг
захвърляйки в нозете ти
въздишащите богове -
и ни един от тях не бе ми равен -
ти бях дарил сърцето си завинаги.
Тогава ти
поведе ме в онези дъждовити,
безумно кратки нощи,
в които бяхме с тебе
една прегръдка знойна -
и тъй ни парна тя,
че жегата на пясъците южни
едва й стигаше
в страстта, забравата и нежността.
И после в безтегловния покой
превръщаше се ти на арфа.
И песента на ревността измисли ти.
От три неща ме молеше да се боя.
От слънцето,
че можело от мен по-ярко да целува,
от вятъра,
че бил от мен с по-неспокоен дух,
от старостта,
че можела с ръцете си крадливи
да ти отнеме магическата твоя хубост.
И млъкнеше ли арфата,
стоях в нозете ти
и ти се спускаше до мене,
и твоите очи с горещи сълзи
с гореща клетва мойте милваха.
Загубя ли те - шепнеше ми ти -
на пръст ще се превърна.
И твоя пръст ще бъда,
кога се умориш,
при мене с вечен сън да те приспя.
Но как, невясто, тази клетва да я чуеш?
Стои като в решетка тъмния прозорец.
И с милиардите човешки гласове
да ти извикам
прозорецът дали ще се разтвори?
А днес така съм изморен,
светът на мен се е облегнал
с цялата си тежест.
И все по-често подозирам,
че сам се шпионирам,
дали не се превръщам в луд?
"Горчиво" - викат - чуваш ли? Горчиво!
Целуват те,
а аз съм още жив,
целуват те,
а аз разбирам
обичам те,
обичам те,
обичам те,
та ти дори в измяната
си без преструвка.
Сега за тебе съм покойник.
Обсипвай го с вдовичи ласки.
Раздавай му миниатюрните си чувства.
Притисната до него в мощната кола
летете по студени пътища
към вашта катастрофа.
Горчиво!
Невясто, и на мене е горчиво.
След малко и на теб ще загорчи.
Останали сами
в разкошната му спалня
и стискайки нетърпеливите му
малокръвни пръсти,
ще ти горчи - и . . .
така ще ти горчи за цял живот.
Ще мине блясъка и суетата.
Ще дойде чиста скръбна утрин.
И ти ще ме потърсиш.
И ще презираш своите амбиции.
И аз ще трябва да те приютя,
защото ти ще бъдеш инвалид,
защото ти ще бъдеш
най-самотното момиче.
Защото ти ще бъдеш без душа.
Ще ти отворя тъжната врата
на моето сърце,
но там не ще намериш вече мен,
но там ще бъде пусто -
като планета без един човек.
Свирете, свирете, слепи музиканти,
свирете по фалшиви сватби.
И там
тръбите ви ще раждат плач!
[heart__]
-
МОКЪР КИБРИТ
Защо не стопли с пръсти мойте длани,
а мислите ти настрани отлитат?
Не искаш и минута да останеш...
Уви, навярно мокър е кибритът...
Защо не ме прегърна и целуна?
Отчаяни са устните ми. Питат.
Защо треперим в тази нощ безлунна?
Уви, навярно мокър е кибритът...
Защо ще ме оставиш да се скитам,
тъй както само кучетата скитат?
Без лъч. Без шанс отново да опитам...
Уви, навярно мокър е кибритът...
Във него аз и ти сме само клечки,
намокрени в последната минута.
И вече в нови влюбени пътечки
изгубеното пламъче се лута.
То тръгнало е други да разпали
с усмивка, с трепет, с весела закачка.
А ние ще си тръгнем, осъзнали -
съдбата е кибритоподпалвачка.
Тя може влюбените да подпали.
Но мен и тебе, мокрите? Едва ли...
ЯСЕН ВЕДРИН
-
Предаде ме приятелко......
Със теб до вчера аз споделях всичко,
душа и чувства пред тебе аз открих,
защото вярвах ти и сляпо и наивно,
че истинска приятелка си ти...
И с тебе бях във радост и тревога,
до твойто рамо винаги вървях,
от високото със тебе падах,
за дни на щастие със теб мечтах...
Но без да искаш или може би нарочно
доверието мое ти уби,
със грешна завист в пропастта ме бутна,
отне от мен и радост и мечти...
Заби ми нож в гърба нечестно,
дълбока рана във сърцето ми откри
и впи си ноктите в очите ми зловещо,
дълба във тях до кръв, предателко...боли...
И нямаше ли смелост, ти, кажи ми,
и истината с мен да споделиш,
че слаба си и нямаш сили
като човек замалко ти да се държиш...
И днес за сбогом ще ти пожелая
приятелка да имаш и да я обичаш от сърце
и някой ден, когато във калта затънеш
бодлива тел вместо ръка да ти подаде.
Katenceto
-
Ами това не е стихче, а просто една руска песен.
Забудь
Она с него не сводит глаз
И молча льет в подyшкy слезы
И пишет стpочки о любви
И тyтже жжет
Она еще не поняла
Она еще вполне сеpьезнa
Hадеется и веpит
Что он подойдет
Забyдь его забyдь
Уйдет любовь как дым
Ведь y него в мечтах
Hе ты не ты не ты
Забyдь его забyдь
Уйдет любовь как дым
Ведь y него в мечтах
не ты
Она слепа в любви своей
Hе слyшая чyжие сплетни
И пишет стpочки о любви
И просто ждет
И вобщем безpазлично ей
С кем он пpоводит вечер летний
Hадеется и веpит
Что он подойдет
Забyдь его забyдь
Уйдет любовь как дым
Ведь y него в мечтах
Hе ты не ты не ты
Забyдь его забyдь
Уйдет любовь как дым
Ведь y него в мечтах
Забyдь его забyдь
Уйдет любовь как дым
Ведь y него в мечтах
Hе ты
-
Дамян Дамянов
Кошмарен век на атомни виелици,
на зли ракети и човешки лов!
И в него - ти - тъй смешна отживелица!
И в него - ти - нещастнице, Любов!
Ах, как жестоко, тъжно и обречено
звучиш във тези тъй железни дни,
когато нелюбовното човечество
говори не със ласки, а с войни!
Ти искаш с нежност да спасиш живота ни.
Назад! Металът ще те сгази с бяс!
И теб, и всички твои донкихотовци,
между които първият съм аз!
Какво от туй! На риск, велика армийо!
Родила всичко в своя порив висш,
света създала - нежния, коварния,
ти само можеш днес да го спасиш!
Със силата безкрайна на сърцето си,
със нежността, създала векове!
Без теб би празна литнала ракетата
към дваж по-празни, мъртви светове.
Посвещение
Веселин Ханчев
За да останеш, за да си потеребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина,
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като загаснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено да дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата, и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
Дамян Дамянов - Отивам си...
Отивам си. Но моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори!
Не си виновна ти да стигна ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.
и нещо от тук...
На брат ми
phibi
С теб е толкова различно.
Еднакви сме, а всъщност не.
Обиждаме се, всичко ни е лично,
все нещо ще делим на две.
Защото ти осъден си
старите играчки да дочупваш,
да носиш вехти пелени
и моите уроци да доучваш,
да бъдеш вечно второто дете,
в грешките на първото да се препъваш
и пак с раздрани колене
колелото на живота да завърташ.
Съдбата ни така реши.
Но живота си за тебе давам.
А времето греши –
в очите ти не остарявам...
-
Момчето и мечтите
phibi
На покрив стар живееше момче
и мечтаеше да посети звездите.
За приятел имаше врабче,
с което да дели трохите.
Той беше силен и непобедим,
красавец, умен и мечтател,
роден да бъде винаги един
безумец, смел изобретател.
Той влюбен бе в едно момиче –
красавица със ангелски очи,
и пееше й вечер под звездите
как с нея заедно ще полети.
А денем своя кораб сам строеше,
за да достигне своите мечти.
Неговият свят тъй малък беше –
момичето и техните звезди.
Но корабът в совалка се превърна –
един човек побираше едвам.
И тя с усмивка го прегърна:
„Отивай, твоят път е там!”
И той замина. А красивата девица
все молеше звездите да го съхранят.
И те смилиха се – превърнаха я в птица
да могат двама своя път да извървят.
Но корабът бе твърде бърз за нея,
летяща със любов и две крила.
Сърцето спря, очите й не светят.
Мечтите да достигне не можа.
А на момчето й прошепна му звезда,
че някога живееше едно момиче,
на нея каза той, че я обича,
и тя последва го, във своя път сама.
Сълзите стичат се по бузите му бели,
когато път поема към дома.
Какъв ли дом с мечти умрели,
какъв живот без нея е това?!
„Сбогом” му прошепнаха звездите.
А той своя люк удари в тишина.
Със зъзнещи ръце помаха на мечтите.
А в последния си миг дочу крила.
-
Не зная на кого е мисля че го четох тук, но е просто невероятно!!!
Ти си в живота ми.
Ти си в сърцето ми.
Ти си в мислите ми,
в мечтите ми,
ти си дълбоко в гърдите ми....
Ти си в съня ми,
ти си в нощта ми ...
Ти си в душата ми...
Ти си в умът ми...
ти си всичко,
което дава спокойствието
на духът ми..
Ти си слънцето,
ти си луната...
Ти си птичката пролетна,
която лети в небесата....
Ти си звездите,
ти си онази на който принадлежат
мислите,сърцето,мечтите...
Ти си всичко,което ме прави щастлив...
Ти си онази която откъсна розата дива...
Ти си дъжда,ти си цветята,
ти си тази заради която
се родих,тук на земята...
Ти си , онази
която ме прави щастлив...
Знаеш ли,
миличко..ти
си ми всичко.
-
Момчето и мечтите
phibi
На покрив стар живееше момче
и мечтаеше да посети звездите.
За приятел имаше врабче,
с което да дели трохите.
Той беше силен и непобедим,
красавец, умен и мечтател,
роден да бъде винаги един
безумец, смел изобретател.
Той влюбен бе в едно момиче –
красавица със ангелски очи,
и пееше й вечер под звездите
как с нея заедно ще полети.
А денем своя кораб сам строеше,
за да достигне своите мечти.
Неговият свят тъй малък беше –
момичето и техните звезди.
Но корабът в совалка се превърна –
един човек побираше едвам.
И тя с усмивка го прегърна:
„Отивай, твоят път е там!”
И той замина. А красивата девица
все молеше звездите да го съхранят.
И те смилиха се – превърнаха я в птица
да могат двама своя път да извървят.
Но корабът бе твърде бърз за нея,
летяща със любов и две крила.
Сърцето спря, очите й не светят.
Мечтите да достигне не можа.
А на момчето й прошепна му звезда,
че някога живееше едно момиче,
на нея каза той, че я обича,
и тя последва го, във своя път сама.
Сълзите стичат се по бузите му бели,
когато път поема към дома.
Какъв ли дом с мечти умрели,
какъв живот без нея е това?!
„Сбогом” му прошепнаха звездите.
А той своя люк удари в тишина.
Със зъзнещи ръце помаха на мечтите.
А в последния си миг дочу крила.
-
има три сонета на Шекспир които много обичам...
Когато ме откарат под арест
от който няма как да се отсроча,
ще имаш този стих за скръбна вест
и той ще е надгробната ми плоча
Ще видиш в него туй което бях,
на теб каквото беше посветено,
земята нека вземе моя прах,
ти имаш по-добрата част от мене.
Трупът ми ще изгубиш само ти,
това което бе във мен утайка,
което може с нож да похити,
по пътя всяка скитническа хайка.
Ще вземе моя труп пръстта корава,
но моето сърце на теб остава.
* * *
Ти не скърби за тая си вина.
Не зная рози без бодли да има.
Мъглата скрива светлата луна
и в пъпката живее идна зима.
Грешихме всичко. Моят тежък грях
са тези мои гибелни сравнения.
Аз всички твои грешки оправдах
и ти простих за всички прегрешения.
В съда аз взимам другата страна,
но неусетно пак застъпвам тази.
Вилнее в мене гражданска война,
воюват обич, страсти и омрази.
От теб ограбен , пак във този спор
споделям с тебе грях, вина, позор.
* * *
На сън те гледам с гаснещи очи.
Със буден поглед търся, не намирам..
Но мрака в него грее от лъчи,
когато нощем аз във теб се взирам.
Щом сянката ти пръска тоя мрак
и той за мене, слепия, ридее,
то как чудесно нежния ти зрак
при пълна светлина ще ни огрее.
Щастлив ще бъда в този светъл ден,
когато видя на яве и на живо,
лика ти, който всяка нощ над мен
светлее в тъмнината колебливо.
Денят без теб е като нощ за мен
и ти нощта превръщаш в ярък ден.
-
:) Аз се впечатлявам много често, особено когато влизам във форума, но тук впечатленията ми се движат между 90 и 270 градуса... ;)
Вчера обаче попаднах на едно, което отдавна съм чела, но бях позабравила. Беше в една, захвърлена в най-горния ъгъл на големия шкаф в библиотеката, книга... Между другото, ровете се - винаги има какво да се намери! :)
Димчо Дебелянов
ЧЕРНА ПЕСЕН
Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
Излиза за пръв път в сп. "Съвременник", г. II, кн. 6 от 15.V.1910 г.
-
Среднощна молитва
Дамян Дамянов
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.
Ела до мен...
Дамян Дамянов
Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.
-
хахаха тва стихче много ме радва и винаги ме разсмива [lol] [lol] [lol]
Birthdays Do Not End with Death
Birthdays do not end with death,
But last as long as love,
A maelstrom of memories
That grace and honor move.
And so we celebrate your day
By visiting your grave,
A place that you have left long since,
But is all that we have.
Dear spirit, come and join us here,
Your loved ones by your stone!
Come sweep across the barrier
To claim us as your own!
Happy birthday, dearest one!
Oh, happy, happy day!
Not even the most bitter night
Can take this joy away!
-
Когато дойдеш някога при мен
ти забрави лицето и ръцете си
и остави на мойте колене
да падне само сянката ти светеща.
Две бели сенки-мигове нетрайни,
потънали сред светове далечни,
ще се слеят в синята безкрайност
за да останат там-да бъдат вечни.
Забравил силата на свойте устни
ще дойдеш някога при мен,
на коленете ми ще отпуснеш
душата си от болка изранена.
Ще бъда винаги готова да я пусна!
Сега заспи,почивай вкаменено!
Аз ще докосна с плахите си устни
очите на една вселена.
[inlovee] Не знам кой е авторът на този прекрасен стих,не съм и сигурна,че текстът е точно същитят,който прочетох,но просто ме побиха тръпки,когато го четях и препрочитах!
-
...И само нощем...
Димчо Дебелянов
...И само нощем, нощем
кога и Господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!
Баща ми, майка ми от гроба
Излизат и ме навестяват:
„Ти помниш ли?“... „Да, помня...“ С обич
като дете ме утешават.
Деца - пораснали. И грижи.
Обиди - волни и неволни.
И раните си скришом ближа -
От свой и чужд. Куп рани болни.
Ах, битието, битието,
И в него - кървищата, рискът
На туй човечество, което
Не знае вече какво иска...
Настръхнало, зло, в гняв треперещ,
Играещо си със барут и...
А аз съм го люлял довчера
Като дете в приспивни скути.
...Какво дете - звяр безподобен.
И осъзнаваш, че родител,
А не дете ти е... И че в злокобен
Миг е зарязало пещерите
И точно тебе е създало.
Тих плач във будната кошмарност!
Оплакващ цял свят с една жалост.
Ненужна никому, навярно.
И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли - пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
...И - с вълчи зъби - пак след хляба.
31.Х.1992 г.
-
Къщата
Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.
Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.
И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора
и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.
1925
Атанас Далчев
ПОВЕСТ
Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."
1925
Атанас Далчев
-
ей това не ми го обърна на 180,а на 360 направо:
ОДА за женските сълзи
Тя плачеше,когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетиите замеряха с прашки птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака,защото го загуби.
Тя плачеше,когато оставаше сама.
За старите си кукли,за мама,за дома.
Когато се омъжи очите си исплака.
Когато го испращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше,когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо,не питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше,когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха,пак плачеше-щастлива.
И тайно,тихо плачеше,когато си отиват.
А после плака гордо,когато стана баба.
От болка пък-че ставаше по немощна и слаба.
Тя плачеше,когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва,прз сълзи каза на сина си:
-Е,сине,поплачи си,но знай:Аз съм много щастлива жена,
защото съм имала шанса да плача за всичко това!
Мадлен Алгафари
-
ПРОСТИ! -Пейо Яворов
Тежи ми погледът прощален,
изпълнен с укор и тъга -
и вехна, крея аз печален с
еднички спомени сега...
Не бяхме си ръка подали,
не бяхме разменили реч -
сърцата бяха се разбрали,
сърцата знаеха се веч.
И щастие възможно беше,
възможно беше - не мечта!
Самичък бог над нази бдеше...
А днес - най-черна самота.
Последен път... минути бързи...
Пред мене облак се изви.
Прострях ръце, пороних сълзи,
извиках... късно бе, уви!
Виновен съм. И оскърбена,
към мене яд ли сетиш ти,
о, знай - добре си отмъстена,
душа невинна, - и прости!
-
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете
----------------------------------------------------------
НА ЛОРА
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов . . .
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек . . .
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!
---------------------------------
АЗ СТРАДАМ
Аз страдам. И в самозабвението на труда,
и в саморазяждането на покоя, -
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа -
кога летя, когато падам,
аз страдам.
Издигам ли се - дигам се, под мен
по-страшна бездната да зине;
литна ли стремглав надоле устремен,
душа копней на светло да почине.
И винаги напред, и всякога надиря. . .
Аз вечно диря.
И страдам. Аз презрях
радостите на живота. Страдам
в доброто ясно - в тъмен грях
когато падам,
аз страдам.
И търся. И в страдание живот се изхаби,
да търся - все страданието, може би.
-----------------------
-
Димчо Дебелянов
* * *
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!
SkitnicaVmoretO : Мисля, че темата не е за тук.
-
SkitnicaVmoretO : Мисля, че темата не е за тук.
Такали?! А би ли ме просветлила за къде е? Щото не беше за Интересно,не е за тук...еми за къде е? Може би за Купувам/Продавам...
Не, че се заяждам,ама... [confused] [confused]
-
Да те просветля , ставаше въпрос за поста на luda_fenka_Cena, която беше пуснала стиха на Дебелянов отделно . Както виждаш не е отговор към твойта тема,а подбележка към нейния пост. Темата си стои от месеци като лепка.... мисля, че и по-кротко и с четене щеше да стане по-лесно. Ама нихт по-лесно е да тръгнете с тона, нали ?! :)
-
Един ден (Hellhound)
Един ден, когато вече няма да ме има
когато търсиш любовта, но получаваш само тъга,
когато искаш смях, но бликват сълзи,
когато не си болен, но много те боли.
Един ден, когато любовта ми осъзнаеш ти
и почувстваш колко много ме боли.
Един ден, когато нямя с кой да споделиш греха
и в душата ти е само самота.
Един ден, когато вече мене няма да ме има
а в сърцето ти бошува зима.
Един ден, когато при мен поискаш да се върнеш,
а в прегръдките на другиго ме зърнеш.
Един ден ще осъзнаеш какво си била за мен
но в този ден може да ме няма мен.
Ако обичаш мен сега бъди със мен така
както със никои до сега.
Защото някои ден може да не си до мен.
Сграбчи любовта сега защото този някои ден
може да е и утре за теб и мен.....
Обичам те Помни Обичаи ме и ти за да няма такав ден за теб и за мен.
-
НОЩНА ВАРНА
Градът – в кутийки и свещички,
изглежда на полузаспал...
Похъркват сякаш вкупом всички...
Съвсем светът е опустял!...
Но някъде във тъмнината
или на светло, може би,
любовната игра премята
стотици хиляди съдби!...
И от високата тераса -
като от някакъв амвон,
преливам в нощната нагласа,
за да преглътна всеки стон...
На Галата циклопът странен
пронизва морската тъга
и осолява всяка рана,
стаена в нечии легла...
О, колко нежна си и мила!...
Щом видя този роден фар,
забравям всяка морска миля
и скъсания календар!...
Ванилин ГАВРАИЛОВ
-
МОЛИТВА ЗА СЪБУЖДАНЕ
На Тинка
В тази мелница тежка – Земята,
Мелничарят-Живот не почива.
Денонощно чували премята,
не пропуска стопанин и нива.
Не унивай, съпруго, с въздишки
за това, че редът ни се бави.
Даже в кратките нощни затишия
Мелничарят не ни е забравил.
Триста мелници бавно дояждат
всяко зърно на дните ни зрели!…
Но брашното се сипе на сажди…
Може би е от мислите бели?…
…Нощ, осъмнала в човка на славей…
Безпризорно, премръзнало утро…
Спят децата ни. Тихичко ставай –
да си смелим надежда за утре…
Ванилин Гавраилов
-
VERS L'ENNUI*
Йон Хуаристи
but who is that on the other side of you?**
Тогава бе светът. Изглеждаше огромен.
В самия край на лятото, тъй сладостно
беше открилото се време, неотменна светлината.
Между боровата гора и реката бяха градинките:
откъслеците, сяти с царевица и с бакла,
блестяха струпани под златото на юни.
Да изобретяваш всеки ден нещата, да попиваш
слънцето, да търсиш имената на щуреца, пясъка,
на дъхавия копър и на рака, кварца.
И връщането: вечерта ни отдаваше на съня
по селски пътища от прах и стрита шлака,
покорни на прииждащите гласове на преумората.
Но аз те чувствах. Ти вървеше с мене,
ангел на скуката, братко, хвърлящ сянката си
върху къпините, твоята отвратителна сянка.
-
Една майка
By BLUE_ROSE
До моят гроб една жена донася всяка вечер,
една открадната от Рая теменужка... бледа...
Стои безмълвна, нещо тихичко за бъдещето шепне...
И все към снимката му, с празен поглед гледа.
Мирише на сладкиши, на боровинки и канела.
Изпекла му е пак любимите... не ги забравя...
И якето му, под ръка е взела...
защото вечер може да му стане хладно.
Заглажда всеки път с треперещи ръце до мен пръстта...
Такава нежна ласка... за толкова студени дни.
Да бъде майка преданна, дори и след смъртта...
Един порой от вечност... която толкова боли...
Откъснала поредната му теменужка...
Ще дойде ли?! Очакваме я... както той ...така и аз...
Ще каже ли по нещичко за утре...
Ще носи ли онези... боровинкови неща...?
При мен отдавна никой не е идвал... Прорастнаха тревите...
и името ми върху кръста избледня...
Но тя и за мен, с онази нежност подрежда свещите...
с онази любов, и за мене отронва сълза...
Понякога казва тиха молитва, и разкъсва между нас тишината.
После си тръгва, стопява се във топлия мрак...
И малката бледа теменужка, остава да шепне с листата си...
до утре... до следващия път, до новото идване...пак...
Но мина много време... преди да проумея защо...
до мен, вместо него, се издигаше една печална, каменна жена...
Сега разбирам....това не беше само нашият дом...
А също и нейн ... и на моята майка... и на всяка една...
-
" Ти ме остави и пое по своя път.
Мислех, че трябва да скърбя за теб и да
въздигна твоя самотен образ като златна
песен в сърцето си.
Но, о, зла участ, времето е кратко!
Година след година младостта повяхва;
дните на пролетта отлитат;крехките цветя
гаснат безследно и мъдрецат ме
предупреждава, че животът е само капчица
роса върху листец на лотос.
Нима да се откажа от всичко туй, за да
се взирам след онази, която ми обърна гръб!
Това би било глупаво и грубо, защото
времето е кратко.
Тогаз, елате вие, о, дъждовни мои нощи,
със звънливи стъпки; засмей се моя златна
есен; ела безгрижен мой април, пилей
целувките си.
Ела и ти, и ти, и ти ли идваш?
Любими мои, вие знаете, че всички сме
смъртни. не е разумно да разбивам сърцето
си заради тази, която ми отнема своето
сърце. Защото времето е кратко.
Приятно е да седна в ъгъла да
размишлявам и да пиша в рими, че ти за мен
си всичко на света.
Възвишено е да прегърна мъката си и
да реша, че ще съм безутешен.
Но през вратата ми наднича ново лице
и вдига очите си към моите очи.
И аз не мога да не избърша сълзите и
да не променя гласа на песента си.
Защото времето е кратко.
Робиндранат Тагор
-
Не знам кой е авторът... но ме разтърси дълбоко и реших да го споделя с вас!
Сълзите си във синьото мастило ще удавя...
от тръпнещата болка ще извая плачещ стих!
Сред буквите отронени ще искам да забравя,
че някога обичах... че мъка вместо радост пих!
Над смачканото листче дълго ще будувам...
светулките ще гаснат в погледа ми замъглен,
но могат ли очите ми отново да сънуват...
когато теб те няма вече... ти не си до мен!?
Надраскана душата ми от острото перо...
от думи парещи до сива пепел обгорена...
в безсънни нощи ще ридае, свита на кълбо,
изваяла от мъката си плачеща поема...
-
Цената на доверието
Така съм създадена,
че предпочитам
да се усмихна, вместо да се намръщя.
Да погаля- вместо да ударя.
Да повярвам щом ме погледнат в очите
Много пъти са ме лъгали
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
с думи са ме оплитали
и пак ме гледаха в очите.
Може още сто пъти да ме излъжат
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
веднъж да не повярвам само
на очите, които наистина
са били искрени.
Станка Пенчева
-
Принцът малък,от прозореца погледна
розата цъфтяща в тишина,
тъжно се усмихна и,въздъхвайки приседна,
мислейки за чудната й светлина.
Живееше той във своя вятърен дворец,
живееше и с неясния копнеж,
че тоз един едничък за душата му живец,
ще остане в тъмнината вечна свещ.
Самотен бе,но разбираше чудесно,
че винаги ще гледа розичката от далеч.
Да излезе и да я откъсне,ще е лесно,
но нивга същото не ще бъде веч.
Zatoichi
-
By BLUE_ROSE
Годишнина
Днес по сухите ми длани,
набраздяват се сълзите.
Двадесет години станаха!
(Никога за теб да питам!)
Срещам дъщеря ти,
млада ,прелестно красива
като птица...
Ходи леко,
вятъра на стъпките припява...
Има твоя пламък във зениците.
(Има твоята усмивка.)
И не мога да не се запитам
трябваше ли твоето момиче
да е моя дъщеря...
И на двама ни по малко да прилича!
Не!
Така е съвършенна тя!
Понякога си спомням забраненото.
Годините ми натежаха.
Дните прежда нетъкана,
в нови тайни ме оплитаха.
И по сухите ми длани
набраздяват се сълзите ми....
-
Не е мое....
Но неизвестният му автор , заслужава адмирации...
Вълк
Тежка нощ се спуска над земята.
Скверна тишина се стели над земята.
Жалостни отблясъци със цвят на кръв пролята,
капят жално сякаш са от рана на луната.
Режещият вятър дори се е смълчал.
И как не би? Когато брат брата е предал...
Вълчи стъпки криволичат през преспите от студ сковани.
Оставени от лапи нявга силни и могъщи, но сега във кървища обляни.
Със козина от кръв и скреж сплъстена.
И плът от студ, тъга и гняв безсилен вледенена,
върви вълк ранен без път и без посока,
а раната му във сърцето става от дълбока по-дълбока.
До вчера живота си с другар безценен бе делил,
с вълчица снежно-бяла, стройна и със поглед мил.
Тя бе приятел верен и в лов и във безгрижните игри,
във люта битка и във поражение дори.
За нея дори и със мечок се бе сразил...
И живота си за нейният със радост би сменил.
Но дните весели, безгрижни отлетяха,
и времена на студ и глад в едно се сляха.
Седмици на ред се скитаха из гори от студ невиждан замръзени,
без надежда за живот, но все-още от зимата коварна несломени.
Но когато и последната капчица живот бе на път безвъзвратно да се изцеди,
се натъкнаха на така желаните, от плячката следи.
И със сили от гладът болезнен удвоени,
те тръгнаха по дирите в снега издаен уловени.
Скоро след това се озоваха на мъничка поляна,
а на сред нея - плячката мечтана.
Забравили опасности и всякакво внимание
те се хвърлиха със стръв върху мъртвото създание.
Но шум тревожен в реалността ги върна,
и радостта в заплаха той превърна-
враждебна глутница от вълци прегладнелии
те по дирете еленски се подвели.
Глутнтницата бързо ги обгърна,
и от надеждата за бягство ги отвърна.
Вълкът зъбите оголи и към земята се снижи,
без надежда на атаките да издържи...
Иведнъж усети, че вълчицата към глутницата се промъкна,
и надеждата му за живот завинаги помръкна.
С катранен мрак изпълниха му се очитеи
ярсота му надделя вовеки над сълзите.
Със сили от яроста пламтяща удвоени,
атакува вълците от гладът болезнен озлобени.
Водача пдана пръв от зъбите му покосен,
с поглед празен и същевременно безкрайно удивен.
Със злобен рев сред вълците останали
се хвърлии надеждите им за победа лесна на часа разхвърли.
Десетки рани той във битката получи,
но нито една да го повали не случи.
Ордите вълчи постепенно оредяха
и кървища и трупове по земята се разтлаха.
Алените краски обагриха снега искрящо бял,
оскверниха почвата, за топла ласка залиняла.
Яростта поддържаше тялото на вълка от живота изнурен,
извисил се над труповете на противника му победен.
Единствено вълчицата се бе спасила,
като подло, под трупът на един от вълците се бе укрила,
надяваки се вълка да подмине тялото й, притиснато от кървавия труп в земята.
Но бе подценила миризмата си до болка му позната...
Вълкът отмести трупа от снежно-бялата вълчица,
готова да пренебрегне пламналата в нея, предателска искрица.
Изви глава, оставяйки врата си без никаква защита,
предлагайки прошка на вълчицата позорно свита.
А тя дебнейки сгодния момент за подлия си план,
с цялата си злоба сключи челюсти, затваряйки смъртоносния капан...
Но от яростта си заслепена,
не успя да захапе животворната му вена.
От себе си той рязко я отхвърли,
изненадан от омразата с която тя му се нахвърли.
А вълчицата отново го нападна,
но този път покосена от зъбите му падна...
Вълкът разбра, че смисъла живота си загуби
и чувството за празнота във него се пробуди.
С морна крачка и без цел той към съдбата си потегли,
усещайки смъртта как към своите обятия го тегли.
За него живота краските си бе загубил,
без другаря му измамно верен, който лично бе погубил.
Часове на ред вървя вълкът през полята заледени,
в кърваво-червено от луната оцветени.
Със сетни сили в преспите се той излегна,
нечувана умора клепките налегна,
волята му за живот напълно го напусна,
и последен дъх устата му изпусна...
-
Човекът,който не подписа
(Радой Ралин)
Във този стар квартал,където
побратимява всички бедността
и още непроходило,детето
си знае участта,
където всеки другия познава
колко грехове и ризи притежава-
където всеки чака биднина добра,
подписа мало и голямо
срещу войната!За мира!
Един едничък само
не беше подписа си дал!
Как може!Срам за целия квартал.
И тръгнахме с обидено сърце,
издирих ме го.Блъснахме вратата.
Човекът нямаше ръце.
Той бил инвалид от войната.
-
Ако
Ръдиард Киплинг
Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател
–еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!
-
Може би най-въздействащия стих, който съм чела в живота си [inlovee]
ДОБРИ ЖОТЕВ
Балада за единака
Изсмука слънцето снега от урвите.
Пропъди на веявиците воя.
Дъхти на пръст, на размразена пръст,
на корени, на злак, Вълчице моя!
Усещаш ли?... В земята бродят сокове.
По жилите пробягват жадни тръпки.
Бъди добра - не ме оставяй сам,
сред нощите ме мамят чужди стъпки.
А идат нощи, нощи! Неочаквано
замайват ноздрите нивя орани.
Далечно биле с неусещан дъх
гори гърдите като прясна рана.
Не чуваш ли? От бездната на нощите
долитат гласове. Зове усоя,
зоват листа. Не ме оставяй сам,
не ме оставяй сам, Вълчице моя!
В такива нощи сплетените повици
притягат гърлото ми в огнен спазъм,
изтръгват вой, сто века неумрял, изтръгват зов, сто века неизказан.
На моя зов вълчица нейде в тъмното
отвръща премаляла и ме мами.
Отвръща друга, трета... И към тях
като насън повежда ме кръвта ми.
Тогава ти ме спри с милувки-мълнии!
Не спра ли, оглушал от повика и воя,
при себе си със нокти ме задръж,
със зъби ме задръж, Вълчице моя!
-
[a taka] наистина е много хубаво.......
-
ПРИКАЗКА ЗА СТАРИТЕ НЕЩА
С торба, тояга и лула,
която кротичко догаря,
се спуща в нощната мъгла
по улицата вехтошаря.
Той скитал е от праг на праг,
с тояжката сметта е ровил,
докато старата торба
натегнала като олово.
Сега вървят едва-едва
сред мрака спътниците двама -
старикът с клюмнала глава
и тежката торба на рамо.
Мълчат и крачат, а край тях
нещата стари оживяват.
Ах, непотребните неща
как тъжно знаят да разправят!
Те шепнат в уличния здрач
за малкото дете умряло,
за майката, която с плач
обувчиците му продала.
За палтото с пробит ръкав
на безработния отчаян,
платило хлябът му корав
и голата таванска стая.
За момъкът, убит в града,
от вражия куршум пронизан,
и за пияния стражар,
продал продупчената риза.
За стария зелен леген
и за ръцете посинели,
които прали нощ и ден,
но участта си не изпрали...
Ах, непотребните неща
как тъжно знаят да разправят!
Те шепнат тихо през нощта
и вехтошарят придружават.
И той върви с приведен гръб,
понесъл не торба на рамо,
а цялата човешка скръб,
и от земята по-голяма.
-
Пясъчно
Бушуващи емоции
ме разпиляват
далеч в пустинята на тъмнината...
А ирисите ми са деформирани -
не различават
нюансите на споделеността и самотата.
Под нощните воали
се себеразкривам,
със нестинарски танц прогонвам грозотата.
От лутане в безкрайното
премръзвам и така заспивам
и жива съм единствено заради шепота на тишината.
Вериги от въпроси плътно
ме обвиват,
а отговорите дали са пасващ ключ за катинара....
Реките на съзнанието ми
буйни са, преливат,
но вярата ми като тънка свещ догаря пред олтара.
Отдавна търся входа
на сърцето,
за да се вмъкна и да посадя усещане за знойно лято.
Намерих само изхода
и той е там където
погребах любовта си, теб и всичко свято....
-
Ами... ще ги сложа заедно. Просто са красиви...
Има ли нужда от коментар?
I Met A Genius
I met a genius on the train
today
about 6 years old,
he sat beside me
and as the train
ran down along the coast
we came to the ocean
and then he looked at me
and said,
it's not pretty.
Charles Bukowski
А това?
Metamorphosis
a girlfriend came in
built me a bed
scrubbed and waxed the kitchen floor
scrubbed the walls
vacuumed
cleaned the toilet
the bathtub
scrubbed the bathroom floor
and cut my toenails and
my hair.
then
all on the same day
the plumber came and fixed the kitchen faucet
and the toilet
and the gas man fixed the heater
and the phone man fixed the phone.
noe I sit in all this perfection.
it is quiet.
I have broken off with all 3 of my girlfriends.
I felt better when everything was in
disorder.
it will take me some months to get back to normal:
I can't even find a roach to commune with.
I have lost my rythm.
I can't sleep.
I can't eat.
I have been robbed of
my filth.
Charles Bukowski
Това е гениално.
The Night I Was Going To Die
the night I was going to die
Charles Bukowski
Нежно...
We Ain't Got No Money, Honey, But We Got Rain
call it the greenhouse effect or whatever
Charles Bukowski
(http://home.swipnet.se/~w-15266/jpgcat/buk.jpg)
-
Девойката, която ми постла легло
По пътя ме настигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.
За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.
Дълбоко и благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво и се поклоних
с молба да ми даде легло.
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.
С възглавницата във ръка
се върна тя при мен за вчас.
Със таз възглавница-така
я взех в прегръдките си аз.
Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.”
Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С ухайни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния и крак
и кръгла малката и гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навявани в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите и от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти"-
ми каза моята любов.
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъгa,
и казах:"Тия две ръце
ще ми постилат отсега.”
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.
Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.
-
РЪКА ЗА ПРОШКА
Подавам ти я. Ето на - прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновен съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И този тук един съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена...
-
АКО НЯКОГА
Изчезне ли ми в тъмното следата
И сянката към празно повлече,
Останали безгласни се завръщат
Писмата ти с прашасали нозе.
В изречените думи потърси ме ,
Ненужното издухай пласт след пласт,
Във паузите дълги помежду им,
Ще бъда във мълчанието аз.
Най-важното не исках да ти кажа –
Че мъдрите лисици ги боли…
Същественото вижда се с душата…
А притчите са истински – нали?
Ще вляза във тъгата ти на пръсти
До твоите ще свия колене
Крадец ще съм във празната ти къща –
Единственият – влязъл да даде…
Не искам аз да те опитомявам…
Че питомното някога горчи..
Във чашата усмивка ще налея
Събирай ме от моите следи…
Не ме заключвай в своите си вещи…
Посърнеш ли аз знам ще отлетя…..
По писъка от болка ще се връщам
И тайничко със тебе ще тъжа…..
-
Смърт
Елисавета Багряна
Каква непоносимо страшна пролет,
когато вън се птиците прелетни връщат
и слънце грее, и капчуците ромолят,
а тук - мъртвец лежи у тебе в къщи!
Ти чуваш още думите последни
и още чувствуваш милувката му топла
и погледа, със който те погледна,
когато се откъсна сетния му вопъл.
И спомняш колко любещ и отдаден,
гасеше най-нищожната сълзица твоя,
а днес ридай, моли, в праха без сили падай -
лежи, полуусмихнат и спокоен.
И ето, слънцето да угасиш желал би
и катастрофа мирова да предизвикаш,
а само се полюшваш в тихи жалби
и сълзите, пресъхнали, не бликат.
Какво? - Смиреност? Мъдрост? И прозрение?
Когато сам си труп безжизнен, бездиханен?
Не крие ли самото примирение
най-страшното човешко отчаяние?
-
Changes
"Friends forever," you promised.
"Together till the end."
We did everything with each other.
You were my best friend.
When I was sad, you were by my side.
When I was scared, you felt my fear.
You were my best support-
If I needed you, you were there.
You were the greatest friend,
You always knew what to say:
You made everything seem better.
As long as we had each other,
Everything would be okay.
But somewhere along the line,
We slowly came apart.
I was here, you were there,
It tore a hole in my heart.
Things were changing,
Our cheerful music reversed its tune.
It was like having salt without pepper,
A sun without its moon.
Suddenly we were miles apart,
Two different people, with nothing the same.
It was as if we hadn't been friends;
Although we knew deep in our hearts
Neither one of us was to blame.
You had made many new friends
And luckily, so had I
But that didn't change the hurt-
The loss of our friendship made me cry.
As we grow older, things much change
But they don't always have to end.
Even though it is different, now,
You will always be my friend.
[reeeev] [reeeev] [reeeev] [reeeev] [reeeev]
-
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш ..
-
По ръцете ми следи личат,
с твоите, където си ги вплитал.
А думите по твоему звучат
и питат ме каквото си ме питал.
До последна стаите те дирят.
Но ризите ти липсват в гардероба.
И чашите ти прах събират.
И снимката не е отдавна нова.
И всичко ми крещи, че си заминал,
и всичко ми крещи, че теб те няма...
И странно ли е, щом е минало,
че искам в миналото да остана?
phibi [inlovee]
-
Затворена врата -
стена, наместо казано "Довиждане!".
Омръзна ми от мъжка суета -
да бъдеш пръв, дори и на излизане...
След тебе няколко импулса изтървах -
разляха се по пода като ноти,
изсвирени от чисто женски страх
и млъкнали от още по-човешка гордост...
Не се усмихна, думата си спря -
едва ли не досадно бе да се сбогуваш...
В ръцете си нетърпеливо ключовете завъртя -
проява на последната ти мъжка грубост.
Омръзна ми...
Омръзна ми от мъжка суета!!
Бъди така добър, побързай на излизане...
Сама ще сложа ключа - как не осъзна -
притрябвало ми е изтръгнато от теб "Довиждане!"!!
-
Предателството се плаща със пожар(нощен кошмар)
by Gentiana
[heart__]
1.
Държа те в мрачните подземия
на любовта си.
Душата ми е твоя тъмничар.
С зли думи светлината в тебе гаси.
Предателство се плаща със пожар.
Горят във мрака вените ти черни,
със тази мъжка - горда, дръзка кръв.
Не вярваш, но си в моя плен, неверни.
Самият ти на себе си бе стръв.
И хвана се. Как трудно се предаде!
Сега ще гниеш долу. Няма как.
Без камъни, решетки и огради.
Без да ме виждаш.
Аз съм твоя сбъднат мрак.
2.
Проклинам те след мене да се влачиш
и да се молиш да те пусна в твоя свят.
Да бъдеш бледен, цяла нощ да плачеш,
за истинска любов с неистов глад.
А дните ти да бъдат уморени,
скучаещи коне в разблуден кът,
където мъртви са поляните зелени,
росата е отровна, няма път.
Под празното небе да спиш претръпнал,
забравил себе си, сънуващ само мен...
Когато се събудиш...
Тихо, скъпи...
Нима повярва?...
Та ти всичко си за мен.
-
Премного тази дума е сквернена:
не ще я оскверня и аз с уста.
Туй чувство често бива унизено.
Пожали крехката му красота!
В надеждата ми има отчаяние,
и разумът не може я погуби.
По-скъпо ми е твойто състрадание
от всеодайността на всички други.
Туй, що човеците зоват любов,
не мога да ти дам. Но би ли взела
молитвеният ми сърдечен зов
и небесата, що не са презрели?
-Стремежа на молеца към звездата
и на нощта към сутринта?
-Копнеж по нещо във далечината
отвъд обсега на скръбта?
***
Когато стихне най-подир страстта,
ако е жива още нежността -
сред диви чувства, хвърлени без жал,
сред сенките и порива заспал - тогаз
не бих ридал, не бих ридал...
На мен би стигнало да гледам как
очите ти сияят в полумрак
и да бленувам другото - и пак
невидим плам в сърцето да мъжди
и ти да си, каквато бе преди...
След дългия и мрачен зимен сън
пак теменугите цъфтят навън
и всичко се възражда с пролетта,
освен това, което на света
създава ни - животът с Любовта...
Пърси Шели
-
Кому се усмихваш, любов?
Кому се усмихваш, любов?
Сред тия замислени степи
мечтите ни вече са слепи,
словата ни гаснат без зов.
Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.
Под ниския бронзов покров
посрещат ни голите клони,
и злобна вихрушка ни гони.
Кому се отдаваш, любов ?
Николай Лилиев
-
Мама. За последен път.
Павлина Йосева Стоянова (pin4e)
За последен път заплака мама.
Аз мълчах, преглъщайки сълзите й.
Като свършат всички разстояния
приближаването те убива.
Сухи са без нея дъждовете.
Тишина е всяко безразличие.
Любовта не беше за мъжете ми.
Мамо, за последен път обичам.
За последен път държа ръката ти.
За последен път те наранявам.
За последен път съм дъщеря ти.
Първото. Последно преброяване.
Тръгнаха си чуждите роднини.
Гостите. Приятелите. Всички.
Мама е последната стотинка...
Плащам си със нея. За обичането.
-
КРАДЕНО!!!!!!!!!! (защото е красиво!)
Гледам звездите - виждам теб,
Гледам залеза - виждам теб
Гледам луната - виждам теб,
....БЕ МРЪДНИ МАЛКО БЕ МАМА ТИ СТАРА!
-
имаше преди време едно стихотворение на Ранения Скорпион което направо ми спря дъха..не го знам къде е ама помня как се казва:БЛУДНИЦА КРАИ ПЪТЯ ако някои го намери моля да го пусне в темичката да го прочетат тези които не са го чели...вярваите ми невероятно е
-
Наставления към дъщерята
В този свят да сбъркаш е човешко,
щом живееш, срещаш се с греха.
Само, дъще, нека тези грехове
бъдат от богатство на духа.
Искай всичко- не е там бедата.
Нищо да не искаш туй е смърт.
Често дълго дирим в тъмнината
верния, единствения път.
Но откриеш ли- не се отбивай.
Майка си за помощ не търси.
Искам много чиста и красива
във труда и в любовта да си.
Може да те мамят най-горчива,
трудно ще е, но...ще издържиш.
Лошо е да "любиш" пресметливо",
да таиш в сърцето си лъжи.
Не бъди с виновните жестока,
щом виновна си- признай защо.
Хора сме, а не машинна стока,
не играчка- а живот е то.
Юлия Друнина
-
имаше преди време едно стихотворение на Ранения Скорпион което направо ми спря дъха..не го знам къде е ама помня как се казва:БЛУДНИЦА КРАИ ПЪТЯ ако някои го намери моля да го пусне в темичката да го прочетат тези които не са го чели...вярваите ми невероятно е
ето го.....
Животът нея в бедност прикова,
и с гняв на шосето я стовари...
без да знае братчето й за това,
тя работеше до мигащите светофари...
През обятията , на бедни и богати,
момичето минава от умора отмаляло...
прехвърят си го, клиенти непознати,
сякаш е играчка в живо тяло !!!
Чрез смърт,света иска да зареже,
да погуби себе си и всичко,
едвам се спираше сега понеже,
в ума изплува момчето й самичко...
Затуй, мислите в съзнанието смирени,
обричат плътта по която без пощада,
целувки на човешките хиени,
ще маркират всяка педя с наслада.
Стой момичето само на тротоара,
със сърце изпълнено в злини,
към животът който я накара
да се предлага под уличните светлини...
Тъй съэря баща си в дрипи сдрани,
и усети как щастие процежда,
но пари показа той в свойте длани...
и изненада уби стаената надежда.
Нима своето достойнство ще погази,
в стремеж днес под луната бледа,
да вземе отплата в ласки от онази,
която навремето с любов отгледа ! ! !
В сълзи се давят очите клети
и с глас пресипнал тя говори,
докато припомняше му старите съвети
той, се чудеше какво да стори...
Засрамен скитникът с тояга
спаси душата си от грях,
запъхтян сега обратно бяга,
със спомена за среща между тях.
На тротоара нощен тя остана,
вкопчена в този занаят...
като робиня, изкарваща прехрана,
в лапите на грешения ни свят
-
Ще се разминем с теб по гарите...
По навик. Вечерта ще скрие
посоката в която тръгваш ти.
От сто живота
мислено си пращаме писма...
и някой глух перон със тебе ни дели.
И нощите ни - лудост или тайна
зоват се сто пъти и сто пъти мълчат,
и срещат хора. Улици... и вятър,
но никога един и същи път.
by SkitnicaVmoreto
-
изгорено last_unicorn
седя сама. изгарям твои снимки.
боли ме, мисля си, че болката горя...
сама залагам на ума си примки,
за теб да мисля всячески опитвам се да спра.
обичам те, обичаш ме и пак не се получи...
и тази мисъл ще ми се да изгоря.
и моля невъзможното дано се случи,
да не оставяш трайна във сърцето ми следа.
със обгорени пръсти,с длани почернели
държа в треперещи ръце глава,
а в нея бясно, като полудели,
се мятат пресни спомени за любовта.
наум повтарям, че те ненавиждам.
догаря и последната ти снимка
и твоята обичана и мразена усмивка виждам
как разкривява се във черната купчинка.
горчиво-сладки чувства, непокорни,
не щат на намеренията ми да угаждат
и взрени в купчинката шепнат неуморно,
че често и от пепелта любов се ражда.
[cvetee]
-
Няколко на Георги Константинов
Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.
---------
Ти си влюбена в него,
понеже приличал на мене...
Не разбирам.
Съвсем не разбирам.
Това е нелепа шега.
Но те виждам, че тичаш
подир моето отражение,
без да мислиш за мене...
И себе си мразя сега.
Своя вчерашен вид
още днес ще сменя непременно.
Ще потърся назаем
лице с променени черти -
ще си пусна брада,
ще раздавам усмивки на дребно.
Ще съм друг.
А живей с онова отражение ти.
Беловата ще скъсам!
Ще зачеркна на кръст оригинала!
На шегата нелепа
ще видиш финала нелеп -
ще минавам край теб
променен и с душа огрубяла...
И ще търся момиче,
което прилича на теб.
Както и едно от Събка Митева
В здрача на нощта, самотния,
приседнахме със болката ми стара.
Аз тихичко запалих си цигара,
а тя с душата ми се скара.
Защото днес Той ни целуна ръка.
Тогава болката в мен изпищя.
А душата се сви, задуши я,
да не чуе някой случайно вика.
И надянала стара усмивка,
понадигнала леко брада,
хванах първата, сляпата уличка,
ала с твърда стъпка по нея вървях.
И защото съм мъжко момиче,
и защото очите ми сухи са,
и съм вечно с усмивка закичена,
никой за теб, моя болко, дори не разбра.
А сега сме приседнали в здрача.
Душата ми тихичко плаче.
Аз пуша цигара, а болката...
Болката в мене заспа.
Възможно е вече някое от тях да е писано не узчетох всичко [shame] но пък много ме впечатлиха enjoy :)
-
I Have Learned .....
I've learned -
that you cannot make someone love you.
All you can do is
be someone who can be loved.
The rest is up to them.
I've learned -
that no matter how much I care,
some people just don't care back.
I've learned -
that it takes years to build up trust,
and only seconds to destroy it.
I've learned -
that it's not what you have in your life
but who you have in your life that counts.
I've learned -
that you can get by on charm
for about fifteen minutes.
After that, you'd better know something.
I've learned -
that you shouldn't compare
yourself to the best others can do,
but to the best you can do.
I've learned -
that it's not what happens to people
that's important. It's what they do about it.
I've learned -
that you can do something in an instant
that will give you heartache for life.
I've learned -
that no matter how thin you slice it,
there are always two sides.
I've learned -
that it's taking me a long time
to become the person I want to be.
I've learned -
that it's a lot easier
to react than it is to think.
I've learned -
that you should always leave
loved ones with loving words.
It may be the last time you see them.
I've learned -
that you can keep going
long after you think you can't.
I've learned -
that we are responsible for what we do,
no matter how we feel.
I've learned -
that either you control your attitude
or it controls you.
I've learned -
that regardless of how hot and steamy
a relationship is at first,
the passion fades and there had better be
something else to take its place.
I've learned -
that heroes are the people
who do what has to be done
when it needs to be done,
regardless of the consequences.
I've learned -
that learning to forgive takes practice.
I've learned -
that there are people who love you dearly,
but just don't know how to show it.
I've learned -
that money is a lousy way of keeping score.
I've learned -
that my best friend and I can do anything
or nothing and have the best time.
I've learned -
that sometimes the people you expect
to kick you when you're down
will be the ones to help you get back up.
I've learned -
that sometimes when I'm angry
I have the right to be angry,
but that doesn't give me
the right to be cruel.
I've learned -
that true friendship continues to grow,
even over the longest distance.
Same goes for true love.
I've learned -
that just because someone
doesn't love you the way you want
them to, it doesn't mean they don't
love you with all they have.
I've learned -
that maturity has more to do with
what types of experiences you've had
and what you've learned from them
and less to do with how many
birthdays you've celebrated.
I've learned -
that you should never tell a child
their dreams are unlikely or outlandish.
Few things are more humiliating, and what
a tragedy it would if they believed it.
I've learned -
that your family won't always
be there for you. It may seem funny,
but people you aren't related to
can take care of you and love you
and teach you to trust people again.
Families aren't biological.
I've learned -
that no matter how good a friend is,
they're going to hurt you
every once in a while
and you must forgive them for that.
I've learned -
that it isn't always enough
to be forgiven by others.
Sometimes you have to learn
to forgive yourself.
I've learned -
that no matter how bad
your heart is broken
the world doesn't stop for your grief.
I've learned -
that our background and circumstances
may have influenced who we are,
but we are responsible for who we become.
I've learned -
that sometimes when my friends fight,
I'm forced to choose sides
even when I don't want to.
I've learned -
that just because two people argue,
it doesn't mean they don't love each other
And just because they don't argue,
it doesn't mean they do.
I've learned -
that sometimes you have to put
the individual ahead of their actions.
I've learned -
that we don't have to change friends
if we understand that friends change.
I've learned -
that you shouldn't be so
eager to find out a secret.
It could change your life forever.
I've learned -
that two people can look
at the exact same thing
and see something totally different.
I've learned -
that no matter how you try to protect
your children, they will eventually get hurt
and you will hurt in the process.
I've learned -
that there are many ways of falling
and staying in love.
I've learned -
that no matter the consequences,
those who are honest with themselves
get farther in life.
I've learned -
that no matter how many friends
you have, if you are their pillar
you will feel lonely and lost
at the times you need them most.
I've learned -
that your life can be changed
in a matter of hours
by people who don't even know you.
I've learned -
that even when you think
you have no more to give,
when a friend cries out to you,
you will find the strength to help.
I've learned -
that writing, as well as talking,
can ease emotional pains.
I've learned -
that the paradigm we live in
is not all that is offered to us.
I've learned -
that credentials on the wall
do not make you a decent human being.
I've learned -
that the people you care most about in life
are taken from you too soon.
I've learned -
that although the word "love"
can have many different meanings,
it loses value when overly used.
I've learned -
that it's hard to determine
where to draw the line
between being nice and
not hurting people's feelings
and standing up for what you believe.
///превод///
Научих .....
Научих -
че не можеш да накараш някой да те обича.
Можеш само да бъдеш някой,
който може да бъде обичан.
Останалото зависи от другия.
Научих -
че без значение колко те е грижа,
на някои хора просто не им пука.
Научих -
че отнема години да изградиш доверие,
и само секунди да го разрушиш.
Научих -
че не е важно какво имаш в живота си,
важното е кого имаш в живота си.
Научих -
че можеш да разчиташ на обаянието си
около петнайсет минути.
След това е по-добре да знаеш нещо.
Научих -
че не трябва да сравняваш себе си
с най-доброто, което другите могат да направят,
а с най-доброто което ти можеш да направиш.
Научих -
че не е важно какво се случва с хората
Важното е какво правят те по въпроса.
Научих -
че за секунда можеш да извършиш нещо,
заради което ще те боли цял живот.
Научих -
че колкото и прецизно да режеш,
винаги ще има две страни.
Научих -
че отнема много време,
да станеш човека който искаш да бъдеш.
Научих -
че е много по-лесно
да реагираш вместо да помислиш.
Научих -
че трябва винаги да се разделяш
с тези които обичаш с думи на любов.
Може пък това да е последният път когато се виждате.
Научих -
че можеш да продължиш напред
дълго, след като си решил че повече не можеш.
Научих -
че сме отговорни за това, което правим
независимо какво чувстваме.
Научих -
че или контролираш отношението си към хората
или то те контролира.
Научих -
че независимо колко страстна и буйна
е една връзка отначало,
страстта отминава и добре би било да има
нещо друго да заеме мястото й.
Научих -
че герои са хората,
които правят това което трябва се направи,
когато трябва да се направи
независимо от последствията.
Научих -
че да се научиш да прощаваш изисква практика.
Научих -
че има хора които искрено обичат,
но просто не знаят как да го покажат.
Научих -
че парите са калпав начин да си мериш успеха.
Научих -
че с най-добрия си приятел можем да правим всичко
или пък нищо и пак да си изкарваме страхотно.
Научих -
че понякога хората, които очакваш
да те ритнат докато си на земята,
ще бъдат тези които ще ти помогнат да станеш пак.
Научих -
че понякога когато сме ядосани
имаме право да бъдем ядосани,
но това не ни дава право
да бъдем жестоки.
Научих -
че истинското приятелство продължава да расте
дори през големи разстояния.
Същото се отнася и за истинската любов.
Научих -
че понеже някой не те обича
по начина, по който ти искаш да те обича,
това не означава
че не те обича с цялото си сърце.
Научих -
че зрелостта много повече зависи
от това какъв опит си придобил
и какво си научил от него,
и много по-малко
от това колко рожденни дни си празнувал.
Научих -
че никога не трябва да казваш на дете
че мечтите му са невъзможни или странни.
Малко неща са по-унизителни, а и каква
трагедия би било, ако ти повярват.
Научих -
че семейството ти няма винаги
да подкрепя. Може да изглежда странно,
но хора с които не си роднина
могат да се грижат за теб и да те обичат
и да те научат отново да вярваш на хората.
Семействата не са биологични.
Научих -
че колкото и добър приятел да ти е някой,
той ще те наранява
от време на време
и трябва да му прощаваш за това.
Научих -
че не винаги е достатъчно
да ти простят другите.
Понякога трява да се научиш
ти самият да си прощаваш.
Научих -
че независимо колко лошо
ти е разбито сърцето,
света не спира заради мъката ти.
Научих -
че произхода и обстоятелствата
може да са повлияли на това кои сме,
но не са отговорни за това кои ще станем.
Научих -
че понякога когато приятелите ми се карат,
се налага да взема страна
дори и да не искам.
Научих -
че само защото двама човека се карат
не значи, че не се обичат.
И че само защото не се карат,
не значи че се обичат.
Научих -
че понякога трябва да поставиш човека
преди неговите действия.
Научих -
че няма нужда да променяме приятелите си,
ако разберем че приятелите се променят.
Научих -
че не трябва да бъдем толкова
настоятелни, да открием някоя тайна.
Тя може да промени живота ни завинаги.
Научих -
че двама човека могат да
гледат едно и също нещо,
а да виждат нещо съвсем различно.
Научих -
че колкото и да се опитваш да защитиш
децата си, все нещо ще ги нарани
и това ще нарани и теб.
Научих -
че има много начини да се влюбиш
и да останеш влюбен.
Научих -
че независимо от последствията,
тези които са честни със себе си
стигат по-далеч в живота.
Научих -
че независимо колко приятели имаш,
ако ти си тяхната опора,
ще се чувстваш самотен и изгубен,
когато те са ти най-нужни.
Научих -
че живота ти може да бъде променен
за часове, от хора
които дори не те познават.
Научих -
че дори когато мислиш,
че нямаш какво повече да дадеш,
когато приятел повика за помощ,
ти ще намериш сили да помогнеш.
Научих -
че писането, както и говоренето,
може да облекчи емоционалната болка.
Научих -
че парадигмата в която живеем,
не е всичко което ни е предложено.
Научих -
че заслугите на стената
не ни правят почтени човешки същества.
Научих -
че хората на които държиш най-много в живота
ти биват отнети твърде рано.
Научих -
че, въпреки че думата "любов",
може да има много различни значения,
тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.
Научих -
че е трудно да се определи
къде да се тегли чертата,
между това да бъдеш добър и
да не нараниш чувствата на хората
и това да защитаваш това в което вярваш.
When you give each other everything, it becomes an even trade. Each wins all.
-
* * *
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.
А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.
Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.
Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -
ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.
Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.
© Добромир Тонев
Стилът е впечатляващ, въздействащ... Перфектно е композиран, а да не говорим за внушителното послание... Бих го посочила като образец за писане на поезия. Стихотворението е възхитително!
-
(http://s4.rimg.info/589d03168fb4e50a836a898a62e5906f.gif) ОЩЕ ТИШИНА
Павлина Йосева (pin4e)
І.
Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. (И усмивката на татко.)
От погледа на баба проумях,
че живите - не винаги - живеят...
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.
А дядо се прихлупи под каскета си.
(Канелката захапал, не лулата.)
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.
А мама... мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна…
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.
Сестра ми се изгуби в махалата
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
във шепата си носеше щурчета...
По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета (за замерване)
на клоните обезразлистени...
ІІ.
Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.
А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.
Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.
А после някой просто срещна мама.
Билети й предложил... за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.
ІІІ.
А мама си отиде през октомври...
И от тогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.
Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
(Ръката й в ръката ми изстиваше...)
Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати
в безсълзие за себе си проплакваха.
По стълбите надолу я понесоха -
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.
ІV.
И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.
-
(http://s4.rimg.info/589d03168fb4e50a836a898a62e5906f.gif) ОЩЕ ТИШИНА
Павлина Йосева (pin4e)
І.
Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. (И усмивката на татко.)
От погледа на баба проумях,
че живите - не винаги - живеят...
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.
А дядо се прихлупи под каскета си.
(Канелката захапал, не лулата.)
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.
А мама... мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна…
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.
Сестра ми се изгуби в махалата
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
във шепата си носеше щурчета...
По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета (за замерване)
на клоните обезразлистени...
ІІ.
Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.
А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.
Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.
А после някой просто срещна мама.
Билети й предложил... за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.
ІІІ.
А мама си отиде през октомври...
И от тогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.
Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
(Ръката й в ръката ми изстиваше...)
Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати
в безсълзие за себе си проплакваха.
По стълбите надолу я понесоха -
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.
ІV.
И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.
-
Туко що прочетох стихотворението на Скитникът " На кучката, която се опита", няма да го слагам цялото тук, само исках да кажа, че съм изумена колко злобен и жесток може да бъде човек.Независимо какво му се е случило, от тези думи ме побиха тръпки, какво стана с прошката и добро у хората, ами приказките за сдържането на гнева???
-
Къде бях тази нощ? И в чии ръце?
Помня устни само моето сърце!
Помня дланите, дебнещи, нежни и зли!
Помня още: "Всичко да те боли!"
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд
(де да беше друго, не плачеше мъж)
Помнята дългото прощаване!
Помня страния път!
И заспах като котка, самотна до смърт!
-
(http://s4.rimg.info/589d03168fb4e50a836a898a62e5906f.gif) ОЩЕ ТИШИНА
Павлина Йосева (pin4e)
І.
Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. (И усмивката на татко.)
От погледа на баба проумях,
че живите - не винаги - живеят...
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.
А дядо се прихлупи под каскета си.
(Канелката захапал, не лулата.)
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.
А мама... мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна…
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.
Сестра ми се изгуби в махалата
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
във шепата си носеше щурчета...
По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета (за замерване)
на клоните обезразлистени...
ІІ.
Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.
А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.
Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.
А после някой просто срещна мама.
Билети й предложил... за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.
ІІІ.
А мама си отиде през октомври...
И от тогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.
Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
(Ръката й в ръката ми изстиваше...)
Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати
в безсълзие за себе си проплакваха.
По стълбите надолу я понесоха -
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.
ІV.
И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.
Силно стихотворение и хубаво."Още тишина."Коя е Павлина Йосева? Как може може да се намери и прочете още нещо написано от нея? Благодаря предварително за упътването.
-
Изгубен ключ
nejno_angel4e
Има хиляди звезди на небето, които
никога няма да спрат да ни следят....
те са от онези вечните неща, които
никога няма да могат да заспят...
И тревичките, по които ще стъпваш...
всеки път за мен ще ти напомнят..
и всеки път все по - силно ще потръпваш..
от начина, по който те ще ти говорят...
А пътят, по който ще вървиш..
все към мен ще те води..
и всеки път, когато тъжиш...
той тъгата ти ще прогони..
Защото аз ще бъда винаги там,
на този път..и винаги ще те чакам..
а това никой не може да промени..
ти си моят храм, където аз се прекланям...
И тихите улици нощем ще са ти утеха,
а отекващите в спомените стъпки...
ще бдят вечно над съня ти...
Как да намеря думи, когато нямам...
обичам те и цялата природа го знае..
и как да ти кажа, аз без теб нищо нямам...
обичам те и вярвам, че това съдба е...
Ти си в моето легло, където вечер лягам...
в моят дом, където всичко ми напомня за теб...
ти си в моята стая, където се затварям...
заключвам се и губя ключа си от любов по теб..
-
На кучката която се опита...
Скитникът
На колене ме постави...
Така ли си мислиш?!
Живота ми ад направи,
отрови ме с мрачни мисли.
опита да разбиеш мойте мечти,
помисли че победила си ти...
О, миличка сбърка...
Твърде много съм падал,
с грешен човек се забърка,
и пак ти ще страдаш...
В игра на измами,
срещу мен търси победа,
много грешки направи,
дори говори с езика надменен...
Глупачке! Защо си помисли че можеш?!
Кой ти даде права да си съдник?
Не успя да пречупиш крилата на този свободен,
затуй слушай словата ми мъдри:
Остави ме на мира,
забрави ме! Сега!
Спри да се бориш,
няма смисъл в това...
Враг мога да бъда...
Жесток и студен...
Всеки миг ще превърна,
В ад прекален..
Ще те науча да страдаш,
ще ти пресуша всички сълзи,
ще унищожа всичко свято,
на което държиш ти...
Кръв ще капе от твойте празни очи,
Мрака в мен ще усетиш най-после ти...
Ще страдаш жестоко,
ще съжаляваш горчиво,
ще искаш прошка двулично,
змия си противна,
къде ще се скриеш?!
Със кой ще избягаш?!
Глупачке наивна,
жестоко ще страдаш...
Определено много ми въздеиства... [mhmmmm] [reevvv]
-
Не ме излъга, нямаше измама,
не ме привлече с купища мечти.
Защото нищо помежду ни няма,
защото нищо не пророни ти.
Не ме оплете в думите си тъй омайни,
не обеща да подариш света на мен.
Защото погледите ни са тъй нетрайни,
защото нямам място в твоя ден.
Не съм предадена, не бих могла да бъда,
не съм и глупава да виждам път натам.
Какъв ли път, дори пътека няма.
И смисъл няма. И това го знам.
Не си и мислил да отричаш, че я има,
не ме „преметна”, нямаше сълзи,
не съм обляна в скърби, мъка и обида.
Не си ме лъгал... но защо боли?
Такава ли ме искаш- объркана и раздвоена,
с открадната маска на нечие красиво лице,
такава ли ме искаш- в сърцето си на две разделена,
все още по тялото със следи от чужди ръце?
Наистина ли би могъл да ме приемеш
с очи, друг толкова дълго жадували- сега ослепяли,
наистина ли би могъл болката ми да снемеш
от моите ръце, друг толкова дълго желали?
Ще можеш ли да целуваш устни от устни недоизстинали,
все още носещи дъх нежен на целувката чужда,
да ги изпиваш ще можеш ли, още изтръпнали от дните отминали,
такава съм- жалка и грешна- нима от мен наистина имаш нужда?
Такава ли ме искаш... горчилката в чаша тъга,
която вечер да пиеш с до болка уморено лице,
такава ли ме искаш... угаснала заскрежена звезда,
която да обичаш с приказното си нереално- чупливо сърце.
Но за съжаление не си спомням кои са авторите
-
Такава ли ме искаш- объркана и раздвоена,
с открадната маска на нечие красиво лице,
такава ли ме искаш- в сърцето си на две разделена,
все още по тялото със следи от чужди ръце?
Наистина ли би могъл да ме приемеш
с очи, друг толкова дълго жадували- сега ослепяли,
наистина ли би могъл болката ми да снемеш
от моите ръце, друг толкова дълго желали?
Ще можеш ли да целуваш устни от устни недоизстинали,
все още носещи дъх нежен на целувката чужда,
да ги изпиваш ще можеш ли, още изтръпнали от дните отминали,
такава съм- жалка и грешна- нима от мен наистина имаш нужда?
Такава ли ме искаш... горчилката в чаша тъга,
която вечер да пиеш с до болка уморено лице,
такава ли ме искаш... угаснала заскрежена звезда,
която да обичаш с приказното си нереално- чупливо сърце.
:arrow: Това е мое [shame]
Благодаря, поласкана съм :)
http://forum.stih4e.com/index.php/topic,20003.0.html
-
ranenia skorpion - Мръзне възрастна жена...
Там пред Шератън хотела...
в тези дни на бури и вихрушки...
една жена съдбата си приела...
мръэне и продава теменужки...
В злоба сърцата си обвили...
хора гледат я свирепо...
а тя продава мирно карамфили..
на мястото попаднала нелепо...
Децата й не взимат мерки...
да избавят майка си от тука...
за нея просто двете щерки...
не виждат в щастието пролука...
Потънала жена в терзания,проблеми...
чака мъж ухаещ на "Рефан" ...
да плати за купените хризантеми..
увити за любимата в целуфан...
Една жена от старост трудно крачи...
с букетчета в ръка тя клета,
вика и подканва минувачи...
да си купят от жълтите лалета...
Тече напред живота устремено...
и следва своя вечен график...
пешеходци преминават на зелено,
шофьори псуват попаднали в трафик...
След време в разкази и прози...
ще опише някои странстващ бард...
как жена продавала е рози...
на оживен от хора булевард...
Там зад паркингът открит...
почива през кратки интервали...
и клечки пали от кибрит...
студа от себе си да свали...
Кокичета , фрезии , лияни...
продаваха се от старата цветарка...
бяха те в светлина обляни...
с различен цвят и специфична шарка...
Нижат се дните като в броеница...
отмерваики съшествуването земно...
на една унила българска старица...
останала сама с цветето последно...
-
Такава ли ме искаш- объркана и раздвоена,
с открадната маска на нечие красиво лице,
такава ли ме искаш- в сърцето си на две разделена,
все още по тялото със следи от чужди ръце?
Наистина ли би могъл да ме приемеш
с очи, друг толкова дълго жадували- сега ослепяли,
наистина ли би могъл болката ми да снемеш
от моите ръце, друг толкова дълго желали?
Ще можеш ли да целуваш устни от устни недоизстинали,
все още носещи дъх нежен на целувката чужда,
да ги изпиваш ще можеш ли, още изтръпнали от дните отминали,
такава съм- жалка и грешна- нима от мен наистина имаш нужда?
Такава ли ме искаш... горчилката в чаша тъга,
която вечер да пиеш с до болка уморено лице,
такава ли ме искаш... угаснала заскрежена звезда,
която да обичаш с приказното си нереално- чупливо сърце.
:arrow: Това е мое [shame]
Благодаря, поласкана съм :)
http://forum.stih4e.com/index.php/topic,20003.0.html
миличка само да ти кажа че просто това стихотворение е прекрасно .... много го заобичах [heart__]
ще потърса и други твои произведения със сигурност ще ми харесат [inlovee]
-
ranenia skorpion - Мръзне възрастна жена...
Там пред Шератън хотела...
в тези дни на бури и вихрушки...
една жена съдбата си приела...
мръэне и продава теменужки...
В злоба сърцата си обвили...
хора гледат я свирепо...
а тя продава мирно карамфили..
на мястото попаднала нелепо...
Децата й не взимат мерки...
да избавят майка си от тука...
за нея просто двете щерки...
не виждат в щастието пролука...
Потънала жена в терзания,проблеми...
чака мъж ухаещ на "Рефан" ...
да плати за купените хризантеми..
увити за любимата в целуфан...
Една жена от старост трудно крачи...
с букетчета в ръка тя клета,
вика и подканва минувачи...
да си купят от жълтите лалета...
Тече напред живота устремено...
и следва своя вечен график...
пешеходци преминават на зелено,
шофьори псуват попаднали в трафик...
След време в разкази и прози...
ще опише някои странстващ бард...
как жена продавала е рози...
на оживен от хора булевард...
Там зад паркингът открит...
почива през кратки интервали...
и клечки пали от кибрит...
студа от себе си да свали...
Кокичета , фрезии , лияни...
продаваха се от старата цветарка...
бяха те в светлина обляни...
с различен цвят и специфична шарка...
Нижат се дните като в броеница...
отмерваики съшествуването земно...
на една унила българска старица...
останала сама с цветето последно...
изключително много ми хареса
-
Изгубен ключ
nejno_angel4e
Има хиляди звезди на небето, които
никога няма да спрат да ни следят....
те са от онези вечните неща, които
никога няма да могат да заспят...
И тревичките, по които ще стъпваш...
всеки път за мен ще ти напомнят..
и всеки път все по - силно ще потръпваш..
от начина, по който те ще ти говорят...
А пътят, по който ще вървиш..
все към мен ще те води..
и всеки път, когато тъжиш...
той тъгата ти ще прогони..
Защото аз ще бъда винаги там,
на този път..и винаги ще те чакам..
а това никой не може да промени..
ти си моят храм, където аз се прекланям...
И тихите улици нощем ще са ти утеха,
а отекващите в спомените стъпки...
ще бдят вечно над съня ти...
Как да намеря думи, когато нямам...
обичам те и цялата природа го знае..
и как да ти кажа, аз без теб нищо нямам...
обичам те и вярвам, че това съдба е...
Ти си в моето легло, където вечер лягам...
в моят дом, където всичко ми напомня за теб...
ти си в моята стая, където се затварям...
заключвам се и губя ключа си от любов по теб..
[shame] леле много се радвам, че ти е харесало толкова, че да бъде сред любимите ти! [shame]
-
Пътят е дълъг и страшен -
стъпките бавни горчат.
И от всеки спомен прашен
белезите още повече личат.
Сърцето щом е на парчета,
посоките мигновено се размиват.
Душата подир мене крета,
сякаш и нея на частици я разбиват!
Мислех, че съм горда и неумолима -
съдбите чужди разсичах със замах жесток,
но сега допуснах грешка непростима...
Разбрах - разсечен бе и моят живот...
Не бях такава - сърцето си не давах,
заключено държах го в сейф от плът и кръв.
И никому нищо не прощавах -
ала ти си този, който ключа отне ми пръв.
Сега съм в състояние за мене нетипично,
опитвам се да разбера кога стана всичко това.
Губя нишките и струва ми се сякаш нелогично,
отказвах дълго да приема, че било е любовта...
И в студени нощи аз се губя,
преплитам неусетно съня със реалността.
И уж пред мен си и те любя,
ала рухва всичко с жестокото начало на деня...
На Калиста много е хубаво..
-
Пътят е дълъг и страшен -
стъпките бавни горчат.
И от всеки спомен прашен
белезите още повече личат.
Сърцето щом е на парчета,
посоките мигновено се размиват.
Душата подир мене крета,
сякаш и нея на частици я разбиват!
Мислех, че съм горда и неумолима -
съдбите чужди разсичах със замах жесток,
но сега допуснах грешка непростима...
Разбрах - разсечен бе и моят живот...
Не бях такава - сърцето си не давах,
заключено държах го в сейф от плът и кръв.
И никому нищо не прощавах -
ала ти си този, който ключа отне ми пръв.
Сега съм в състояние за мене нетипично,
опитвам се да разбера кога стана всичко това.
Губя нишките и струва ми се сякаш нелогично,
отказвах дълго да приема, че било е любовта...
И в студени нощи аз се губя,
преплитам неусетно съня със реалността.
И уж пред мен си и те любя,
ала рухва всичко с жестокото начало на деня...
На Калиста много е хубаво..
-
***
Миряна Башева
Като всички истински списатели,
самотата властно ме зове.
Кой ме знае имам ли приятели,
или нямам даже врагове.
В мен се буди единакът бухал,
яхнал своя клон на терсене.
Младостта върви към шеста глуха
и светът не е до колене.
Цялата вселена ми обажда
колко ми е тежко и горко.
Аз съм дребна и досадна сажда
в будното и огнено око.
Но и с окончателното мото
"Всичко мирско чезне в пух и прах",
съвсем вярно си звучи животът,
даже през фалшивият ми смях.
Дявол знае, дали има щастие.
Може би. На Господа на пук.
Аз чета света като фантастика
и не искам да го зная друг!
-
Gentiana:
Дали е догма да си малко луд
и сам с желанията си-бодли
да се раздираш?
Макар и трън от роза, но боли.
От някой горе писаното не разбираш.
И тръгват чувствата ти призори на път,
от който много малко се завръщат,
а върналите се са странни и гори
в очите адски огън. С тъмен крясък
разлитат се куп прилепи над зид,
обрасъл със бръшлян и диви рози.
Руши се камък. Стенещ, лепкав звук
в ушите блъсва с глъхнеща угроза.
Дали умеем да градим от тишина
забравените сгради на копнежа,
които крият нашта самота,
а нощем ни прегръщат много нежно?
Оголените нерви са стрели,
с които стреля нервната ни вяра.
Мишените? Мишените, уви,
са все далечни, като малки гари,
в ранимо близък изгрев, който спи
на топка свит под одеало старо
и всяка болка гледа със очи...-
там зло небе крилете си затваря,
премръзнало, отнесено мълчи
и все повтаря се, повтаря се, повтаря.
Дали е догма целият живот?
-
Писмо за сбогом
by BLUE_ROSE
Щастливите не са раними. И не би те заболяло,
ако кажа, че събирам куфарите си мълчание. И до там.
Ще скоча на първото спряло такси. И ще забравя.
И без вина ще вдигна тост. Наздравица за двама!
Капките шампанско са ти страст. Не съм те лишила,
от нищо оживяло след раздяла. Няма сбогуване.
И пак да си щастлив ти пожелавам. Не насила...
Ей така, от все сърце! Довиждане! Целувам те!
-
В живота обичах без корист и цели, но лицемерие срещнах, фалш и лъжа.
Кълнат ти се се във вярност,звездите ти свалят, а после отново оставаш сама.
Нима след такава обида жестока, способна ще бъда да вярвам им пак?!
Да слушам любовните клетви лъжливи, да чакам с надежда вечерния мрак.
Нима ще намеря във себе си сили, да търся отново в живота любим,
щом не вярвам на думи лъжливи, когато във мен няма ни вяра, ни дух несломим.
И все пак единствено ти ме излъга, намекваше често целта си дори -
"не чакай"- говореше всичко във тебе "напразни ще бъдат твойте мечти".
Тогава се питах защо съм със тебе, щом бездни дълбоки нас ни делят,
щом няма красивите чувства, които завинаги нас ще сплотят.
Аз зная - заричах се често, от утре да бъдеш ти мъртав за мен и обещавах -
това е тъй лесно, а утре оставях за другия ден. Тази воля гранитна която аз имах,
стопи се като пролетен сняг на вода, а от студеното гордо момиче не беше останала
нито следа. Вместо него, стоях аз пред тебе със тъжно наведена ниско глава,
а твойте очи блуждаеха в мрака и търсеха сякаш друга жена.
Когато разбрах, че с другата ти имаш среща, презрях твойта жестока игра
и видях как ме гледаш с надсмешка, сякаш си правиш невинна шега.
Спомни си как силно към нея притиснат, прекарвал си мъничка част от нощта,
без всякакви чувства и обич, единствено търсещ от нея плътта.
Аз знаех, аз вярвах, аз чувствах - колко малко съм в твойте очи,
как в душата ти думата "обич" едва ли не смешно звучи.
Не те обвинявам, не искам, не мога - за този фалит съм виновна сама,
че чувствата свой с лъжи не прикривах, има ли тук друг някой вина?
И ако жената която обикнеш, не ти отговори с голяма любов,
спомни си за тази ,която готова на всичко, готова на жертви при първия зов.
За мене не спомняй си никога с лошо, не от падение беше всичко това,
а защото те обичам истински, честно, без лицемерие, фалш и лъжа!!!
В това стихче има много,много истина....и то за 90% от мъжете [confused]
-
GaLLeRy
Ако можех да те убия... Бих!
Щях да те бутна от някоя скала.
Не, че нещо ще се промени,
просто да погледнеш през моите очи света.
Само ако можех,бих те убила.
Бих те запалила с клечица кибрит-
да гориш бавно.Не, че ще съм по-щастлива.
Просто ти да не можеш да си щастлив.
Щях ли да съм тъжна?Щях да съм.
Ако те няма, може би ще умра.
Но бих дала всичко да си само сън,
а не тъй- да болиш повече от рана.
Бих... Бих ти опряла пистолет до сърцето,
Само да можех,по дяволите,само да можех…
Но тогава и аз трябва да си сложа въжето...
Обичам те.Скочиш ли, и аз след теб ще скоча...
-
GaLLeRy
Ако можех да те убия... Бих!
Щях да те бутна от някоя скала.
Не, че нещо ще се промени,
просто да погледнеш през моите очи света.
Само ако можех,бих те убила.
Бих те запалила с клечица кибрит-
да гориш бавно.Не, че ще съм по-щастлива.
Просто ти да не можеш да си щастлив.
Щях ли да съм тъжна?Щях да съм.
Ако те няма, може би ще умра.
Но бих дала всичко да си само сън,
а не тъй- да болиш повече от рана.
Бих... Бих ти опряла пистолет до сърцето,
Само да можех,по дяволите,само да можех…
Но тогава и аз трябва да си сложа въжето...
Обичам те.Скочиш ли, и аз след теб ще скоча...
[heart__] [heart__] [heart__]
-
Автор:неизвестен
Въпроси нямам. Нека да е тихо.
Не нарушавай тази тишина!
Това, което чувствата градиха,
отново се превърна в тъмнина.
Отново е ранена мойта птица.
Тъй както си летеше - падна тя.
Но не убита. Живата искрица
от нейната душа не отлетя.
На хората сърцата са различни.
Различно е и твоето сърце.
Ранява то, защото не обича!
Недей да вдигаш птицата с ръце!
Така я остави! Ще оживее...
Сама ще се погрижи за това.
Защо се разтревожи, че немее?
Та тя е със пречупени крила!
Сърцето ще привикне към промени,
макар, че в него мъката расте.
Не станахме ли доста по-големи,
отколкото сме в същност ние с теб?
Сега вината истинска откриха
очите ти в по-друга светлина.
Но по-добре мълчи! Така е тихо.
Не нарушавай тази тишина.
Автор:Станка Пенчева
Така съм създадена,
че предпочитам
да се усмихна - вместо да се намръщя,
до погаля - вместо да ударя,
да повярвам - щом ме погледнат в очите.
Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали,
с думи са ме оплитали -
и пак ме гледаха в очите.
Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам:
заради стоте измами
веднъж да не повярвам само
на очите, които наистина
са били искрени.
-
И пак за бялото и черното
Genetina
Шахматни полета...
Бяло-черни сълзи.
Не вярвах, че бялото
може да бъде толкова студено.
Вярваше ли го ти?
От черното огън пълзи към лицето ми.
Не мога да се отдръпна,
а знам..., че ще ме изгори.
Кажи ми защо е разбито сърцето ми.
Нещо се счупи...
Или?
Черно и бяло.
Бяло и черно.
Оттук до хоризонта,
а навярно и някъде след него там.
Войничета оловни,
приказки ли са дърветата?
Моята приказка ...
какъв ще бъде нейният край?!
Приказки...
но ти май не ги обичаше
и не вярваше в сродните души.
Нощем се превръщаш в ястреб
и отлиташ.Нищо...
Нищо...
Нека...,
нека ...
Нека да боли.
От болката цяла нощ
бавно и протяжно ще вали.
После улиците ще са
малко тъжни и мокри.
Писък на ястреб
в разбитото ми сърце кънти.
Подарих лицето си
на скучаещите локви
и ще моля процеждащата се
утринна светлина
лъч от нея да стана да ми позволи.
Черно и бяло,
една танцуваща в светлото
нежна, женска душа
и едно, излишно вече тяло.
Соната за пиано и голяма доза тъга.
-
Тя е... трудна за открадване
Погледнете я как се облича!
И мъртвец ще подигне от гроба.
Има тяло от сто неприличия.
А баща и изгледа е Бог!
Стъпва бавно. Избързват диханията.
Ветровете се любят с косите и.
А мъжете болят като рани
имълчат. А наум я отричат.
Тя е лятната вечер над хълма ти
и се давят в очите и лебеди.
А гърдите и остро покълнали
разсъбличат до дявол и тебе.
По бедрата и погледи жадни
се разбиват. А искат да пият.
Тя е...Трудна жена за открадване.
И се мрази за тази магия.
Не я гледай. Ще бъдеш измамен
( И жените я стъпкват стъписани)
Прокълни се. Крещи, че я нямаш.
И обичай поименно списъка си...
-
Дъждът се връща
Дъждът се връща,
тихо като мъж,
почуква по стъклото неочакван.
Било е много хубаво веднъж,
а повечето пъти е прекрасно.
Далече ми е следващият гръм,
светкавиците също са далече –
но ромоли единствен дъжд навън
и прави вечерта не само вечер.
Събуждам се от шепот непознат -
листата си говорят със небето.
И става нещо важно в тоя свят,
но този път и аз съм му свидетел.
А може би дори заради мен
се връща този дъжд като надежда,
че всичкото останало небе
е истинско и няма да изчезне.
Slow dance/Бавен танц/
Наблюдавал ли си някога децата в парка?
Или пък чул ли си как пада дъжда по земята?
наблюдавал ли си лудия полет на пеперудите?
Заглеждал ли си понякога залеза на слънцето?
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо!
Животът е кратък.
Музиката не продължава завинаги.
Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
Когато питаш някого"как си?"
чуваш ли отговора.
Дали вечер си лягаш прегърнал
мислите си за стотици грижи.
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Казвал ли си някога на детето си
"това ще го направим утре"
и в бързината си не видя тугата му?
Загуби контакт,остави едно старо приятелство
да завехне,защото никога нямаш време
да се обадиш и да кажеш"здравей".
По-добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава за винаги.
Когато тичаш като луд,губиш половината
радост от пътуването,като,че ли хвърляш
един подарък,който не си отворил.
Животът не е спринт!
Затова отпусни се,чуй музиката
преди да спре песента!
Изумителното е,че тези стихове са написани от едно момиченце,което умира от рак в болница на Ню Йорк.През 6 оставащи и месеца ни дава един хубав урок за живот!!!!!!!
-
Не беше вълк, поне не беше сив,
не помня, май очите ми затвори,
усещах някакси, че е красив,
целуна ме, преди да проговоря.
Забравих за джуджета и за принц,
за вещица и ябълки отровни,
с вретеното табутата пробих
и се изгубихме в нощта съдбовна.
Заради мен той дивата гора,
превърна в кът от рая на земята,
и бе любов, и огън, и любов,
и още май - треперят ми краката.
Да, вярно, понахапа ме с очи,
и с зъби,
нежно, с нокти ме издраска,
но той е Вълк, забравихте нали,
до сетен дъх ще помня тази ласка!
Не е виновен! В нежната му паст,
бих скочила дори и да ме вържат,
не си живяла, щом не знаеш как
обича Вълк...,
а приказките лъжат!
Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас...
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - навън ...
-
Отиваш си
Отиваш си. А още ни е рано.
Защо пое тогава в тоя път.
Да, зная - търсеше приятелското рамо,
сега оставяш ме на кръстопът.
Ти мислиш, че не те обичам вече,
че каменно е моето сърце,
че любовта ми спомен е далечен,
оставил те с протегнати ръце.
Не мога болката си аз да крия.
Уж празнота е в моята душа,
ала сърцето ми е рана жива
от много срещи и от самота.
Защо ли толкоз късно идва всичко?
Не ми е нужно нищо отсега
Не чувам вече песента на птички
дори когато плувам през ята.
Защо ли толкоз късно аз те срещам?
Какво ще мога вече да ти дам
oсвен "Здравей, Любов! Прощавай! Бързам!
Аз... този път си го минавам сам."
Дали ще можеш с мене да живееш?
Дали не ти е всичко на игра?
Дали не искаш просто да ми вземеш
за теб една, за мен - последната искра.
Обичам те!
Обичам те, любима!
Но моля те!
Но моля те, недей!
Когато във едно сърце е зима..
Наричат ни мъже защото
в очите ни не свети влага.
Наричат ни мъже и ние,
за да запазим мъжеството
мълчим и сълзите си крием
задавени от тържеството
на някаква наивна гордост.
Наричат ни мъже и ние
заставаме безропотно на прага
срещу свирепата стихия.
И никой никога не вижда
как болката сгъстява здрача,
как нейните сълзи напират
и как мъжете страшно плачат.
-
Вик
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си с мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друто рамо
притисната отмина
с поглед в земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме- далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.
Блага Димитрова
Без любов
Блага Димитрова
Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна-
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна-
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша- но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява-но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена-
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена-
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача над жестоко рамо-
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само-
но и всъщност няма вече да живея.
_________________
-
Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.
Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.
Камелия Кондова
Лъжа ли беше първата ти ласка? …
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме
стряска един копнеж - роден, но не живял?…
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него:
"Вижте, от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и този немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
над нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, зарад която
света бих минал три пъти пешком!…
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях …
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах …
Затуй към всеки светъл чужд
прозорец издигам днеска погледа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой … Но ако имах теб,
как пълно би било това сърце.
Дамян Дамянов
-
Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив ?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.
Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете предни.
Колко устни помниш ? И ръце ?
Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега - и мойте колене.
Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз...
Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.
И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак, но помни -
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.
И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.
Скрила се по неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
"Добър вечер !" - ще ми кажеш само
"Добър вечер, мис!"- ще кажа аз.
И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
който е угаснал - не гори.
Сергей Есенин
МИГ НА РАЗДЯЛА
Две очи,
А в тях една сълза…
Едно сърце,
А в него само пепел…
Една любов,
Превърната в тъга…
Един живот,
Сам себе си обрекъл…
Две очи,
А в тях пустиня бяла…
Едно сърце
Разкъсано от рана…
Една любов,
Превърната в раздяла…
Един живот –
… и друго не остана
-
Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта
Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина
Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов
Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента
Павел Матев
-
Тя е... трудна за открадване
Погледнете я как се облича!
И мъртвец ще подигне от гроба.
Има тяло от сто неприличия.
А баща и изгледа е Бог!
Стъпва бавно. Избързват диханията.
Ветровете се любят с косите и.
А мъжете болят като рани
имълчат. А наум я отричат.
Тя е лятната вечер над хълма ти
и се давят в очите и лебеди.
А гърдите и остро покълнали
разсъбличат до дявол и тебе.
По бедрата и погледи жадни
се разбиват. А искат да пият.
Тя е...Трудна жена за открадване.
И се мрази за тази магия.
Не я гледай. Ще бъдеш измамен
( И жените я стъпкват стъписани)
Прокълни се. Крещи, че я нямаш.
И обичай поименно списъка си...
На кого е този стих ? Прекрасен е.
-
Павлина Йотова. Съжалявам, че не го написах първия път, но бях пропуснала да запиша авторката [shame]л Сега проверих.
-
Благодаря ти. Ще потърся нейни неща. Това направо ми подейства като плесник за добро утро :)
-
Павлина Йотова. Съжалявам, че не го написах първия път, но бях пропуснала да запиша авторката [shame]. Сега проверих.
Не Йотова, а Йосева :), иначе нарекла се pin4e :)
-
Преследване
Някъде там е толкова мрачно и студено,
И аз отново притаила дъх,
Чакам да дойде нощта..
Чакам я с една неувереност и малко страх,
Защото Тя идваше с нея .
Бавно лека- полека загубвах по една частичка от мен,
Животът ми се счупи като една кристална чаша..
Но е тъмно и студено.
Идва Тя и усещам нямам сила
И притаила дъх едва..
Се крия зад входната врата.
Дали ще ме намери Тя сега ?
Може би звуча като малко дете
Но истината е една – играех си
С Нея на една игра,
А колко пагубна можеше да бъде за мене
Знаехме си само Аз и Тя
Игра на сенски и на маски ?!
Докога щеше да продължава всичко това?
Докато една друга се срещнем лице в лице?
Докато Тя накрая вземе моето сърце?
Или докато се осмеля да застана пред нея както сега?!
И ще намеря сили може би някой ден
Ще бъде Силата до мен..
Но дотогава..
Притаила дъх едва,
От студ и страх там зад ъгъла,
Ще се скрия аз...
-
Ти плачеш...
Понякога това е нечовешко.
Една ли нощ до мене си ридал ?!
Сълзи за знайни и незнайни хора,
за мене никога сълзи си непролял.
Понякога не искам да съм твоя.
Стотици укори, съмнения, печал...
Ти плачеш често. Никога за мене.
Сърце не дава да осъмнеш сам.
Преглътнах много думи - никога разлъка.
И много болка в дните си изпих.
Ти плачеш често. Мен душа не жали.
Да те прекрача сили не открих.
Събирам сълзите ти в своите длани.
Сърце дано да ми прости...
Ти плачеш...
Безжалостно аз искам само...
да имам... една от твоите сълзи.
[heart__] [heart__] [heart__]
-
Задушница
BLUE_ROSE
Зад две пресечки ги посяха. С вино.
Най-близките ми хора. Празнично облечени.
Завити със любов. И карамфили.
С лица от тишина завинаги изсечени.
И днес ги обладават духовете им.Отново.
За да ги върнат малко на земята.Преди здрача.
Отчупих им сърце наместо пита. И зарових.
Душата си до тях . За да не плача.
-
Задушница
BLUE_ROSE
Зад две пресечки ги посяха. С вино.
Най-близките ми хора. Празнично облечени.
Завити със любов. И карамфили.
С лица от тишина завинаги изсечени.
И днес ги обладават духовете им.Отново.
За да ги върнат малко на земята.Преди здрача.
Отчупих им сърце наместо пита. И зарових.
Душата си до тях . За да не плача.
това и мене ме обърна не на 180 а на 360
-
Задушница
BLUE_ROSE
Зад две пресечки ги посяха. С вино.
Най-близките ми хора. Празнично облечени.
Завити със любов. И карамфили.
С лица от тишина завинаги изсечени.
И днес ги обладават духовете им.Отново.
За да ги върнат малко на земята.Преди здрача.
Отчупих им сърце наместо пита. И зарових.
Душата си до тях . За да не плача.
това и мене ме обърна не на 180 а на 360
Надявам се в крайна сметка да ви е харесало (и на двечките) а не просто да съм ви сдухала настроението, както най-добре правя :) [inlovee]
-
Мен най-добре ме усмихваш ;)
А стихът е невероятно дълбок [heart__]
-
Вълк
Тежка нощ се спуска над земята.
Скверна тишина се стели над земята.
Жалостни отблясъци със цвят на кръв пролята,
капят жално сякаш са от рана на луната.
Режещият вятър дори се е смълчал.
И как не би? Когато брат брата е предал...
Вълчи стъпки криволичат през преспите от студ сковани.
Оставени от лапи нявга силни и могъщи, но сега във кървища обляни.
Със козина от кръв и скреж сплъстена.
И плът от студ, тъга и гняв безсилен вледенена,
върви вълк ранен без път и без посока,
а раната му във сърцето става от дълбока по-дълбока.
До вчера живота си с другар безценен бе делил,
с вълчица снежно-бяла, стройна и със поглед мил.
Тя бе приятел верен и в лов и във безгрижните игри,
във люта битка и във поражение дори.
За нея дори и със мечок се бе сразил...
И живота си за нейният със радост би сменил.
Но дните весели, безгрижни отлетяха,
и времена на студ и глад в едно се сляха.
Седмици на ред се скитаха из гори от студ невиждан замръзени,
без надежда за живот, но все-още от зимата коварна несломени.
Но когато и последната капчица живот бе на път безвъзвратно да се изцеди,
се натъкнаха на така желаните, от плячката следи.
И със сили от гладът болезнен удвоени,
те тръгнаха по дирите в снега издаен уловени.
Скоро след това се озоваха на мъничка поляна,
а на сред нея - плячката мечтана.
Забравили опасности и всякакво внимание
те се хвърлиха със стръв върху мъртвото създание.
Но шум тревожен в реалността ги върна,
и радостта в заплаха той превърна-
враждебна глутница от вълци прегладнелии
те по дирете еленски се подвели.
Глутнтницата бързо ги обгърна,
и от надеждата за бягство ги отвърна.
Вълкът зъбите оголи и към земята се снижи,
без надежда на атаките да издържи...
Иведнъж усети, че вълчицата към глутницата се промъкна,
и надеждата му за живот завинаги помръкна.
С катранен мрак изпълниха му се очитеи
ярсота му надделя вовеки над сълзите.
Със сили от яроста пламтяща удвоени,
атакува вълците от гладът болезнен озлобени.
Водача пдана пръв от зъбите му покосен,
с поглед празен и същевременно безкрайно удивен.
Със злобен рев сред вълците останали
се хвърлии надеждите им за победа лесна на часа разхвърли.
Десетки рани той във битката получи,
но нито една да го повали не случи.
Ордите вълчи постепенно оредяха
и кървища и трупове по земята се разтлаха.
Алените краски обагриха снега искрящо бял,
оскверниха почвата, за топла ласка залиняла.
Яростта поддържаше тялото на вълка от живота изнурен,
извисил се над труповете на противника му победен.
Единствено вълчицата се бе спасила,
като подло, под трупът на един от вълците се бе укрила,
надяваки се вълка да подмине тялото й, притиснато от кървавия труп в земята.
Но бе подценила миризмата си до болка му позната...
Вълкът отмести трупа от снежно-бялата вълчица,
готова да пренебрегне пламналата в нея, предателска искрица.
Изви глава, оставяйки врата си без никаква защита,
предлагайки прошка на вълчицата позорно свита.
А тя дебнейки сгодния момент за подлия си план,
с цялата си злоба сключи челюсти, затваряйки смъртоносния капан...
Но от яростта си заслепена,
не успя да захапе животворната му вена.
От себе си той рязко я отхвърли,
изненадан от омразата с която тя му се нахвърли.
А вълчицата отново го нападна,
но този път покосена от зъбите му падна...
Вълкът разбра, че смисъла живота си загуби
и чувството за празнота във него се пробуди.
С морна крачка и без цел той към съдбата си потегли,
усещайки смъртта как към своите обятия го тегли.
За него живота краските си бе загубил,
без другаря му измамно верен, който лично бе погубил.
Часове на ред вървя вълкът през полята заледени,
в кърваво-червено от луната оцветени.
Със сетни сили в преспите се той излегна,
нечувана умора клепките налегна,
волята му за живот напълно го напусна,
и последен дъх усата му изпусна...
поздравявам автора на написаното ...
Много силно.. [heart__]
-
Браво на phibi:
Любовница
Пиши ми ги като любовник –
без сълзи,
без капчици утеха по мастилото.
Писмата ти не са звезди,
които да ме топлят за през зимата.
Прегръщай ме като любовник –
твърде вяло,
за да не те усетя(или заобичам).
Душата ти е къща опустяла,
в която нямаш никого и нищо.
Продай ме пак като любовник –
на безценица,
не струвам и два гроша, две въздишки.
Защото вечната любовница
не може да обича. И е нищо.
-
Религия
Петко Братанов
Трябва да съществува едно момиче.
Независимо дали ще го прегръщаш.
Независимо дали ще го целуваш.
Независимо дали ще го притежаваш.
Трябва да съществува едно момиче.
Може да се намира завинаги в някаква далечна страна.
Може да се усмихва дори в някакви чужди ръце.
Може.Не е толкова важно това.
Важното е момичето да е родено.
То ще те приспива в мъглите на своето гълабово тяло.
То ще ти бъде зелена църква
със единствениствени светли камбани.
Всеки човек има нужда от църква!
Една църква,в която да влезе
и да падне на колене пред самотата си.
Една църква,в която да плаче
и да слуша въздишките на иконите.
Всеки човек има нужда от църква!
Дяволите се спускат над олтарите
и ти в този мрак,за да ги спреш.
Едно момиче трябва да съществува
като бяла спасителна свещ!
-
Религия
Петко Братанов
Трябва да съществува едно момиче.
Независимо дали ще го прегръщаш.
Независимо дали ще го целуваш.
Независимо дали ще го притежаваш.
Трябва да съществува едно момиче.
Може да се намира завинаги в някаква далечна страна.
Може да се усмихва дори в някакви чужди ръце.
Може.Не е толкова важно това.
Важното е момичето да е родено.
То ще те приспива в мъглите на своето гълабово тяло.
То ще ти бъде зелена църква
със единствениствени светли камбани.
Всеки човек има нужда от църква!
Една църква,в която да влезе
и да падне на колене пред самотата си.
Една църква,в която да плаче
и да слуша въздишките на иконите.
Всеки човек има нужда от църква!
Дяволите се спускат над олтарите
и ти в този мрак,за да ги спреш.
Едно момиче трябва да съществува
като бяла спасителна свещ!
Лол.. Направо [oops] [heart__]
-
Тя: [inlovee]
Тя е усмихната. И във очите и
раждат се хиляди малки звезди.
Рисува сърца по стъклото на утрото.
И пламва денят във фонтан от дъги.
Понякога тя е така непорастнала.
Говори със птиците на собствен език.
Вярва в някакви странни вълшебства,
които се случват съвсем призори.
Друг път омайва. Със чар на магьосница.
Жена... Като никоя друга жена.
Косите и,устните,топлината в ръцете и...
И стихва възторжен целият Свят.
После е гневна. Прелитаща мълния.
Ураган над разпенено лудо море.
Пясъчна буря. Стихия. И бедствие.
Облачно , сиво, дъждовно небе.
Някога плаче. Даже май -често.
За сухите , тъжни, жълти листа.
Заедно с дъжда. За мъртвите мидички,
които вълните редят по брега.
Има дни- скучна е. Не и се говори.
Сякаш угаснал е целият свят.
Прибира грижливо старите спомени,
които в сърцето и кротичко спят.
Тя няма време да бъде еднаква.
Върти я Земята във тъй шарен танц!
И тя е ту малка, ту пък порастнала,
ту тъжна, ту весела...
Ами...просто е тя. : )
-
[ooooo] kalista... на кого е този стих???
-
[ooooo] kalista... на кого е този стих???
На Тя, има нейно стихче в Стихчета, а от подписа й влизаш в нейния блог и там го намерих, 1то стихче е [heart__]
-
И винаги до мене твойто рамо,
и винаги до тебе аз.
И винаги да бъдем заедно,
дори да има мъка между нас.
И когато тези стихове,
понякога останали без звук,
понякога от нещо разделени,
но никога един без друг.
-
Ето нещо на един от любимите ми автори:
Стефан Цанев
Бе казал някой,кой не знам:
„Свободен-значи че си сам!”
Свободен,но почувствах изведнъж-
излишен съм като чадър след дъжд.
Как искам да избягам от свободата си луксозна,
по булевардите като момче да тичам
и гръб облегнал на стена от дъжд оглозгана
да шепна на измръзналото си момиче
„Обичам те!”
Не е окапала съвсвм косата ми.
„Обичам те!”
Изправен ходя-още ме държат краката ми.
„Обичам те!”
С известен риск,но още гол лежа на плажа.
Все още имам време(имам ли?) да кажа
„Обичам те!”
-
Дори да мога като птиците
да съм щастливец всяко лято,
ще ме горят до смърт плесниците
на изменилите приятели.
Защото моят зов последен
ще бъде после вик в пустиня,
не ми изменяйте, приятели!
Дори и след като отмина...
Петър Геогриев
-
ПИСМО ДО ЧАРОВНИЯ ПРИНЦ
Да си жена ,мой мили принце,
е върховно..!
Да се усмихваш на събуденото слънце,
с усмивката, ленива като котка,
която толкова мъже приспива.
Да си жена, мой мили принце, е велико.
Ръцете ти да са като клавиши,
способни да изсвирят и алегро,
и пасионато..., ако Той го пише.
Да си жена, не е да си принцеса,
с едничка грижа излинелите пантофки.
На делника изпраните чорапи
са част от женското ти съвършенство.
Да си жена, ще значи, да си буден,
а даже Господ е заспал блажено.
Унесен в собствената си нетленност.
Непогрешимост.И несподеленост.
Да си жена, мой мили принце, значи вярност
към някой, който може би не струва,
по десетте му божи предписания.
Но е любим, и със това изкупва
натрупаната с векове виновност,
дори останалата - непризната.
Да си жена е нещо като празник.
Във който мнозинството вярва,
ала малцина да усетят са способни.
Да си жена, мой мили, значи още
да не узнаеш мислите за тебе.
Да споделиш душата си и тялото,
във сделка видимо неправомерна.
Без да очакваш вечността в гаранция,
а вечно да си отговорен за смелостта, наричана Любов...
Безспорно.
Да си жена ,мой мили принце,
е...върховно!
Мариана Дончева
-
vanilla_g
Чуждо (... без душа, без съдба...)
... Чужди стъпки гоних
и прощавах чужди грехове,
чужди прошки молих
и живях във чужди светове.
За чужди истини се борих
и треперех в чужди студове,
в сънищата чужди бродих
и бягах пак от чужди страхове.
По чужди правила живях
и мечтаех в чуждите мечти,
в чужди болки изгорях
и се оглеждах в чуждите очи.
Чуждите лица крадях
и плаках с чуждите сълзи,
в чужди страсти се топях
и дните, чужди бяха ми.
Крещях във чужда тишина
и в чуждите молитви, свещи палих,
сама бях в чужда самота
и с чужди цветове, живота шарих...
...и бягах, и спирах,
и вървях, и не спях,
раждах се и умирах
и мъртва не бях...
...без деня, без нощта,
без искра, без следа,
без душа, без съдба,
без любов, без вина...
-
Хм [shame]
Изключително съм поласкана, Наско! :)
-
ПИСМО ДО ЧАРОВНИЯ ПРИНЦ
Мариана Дончева
Лол [oops] Невероятно е! [inlovee]
-
Поле с цветя /Насън.../ {dulgokoska} и me4tatelka
Върху устните ми – сребърен прашец.
И златисти нишки във косите.
В ръце държа букетче от синчец.
Блясък тайнствен свети ми в очите.
При тебе идвам тази нощ
съня ти да поръся със надежда.
И нежносините цветчета ти оставям –
като се събудиш тебе да поглеждат.
Въздишам се, разливам се по пръстите…
Да ме усетиш в другия си свят…
Намирам смисъл да съм щастие…
Като усмивчица на полски мак…
И да ме вземеш в шепи от обичане…
Една забравена от другите звезда…
Която твоите желания съблича…
И ги прави дири към мечта…
Във края на пътечката е слънце…
За ръката на луничка се държи…
И ние с теб към тях ще тръгнем…
Поле с цветя да посадим…
Погледът ти светъл ме прегръща.
Искам частичка от него да съм.
Искам с тебе в пролет да превръщам
всеки миг. Макар и насън...
-
vanilla_g
Чуждо (... без душа, без съдба...)
Много е добро! [inlovee] [inlovee] [inlovee]
-
"Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето"
Рени Йотова
А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.
А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.
А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.
Бояна Петкова
Приятелка Единствена е тя,
изслушва мъки тревоги, лекyва тъга.
Стои си кротко и дyма не казва,
Нито те хyли нито наказва.
Чашки със радост тя ти налива
дyшица мигом става щастлива.
очите ти светват като на котарак,
А тя налива ли налива пак и пак.
Гледа дяволито,чака да кажеш -Още дай!
Но, не ти мисля тя доброто- знай!
Моля те, не и се доверявай,
в ръцете и не се оставяй.
Тя е сладко изкушение,
понякога най -доброто вдъхновение,
ала не е приятелка, а врага опасен.
От нея живота става мъглив и неясен.
Безчувствен ще те хвърли в мрака,
ще излезе навън и друга жертва ще зачака.
И тъй, и тъй до като свят светyва,
Бyтилката ще си царyва.
-
Поле с цветя /Насън.../ {dulgokoska} и me4tatelka
Уау... [shame] [gu6] [gu6]
-
Пораснах ли? Детето вика
в мен, разперило криле.
Напред е тежко. Ето, че отлитам,
но не към теб, уви, дете.
Но не към теб… Живота кратък
на мене път е отредил
да бъда като всички други,
и свят жесток е построил.
Граден от злобните окови
на възрастната мъдрост и печал,
където мислите ни непокорни
се сблъскват с изкривения идеал
на някогашните деца невинни,
на някогашните разперени крила,
пораснали, превърнали се в бивши
светли капки върху младата трева.
Сега, потънали във кал, подават
лицемерни си към мен ръце.
Аз нямам избор, трябва да ги хвана,
нямам избор, не тъжи, сърце.
Не тъжи, сърце, прощавай.
Мъката си двама ще тешим.
Човешкото не мога да забравя,
животът, знам, ще ни горчи.
Ще горчи, ще стене и ще страда…
Човекът в мен ще се роди…
Не може вечно зад ограда
да срещам бъдните си дни.
И не се след дълго ще съм вече
пораснала – цял възрастен човек.
Детето ще остане там далече
във някой чужд забравен век.
Не се сърди, сърце, прощавай.
Прощавайте, разперени криле.
Аз трябва някак да забравя
изкуството да съм дете.
Ако успееш да забравиш, че вчера ме е имало,
ще си спокоен, вярвам, за утрешния ден.
Ще си сглобиш опора от избрани части минало,
в които не присъства и капчица от мен.
Ще ме зачеркнеш мислено и с мъничко досада
ще се престориш ,(истински!) , че съм била мираж...
Познавам те - ти знаеш да строиш прегради,
в които да се вграждаш...Затворник си и страж!
Владееш до безбожие изкуството отричане,
ще убедиш и себе си, че съм била лош сън,
изчезнал още с изгрева, между едно обличане,
кафето и цигарата, разходката навън...
А всъщност всеки изгрев ще ти напомня нощите,
в които съм присъствала- наяве и насън-
и просто си ме искал...объркана, износена,
ала безумно истинска- отвътре и отвън...
Видя ли? Разплака ме. Нужно ли беше
накрая да стигнем до тук?
Ти всичко призна. После всичко отрече.
И всичко – на мене напук.
Защо тъй, приятелю? Бързо забрави,
че дяволът има уши.
Ти тъй гръмогласно доброто прослави,
че то оглуша – и мълчи.
Ти мен не разбираш ли? Свърши ли онзи
красив помежду ни синхрон?
Нима претопиха се всички възторзи
в бледнеещ и вехнещ ням фон?
Защо беше нужно пред теб да доказвам,
че мога да плача насън,
че мога да плача цял ден с неизказан
копнеж и с душа като гръм?
Видя ли сега, че умея да страдам,
че мога и аз да греша.
Разбра ли най-сетне – и аз също падам,
над себе си щом полетя.
Повярва ли вече – и аз съм ранима.
И мен ме сломяват лъжи.
И аз ставам слаба, дори постижима,
щом някой света ми плени.
И аз съм понякога тъжна, приятелю.
Но в твоя нерадостен миг
не бих те предала. Не бих те разплакала,
тъй както разплакваш ме ти.
-
Овцата е овца
pin4e
От утре ще се паля като змей.
(Ще пакостя. Ще мразя. Ще убивам.)
Моми ще лапам, докато са девствени.
(Със златни ябълки хранете свИни!)
Отлагах. За едната доброта...
(от деликатност станах за посмешище.)
До мене дяволът не е рогат.
(Опашката е примка - за обесени.)
Омръзна ми. Овцата е овца.
(Гергьовден е отричане на постите.)
Но... Утре ще усетя оня глад,
когато ще изям самия Господ.
Като евреи във лихварска църква
Догарят свещите, а в стаята е светло.
Пердетата – високи като идоли.
Последната ми нощ изпя петелът
и утре няма начин да се видим.
Приятелите. Траурно-прегърбени,
с най-сухите очи ме изсълзяват...
Като евреи във лихварска църква,
ще купят мисълта, че ме продават.
От много врагове е пълен дворът ми.
И като пумпал - цветно - се завърта.
Намразена се чувствам най-достойна.
Христос - заради Юда - е възкръснал.
-
И аз харесвам нещата на Поли (pin4e)
Имам си това, което нямам...
Мама беше кратка. (Много кратка.)
Не порасна. Бързо си отиде.
Нямах време да си търся вярата.
Сложиха й рокля от коприна.
Сресаха я. Точно като мене.
(силата я правеше единствена)
Толкова красиво погребение-
просто няма как да се измисли.
Мразя да запълвам празнотата й.
Имам си това, което нямам...
Дълги са годините. След датата.
Другото е кратко като мама.
-
Iio
За чужди устни да се молиш,
за ласка едничка да тъжиш,
в собственото си легло да спиш,
а за чуждо да гориш.
И в черно облечена,
на самота обречена,
горчиви сълзи да рониш
и сенки в мрака да гониш.
Да падаш и да ставаш,
към невидимото ръце да протягаш,
като в ада да гориш,
вечер от сълзи да не можеш да заспиш,
и все с мисли за него да се въртиш,
а денем като в сън по улиците да вървиш.
Навсякъде очите му да търсиш,
готова за него всичко да извършиш,
толкова силно да желаеш,
да мислиш, че така дълго няма да изтраеш.
От обич да мразиш,
на колене способна да лазиш,
за една едничка усмивка към теб,
способна да превърнеш и огъня в лед.
Да тръгваш на някъде без цел и без смисъл,
да се чудиш кой на самота те е орисъл,
да проклинаш слънцето и луната,
да искаш да кажеш не на тъгата,
да си като болна сякаш цял век
и да знаеш, че един човек е твоя лек.
Да го чакаш всеки ден, всеки час,
с надеждата да ти каже: "Обичам те аз!".
Да знаеш, че той е смисъла да живееш,
да мислиш, че без него няма да оцелееш,
на сила за друго да говориш,
да го виждаш щом очите си затвориш,
да протягаш към него ръце,
да искаш да спре твоето сърце,
защото знаеш, че това е любовта,
че тя те е обрекла на тъга.
Да не можеш от мисли да дишаш,
всичко друго да отричаш,
за него да пееш и за него да пиеш,
да не можеш от ума си да го изтриеш.
Това е толкова силно да обичаш
и в едно едничко име да се вричаш...
-
phibi & XpacTa_lavista
Валят звезди. (Разплакахме небето...)
Очите ти са дяволски солени.
Ръцете ме сърбят да те намеря
(макар че си притиснат тук до мене).
Студено ми е(в тая юнска вечер),
а ти не виждаш( тъжно ми е с тебе).
На слепота секундата обречена
ме прави с всяка стотна непотребен.
Далеч, далеч...Не знам къде се връщам
и стъпка крива ме изпраща
по дирите ни в губеното бъдеще...
Горнякът лъхна, ликa ти разклаща...
И по полето се разпада тишината.
Потрепва(като в филм) и този кадър.
А ти ми липсваш. Липсваш ми! Ужасно.
А няма да те стигна. (Съжалявам.)
Но те поглеждам. (Толкова си близо...)
А ти си твърде тъмен. И различен.
Сега се мразя. Бързо ме прониза,
надниквайки във демон утопичен.
Отсенките ни шавнаха напусто,
дорде заглъхнат...Копнежите бера,
и неизречени от твойте устни,
със лупа...А не ща' да си сама...
Звездите спят. Студени като есен.
И ръката ми те търси(тук до мене).
Прощавай, ала вече съм отнесен-
стоиме двама, в нееднакво време...
-
Овцата е овца
pin4e
От утре ще се паля като змей.
(Ще пакостя. Ще мразя. Ще убивам.)
Моми ще лапам, докато са девствени.
(Със златни ябълки хранете свИни!)
Отлагах. За едната доброта...
(от деликатност станах за посмешище.)
До мене дяволът не е рогат.
(Опашката е примка - за обесени.)
Омръзна ми. Овцата е овца.
(Гергьовден е отричане на постите.)
Но... Утре ще усетя оня глад,
когато ще изям самия Господ.
Като евреи във лихварска църква
Догарят свещите, а в стаята е светло.
Пердетата – високи като идоли.
Последната ми нощ изпя петелът
и утре няма начин да се видим.
Приятелите. Траурно-прегърбени,
с най-сухите очи ме изсълзяват...
Като евреи във лихварска църква,
ще купят мисълта, че ме продават.
От много врагове е пълен дворът ми.
И като пумпал - цветно - се завърта.
Намразена се чувствам най-достойна.
Христос - заради Юда - е възкръснал.
И аз харесвам нещата на Поли (pin4e)
Имам си това, което нямам...
Мама беше кратка. (Много кратка.)
Не порасна. Бързо си отиде.
Нямах време да си търся вярата.
Сложиха й рокля от коприна.
Сресаха я. Точно като мене.
(силата я правеше единствена)
Толкова красиво погребение-
просто няма как да се измисли.
Мразя да запълвам празнотата й.
Имам си това, което нямам...
Дълги са годините. След датата.
Другото е кратко като мама.
-
Порцелан
Ще се прекърша.Бяла съм,но не и силна.
Очите ми кристални се трошат...
Кафето на живота ти във мен изстива...
А перлените блясъци горчат...
Не ме извая евтина. За кукла…
Твърде съм изящна, гладка, лека…
Не би ме дал! Държиш ме недостъпна…
Огледало на страха ти, общо взето…
А хората ме искат.През витрината
на твоите мечти.Съм се изляла
и съм се сляла с бялото лице на зимата...
Топя се,в твоите прегръдки отмаляла...
Но ти не сещаш... Как се губя в скута ти…
От ласките човечна, прещастлива…
Нямам право да се случвам. Никога…
Парченце порцелан съм… Буратина…
Света ми порцелан е.Той не помни
кога се случих и кога ще си отида.
И ти не помниш...Някога ме стопли...
А после ме разчупи...На обиди...
Посече фините извивки на челото ми…
А то изпиваше те като слънчоглед…
Лъжи в началото на алчния живот и…
Свършване… парченца бели – лед…
Стопих се във кафето ти… Горчаща…
Омайвам те.И малко съм парлива...
Във гордостта ти влизам...И боляща...
Не мислиш ли,животът ми отива?!
иринка & {dulgokoska}
-
* * *
Добромир Тонев
На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
* * *
Христо Фотев
Позволи ми да мисля за тебе...
Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!
И си спомняй за мене понякога.
-
Пеньо Пенев
Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
-
И слънцето с предвечния си плам,
изгубено в нощта на мойте степи,
ще освети порутения храм,
но моите очи ще бъдат слепи.
Невидима ръка ще затрепти
по струните на мойта мисъл бедна,
пред мене ще застанеш скърбен ти,
но моята душа ще бъде ледна.
И моята молитва ще зове
в часа на безпощадната измама,
като мечта по нови светове,
но моята душа ще бъде няма.
Аз ще разплитам своя път злочест
под шепота на сетно алилуя,
и ти ще спреш пред мене с блага вест,
но, жив мъртвец, аз няма да те чуя.
Николай Лилиев
-
Пеперуда на карфица
/Блага Димитрова/
Не познава истинската самота
онзи, който не познава близостта.
Пътят към голямата самотност
преминава през голямата любов.
Единица мярка за неизмеримия,
необятен хоризонт на самотата
е обятието, от което се изтръгваш.
Представи си колко пъти се нанася
този тесен обръч на прегръдката
в обръча космически на самотата...
Ти си точно в центъра му вбита
като пеперуда на карфица.
Изскубни се! Помъчи се да летиш
със карфицата, която те пронизва.
Безгранично е пространството пред теб.
Свободата има вкус солен на самота...
-
Той я обичаше така красиво
тя беше с него всеки ден..
Споделяха си всичко двама
но той усещаше се...Променен!
Желаеше я в себе си изцяло
Изпитваше .. ту болка- ту любов.
тя..изливаше сълзи на неговото рамо
но той за друго бе готов!
И двамата вървяха всяка сутрин
и търсиха една сълза
той нея я обичаше-но тайно
а тя не знаеше това!
Годините заминаха..летяха
и всеки тръгна... своя път пое
И неговата обич..все незнайна
остана нежна-обич на дете !
-
"Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето"
Рени Йотова
А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.
А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.
А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.
Бояна Петкова
...Много ме впечатли... Толкова близко го почувствах, толкова близко да себе си... [confused]
-
"Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето"
Рени Йотова
А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.
А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.
А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.
Бояна Петкова
...Много ме впечатли... Толкова близко го почувствах, толкова близко да себе си... [confused]
Стархотно е, наистина! :)
-
Сватбата на Антон
Преди да бъде разстрелян,
Антон Попов се оженил в килията
Започва вече сватбата, Антоне!
Сега смъртта е
тука кум,
но вместо шепа
празнични бонбони,
ще хвърля тя куршум подир куршум,
но вместо с мелнишко червено вино
ще пълни чашите
със твоя кръв,
да вдигнат тост сватбарите във синьо
за здравето на българския лъв.
До теб стои невеста и вдовица,
до нея - ти,
и жив,
и умъртвен.
Целувай вече тъжната си птица.
И майка си.
И утрешния ден.
С тромпетите на пушките отсреща
сватбарите се стягат за хоро.
След малко сватбените бели свещи
ще изгорят от скръб
над твоя гроб.
И неродени вечно ще останат
едно момиче
и едно момче -
една мечта,
докрай недомечтана,
една любов без люлка и звънче.
Но пак вдигни очи. И пак се радвай.
Ще те запомни
този сив тунел.
Страхливецът никога не вдига сватба,
когато го отвеждат
на разстрел!
Ефтим Ефтимов
-
Сватбата на Антон
Преди да бъде разстрелян,
Антон Попов се оженил в килията
Започва вече сватбата, Антоне!
Сега смъртта е
тука кум,
но вместо шепа
празнични бонбони,
ще хвърля тя куршум подир куршум,
но вместо с мелнишко червено вино
ще пълни чашите
със твоя кръв,
да вдигнат тост сватбарите във синьо
за здравето на българския лъв.
До теб стои невеста и вдовица,
до нея - ти,
и жив,
и умъртвен.
Целувай вече тъжната си птица.
И майка си.
И утрешния ден.
С тромпетите на пушките отсреща
сватбарите се стягат за хоро.
След малко сватбените бели свещи
ще изгорят от скръб
над твоя гроб.
И неродени вечно ще останат
едно момиче
и едно момче -
една мечта,
докрай недомечтана,
една любов без люлка и звънче.
Но пак вдигни очи. И пак се радвай.
Ще те запомни
този сив тунел.
Страхливецът никога не вдига сватба,
когато го отвеждат
на разстрел!
Ефтим Ефтимов
уау това е невероятно
-
Виж как тихо си отива детството от теб, излизащо на пръсти от разхвърляната стая.Само за момент се спира и те гледа, после се усмихва дяволито.Ти недей да чакаш, догони го, помоли го за последната целувка и не тичай повече след него!Ще ти бъде много мъчно за големите детски лудости, за издрасканите в играта колене, за недоизказаните истини до края!Ще ти бъде много мъчно, но недей да плачеш, не присвивай устни в досада!Детството си изпрати с усмивка!Вече си пораснала голяма!
-
Последно сбогом [nMz & vOsYcHnA_pRiNcEsA]
Защо си тръгна не можах да разбера ...
И защо една звезда в небето светка ...
Аз мога , но не искам да те спра ...
Не искам аз да имам птица в клетка ...
И ето – пак не бил си ме разбрал,
а аз от колко време ти говоря,
че нищичко от теб не си ми дал!
И вече питам се - „Какво да сторя?”
А какво да ти даде нещастен просяк ...
Аз всичко дадох ти – любов , мечти ...
И като свещ – стопи се моят восък ...
Остана само жар , която да боли ...
На думи всичко си ми давал,
на думи ти докрай си се раздал,
но на дела от мен си само получавал.
Нима за думи искаш да ти дам медал?
А онези наши мигове красиви ...
Стъпките отекващи в нощта ...
Когато под чадъра бяхме скрити ...
Но щастливи пеехме с дъжда ...
За тях аз спомен свиден ще запазя
и надълбоко в мене ще ги съхраня.
...Но всичко друго лесно ще погазя...
И не ще пророня ни една сълза.
Преди те капеха на мойто рамо ...
Ала май настъпи друго време ...
Едно последно нещо искам само ...
Открадни последен миг за мене ...
Последни мигове ти много дадох.
Спомни си, как аз молех те преди,
но на друг сега сърцето си отдадох
И оглушах за твойто – „Остани”...
-
[oops] Кукувица! [shame] Много ме усмихна. [heart__]
-
[oops] Кукувица! [shame] Много ме усмихна. [heart__]
[heart__] [heart__] [heart__]
-
ВЯРВАМ(поемка)-неземен
По добре да умреш прав,
вместо да живееш на колене.
Долорес Ибарури
1.Дори когато болест
те свие на кълбо,
съдбата със омраза
ти носи само зло.
Когато и край теб е
мизерия и глад,
напред,високо гледай-
та ти си още млад...
Надежди още има.
Светът върви напред.
Сега е студ и зима,
а утре пролет...
Виж,навред,
зелена е тревата,
цветя,цветя,и рай,
въздиша,пей земята,
любов,кръвта играй...
2.
Живота ни поднася
загадки и злини.
Носа си не провесвай,
за битки се готви.
И,ако се наложи
да паднеш ти във бой,
продай ти свойта кожа-
прескъпо,братко мой.
Със ярост,до последно,
човек живей веднъж,
бори се за победа.
Умирай,като мъж!
3.
Знай,хората,тревата,
земята,туй небе,
със жалост непозната
и теб ще погребе.
Аз вярвам,ще остане,
след теб завет на мъж,
във бой за права паднал...
И губил не веднъж!...
-
Дяволско
Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.
И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.
А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.
И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.
О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?
Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.
Атанас Далчев
-
Угасват, топят се искрите на лятото,
клепачите тегнат, в душата горчи.
Какво да се прави? Така е понякога.
Понякога трудно се плаче дори...
Морето изпраща последните залези
на летните тръпни и ласкави дни –
макар и значими, в сърцето запазени,
не ще се повторят те вече, уви.
До другото лято лъчите на времето,
което остави у мен миг красив,
миг слънчев и нежен, миг приказно-шеметен,
ще бъдат тих спомен за прилив щастлив.
Да, знам, след година ще блесне пак лятото –
с възкръснали багри, с нов огън и зов...
Но в мен една тръпка, по-скъпа от златото,
напразно ще търси предишна любов.
И чезне сърцето, изпращайки залеза...
Но как да заплача? Мигът е красив!
Мигът е е все още магичен и празничен,
мигът е вълшебен. Защо да боли?
Навярно защото душата на лятото
все още ме пари, топи и гори...
Какво да се прави? Така е понякога.
Понякога трудно се плаче дори.
-
Блага Димитрова:
ВИК
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.
-
Езика на тялото
Погледни ме в очите! Какво ти говорят?
Същите очи, които те гледаха с обожание. Същите очи, от които струеше неизмерима любов. Очите, в коите някога четеше молба за обич и нежност. Какво виждаш сега?
Не, не си се объркал - безразличие.
Докосни устните ми! Помниш ли ги?
Същите устни, чиято топлина те опияняваше и чиито целувки бяха единствено и само за теб. Какво чувстваш сега?
Позна - студенина.
Ела в преръдките ми! Не си ги забравил, нали?
Това са обятията, които искаха, жадуваха и чакаха само теб. Където потъваше в океан от любов. Какво усещаш сега?
Точно така - хлад.
Погали кожата ми! Познато чуство, нали?
Помниш, как само ти можеше да я запалиш, само с едно докосване, една единствена целувка. А какво става сега?
Да, нищо.
Сега се заслушай в ритъма на сърцето ми! Кажи ми, какво чуваш?
Помниш ли, как то биеше заедно с твоето, как спираше, когато си тръгваше и отново трепваше за живот при всяка мила дума. Какво ти казва сега?
Не, сгреши. То мълчи.
Какво става? Не разбираш ли вече езика на тялото ми - безразличие, студенина, хлад, мълчание.
Върви си! Този път краят е за теб! Боли, нали?
*********************
Свободата
Свободата -
да бъдеш себе си.
Да изпееш един блус,
да изпиеш един блус...
Да разкъсаш паяжината,
да освободиш пчелата,
да разпръснеш пясъка
на премълчаното,
да обесиш отчаянието,
да впримчиш нищото
в единствения лъч,
пресякъл черното,
да разтрогнеш
зависимостта от смисъла...
Свободата - да бъдеш себе си.
В контурите
на шеметния град -
да си разумно непривичен,
и неразумно искащ...
Ще можеш ли?
"In vino veritas " припомня
пресъхналата чаша.
**************************
Откакто....
Откакто във очите ви съм трън,
започнах да си мисля за вината.
Признавам си - виновна съм, че вън
и тази нощ съблича се луната.
Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още затова,
че край оградите расте коприва.
Виновна съм, че като падне дъжд,
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.
Виновна съм за есенния звук,
когато през годините ви мине.
Виновна съм като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.
Виновна съм за лудите коне -
препусналите из главата мисли.
И за това, че ще родя дете.
И за това, че дяволски го искам!
Виновна съм за всеки свой куплет.
Освен това - за всеки земен корен.
Спокойно спете! Всичко е наред
сега,
когато имате виновен..
**********************
Остарявахме бавно
/Недялко Йорданов/
Остарявахме бавно,
остаряхме почти:
външно аз остарявах,
а пък вътрешно - ти.
Виж в това огледало,
дето страшно виси,
мойта бяла брада,
твойте черни коси.
Дай ръка предпоследно
да походим пеша
аз - със старо лице,
ти - със стара душа.
Няма страшно обаче -
туй е временен грим.
Щом потеглим обратно,
може да се сменим.
Може някой да върне
със вълшебно перце
твойта стара душа,
мойто младо лице.
Знам, че няма надежда
туй да стане със мен,
но на теб ще се случи
някой ден, някой ден.
Ако още не вярваш -
да се хванем на бас,
че отново ще бъдеш
цяла нежност и страст.
Със червило на устните
и на ноктите с лак
ще целуваш очите ми
във греховния мрак
и издрала гърба ми,
чак на третия път
ще повярваш, че всъщност
няма никаква смърт.*************************
Пълнолуние
Облещила се е една луна -
уж нощ, а сякаш всеки миг ще съмне!
Навън се къдри кикот на жена,
сподирена от млади таласъми...
С цигулков плач невидимо щурче
от мъката си прави серенада.
По клоните сияние тече...
А аз, панелена Шехерезада,
една след друга приказки редя!
Какво, че кралят спи, децата - също...
Ако издебна падаща звезда,
по-светла ще осъмне тази къща!
Броя отново: прошка след вина -
кралица духом, домакиня телом...
Облещила се е една луна,
опряна като дуло в мойто чело! [/color]
-
Остарявахме бавно
/Недялко Йорданов/
Остарявахме бавно,
остаряхме почти:
външно аз остарявах,
а пък вътрешно - ти.
Виж в това огледало,
дето страшно виси,
мойта бяла брада,
твойте черни коси.
Дай ръка предпоследно
да походим пеша
аз - със старо лице,
ти - със стара душа.
Няма страшно обаче -
туй е временен грим.
Щом потеглим обратно,
може да се сменим.
Може някой да върне
със вълшебно перце
твойта стара душа,
мойто младо лице.
Знам, че няма надежда
туй да стане със мен,
но на теб ще се случи
някой ден, някой ден.
Ако още не вярваш -
да се хванем на бас,
че отново ще бъдеш
цяла нежност и страст.
Със червило на устните
и на ноктите с лак
ще целуваш очите ми
във греховния мрак
и издрала гърба ми,
чак на третия път
ще повярваш, че всъщност
няма никаква смърт.
Невероятно е [inlovee]
:arrow:
До тази нощ бях принц, но омагьосан.
Ориса ме орисницата лоша
чак до смъртта си всяка нощ да нося
една бодлива таралежа кожа.
До тази нощ на таралеж приличах.
Щом слънцето угаснеше стопено,
аз страшната си мантия обличах.
Жените нощем бягаха от мене.
Бояха се от мен. От грозотата.
И те от мен, и аз от тях се криех.
Но мислех си: "Ще дойде тя, едната,
и ще разтури страшната магия!"
И ти дойде. Прежали свойта нежност.
От всички тях ти престраши се първа.
До съмнало ти милва таралежа
и израни ръцете си до кърви.
Ръцете ти ме галят толкоз нощи
и питам се със страх: "Кървят ли още?"
Ах, потърпи: бодлите бавно падат.
Дамян Дамянов
-
Някога, някога...
Някога, някога
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина
толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
Някога, някога,
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...
Недялко Йорданов
-
Усмивката
Усмихвай се,когато ти се плаче,
усмихвай се,когато те боли,
дори,когато кръстът ти се влачи,
усмихвай се и леко го носи.
Не се усмихваш,криво ти е,зная.
Не се усмихваш,знам,че те боли.
Съчувствам ти,дори предчувствам края,
че без усмивка мъртъв ще си ти.
С усмивка ведра посрещни зората,
с усмивка щедра поздрави деня!
усмивката ти нека е отплата,
затуй,че теб те има на света.
Съдбата си самичък коригирай,
усмихвай се,превземай висини!
Усмивката пътечката намира,
с усмивката си в път я превърни!
Когато камък тегне на сърцето,
когато стене болната душа,
сълзите си изтрий,засмей се!Ето,
усмивката ще върне радостта.
В усмивката оглежда се душата,
в усмивката се къпе любовта.
усмивки нека греят на лицата!
С усмивките си нека да спасим света!
************
МОЕТО МЪЖКО МОМИЧЕ
Недялко Йорданов
Моето мъжко момиче
никак не се шегува:
ако обича - обича,
ако ревнува - ревнува.
Аз не умея да бъда
толкова категоричен.
Моята строга присъда
е моето мъжко момиче.
То мълчаливо подрежда
моите мъжки ризи,
моите мъжки надежди,
моите мъжки капризи.
Яростен или усмихнат,
никога безразличен -
бавно и светло прониквам
в моето мъжко момиче.
Ако случайно побегна -
винаги пак ще ме връща
осъществената в него
моя истинска същност.
Весела и узряла
тя към света наднича,
скрита във женското тяло
на моето мъжко момиче.
*******************
Танго
Тангото. Уиски. Привкус на лула.
А димът нарисува китара...
Искам глътка от твоите устни, луна.
Ти - красавица. Аз ще съм звяра.
Всеки звук за ухото ме хапе без свян.
Всяка мисъл ме прави изгарящ.
Само малко изглеждам на...много пиян.
От безбожност приличам на вярващ.
От очакване целият ставам на страх.
Тази нощ си скандално красива.
Красотата най често наричана...грях.
А без обич мълчи изнасилена.
Хващам твоите светещи боси ръце.
Във очите ти нагло поглеждам.
Те...луните съм чувал, че нямат сърце.
Имат само безкрайна надежда.
От какво си направена, тънка луна?
От любов? От сълзите на Господ.
Тази нощ аз съм сам...а пък ти си жена.
Ще се любим безкрайно. И просто.
-
Ако те има теб
Ако те има
теб на този свят,
ще има птици в пустото небе.
Ако те има
теб на този свят,
ще има лодка в тъмното море.
Ако те има
теб на този свят,
ще има огън и в студени дни.
Ако те има теб. . .
Ако те няма теб на този свят,
сърцето ми ще бъде хляб за птиците.
Ако те няма
теб на този свят,
очите ми ще бъдат мъртви за любов.
Ако те няма
теб на този свят,
от своята душа ще те създам завинаги.
Ако те няма, теб. . .
Този свят е нежен за двама,
този свят е тесен за сам.
Верността е солта на живота,
подлостта е черния срам.
/Иля Велчев/
=============
Тежък характер
Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош.
Все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш.
От глава до колене,
нищо че ме болиш.
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар-
цял живот студ и огън,
клетва и благослов-
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.
/Миряна Башева/
================
ВИК
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.
/Блага Димитрова/
================
Отиваш си
Отиваш си. А още ни е рано.Защо пое тогава в тоя път.Да, зная - търсеше приятелското рамо,сега оставяш ме на кръстопът.Ти мислиш, че не те обичам вече,че каменно е моето сърце,че любовта ми спомен е далечен,оставил те с протегнати ръце.Не мога болката си аз да крия.Уж празнота е в моята душа,ала сърцето ми е рана живаот много срещи и от самота.Защо ли толкоз късно идва всичко?Не ми е нужно нищо отсегаНе чувам вече песента на птичкидори когато плувам през ята.Защо ли толкоз късно аз те срещам?Какво ще мога вече да ти дамoсвен "Здравей, Любов! Прощавай! Бързам!Аз... този път си го минавам сам."Дали ще можеш с мене да живееш?Дали не ти е всичко на игра?Дали не искаш просто да ми вземешза теб една, за мен - последната искра.Обичам те! Обичам те, любима!Но моля те! Но моля те, недей!Когато във едно сърце е зима,не вземай и последното, що тлей.
============
-
Зов
Мълчание.
Избухващо мълчание.
Изпепеляваща гробовна тишина.И нито звук, ни дума - наказание
за премиерната ми суета.
Суетност, да.
За себе си поисках.
Не беше много - само поглед мил,
с две думи нежни. Толкова ми липсват ,
за тях луната даже бих свалил.
Пред теб стоях.
И молех за надежда,
за мъничко човешка топлина.
Ала поисках много . Да, така изглежда
по мълчаливата студенина.Какво по-малко от това да искам?
Какво по-малко от една ръка,
която във ръка да стискам,
за да не чувствам тази самота?
А имах нужда.
Нужда от подкрепавъв този миг,
без смисъл за борба
и тази мисъл, явно тъй нелепа,
ръката ми протегна от ръба.
Прости ми мила !
Знам. Не е присъщо
за хляб да моли старият хлебар.
Не бягам, не. Отново съм си в къщи.
Една бутилка водя за другар.
=======================
Усмихнати сълзи
Някога,някъде,
забравих себе си.
Сега очите са слепи,
напълних ги с болка,
чувствата са измити,
забравени в ъглите
на болезнена душа...
Неузрели сълзи,
неродени усмивки,
забулени в свян и тъга.
Май забравих,защо ме боли,
забравих и как да живея.
Само безмълвните сънища,
още припомнят коя съм,
с наивно ясен портрет.
Без маска,без страх и без грим,
радост и болка изляти в едно,
душата ми е в две очи,
изпълнени с усмихнати сълзи.
==============
ДРУГИЯ...
Как сърдечно спомен накипял
превръщаш в минала прелюдия...
Как,кажи,до днеска си живял,
щом знаеш,че обичам...Другия!?
Как тревога бясна във кръвта ти
не е избила по лицето?
Умело я прикри дори смеха ти,
а знам,че плачеше сърцето.
Как,кажи,безумния си огън
с ледена каишка усмири,
а всеки ден измъченото "Сбогом"
душата ти изстрадала мълви?!...
Как си се измъчвал дни и нощи
и захвърлял си поредната илюзия,
когато знаеш,че безумно още
желая и обичам...ДРУГИЯ!?...
==============
Даденост
Не ме приемай като нещо утвърдено!
Не съм жена,с която се привиква.
Не взимай пак прибързани решения,
че моят път без теб е за наникъде -
като в безбрежна пясъчна пустиня.
Това е вече осъзната истина!
Но аз не съм ти дадена завинаги.
И мога да си тръгна, ако искам.
Щом всяка нощ поемаш със таксито,
а в стаята потръпват раменете ми,
оставени от тебе незавити
под сребърния танц на ветровете.
Щом се събуждам винаги без тебе
А ти кафето си изпиваш сам,
дали такава обич е потребна?
За теб - навярно...А за мен? Не знам...
-
ДВЕ СЪЛЗИ
Спуснаха се бавно по лицето
две горчиви, кристални сълзи...
Сълзи, дошли от болката в сърцето,
сълзи от погубени, нежни мечти.
Сълзите на една жена,
която нецелуната заспива
и утрото посреща все сама,
а младостта и бавно си отива.
Сълзи, горещи и горчиви,
които още търсят любовта...
Сълзи от две очи красиви,
обречени на тъжна самота.
Аз не обичам
/Владимир Висоцки/
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
Раздяла
/Г. Джагаров/
Всичко
свършва
за миг:
две изстинали длани,
две очи
като два неочаквани ножа.
Сняг вали...
Аз се връщам с две кървави рани.
И не знам
де ще спра,
де глава ще положа.
Сняг вали.
И летят часове,
дни,
недели.
Сняг вали
и вали
над неверен и верен.
А сега накъде?
Толкоз пътища бели,
само пътя към тебе
е черен.
Шепа любов
Аз съм просто едно човешко същество
по малко лошо, по малко добро.
Аз бързо цяла се насищам
от това, което за теб е нищо.
Усмивката за теб нищо не струва.
Аз плащам с любов, за да й се любувам.
Прегръщаш ме някак инертен.
След дълго търсене, там се намерих.
И целувките ти са като навик.
Моите цяла нощ тъках от пламъци.
Да ми се обадиш е вече задължение.
За мен е чаканото вдъхновение.
След като си тръгнеш, искам да се върнеш
и за дълго ти да ме прегърнеш,
да засилиш в мене чувството,
оставащо от вкуса на устните ти.
Та нали съм просто едно същество,
имащо нужда от малко любов.
-
Всеки път едвам ще си отивам...
Ръцете ми ще плачат, че те пускат.
Всяка нощ в съня си ще те виждам,
а ти ще виждаш мен... и ще ме чувстваш.
Всеки път ти пак ще ме пренасяш
там - на седемстотното небе.
В жилите ми смисъл ще донасяш.
целувка по целувка,.. по сърце...
А после, през далечните прозорци
ти ще гледаш същата луна,
която гледам аз... И ще ме просиш
от пътя, от звездите, от нощта.
И аз ще се обаждам... за минутка
да кажа пак красивото "До утре".
А ти ще ми отвръщаш: До след час.
-Къде? -В съня ми. -Там ще съм! - И аз...
[bravisimo] [bravisimo] [bravisimo]
-
Стихотворението е на една позната, и е най-хубавото, което съм чела до сега...
Човекът ( от Петя Дилова)
Мълчанието с аромат на бяла зима,
спокойно и бездушно като сняг,
сякаш през хиляди души премина
и тихомълком ми направи знак.
И все едно че никога не бях говорил.
Разбирате ли? - Просто онемях.
Не зная кой какво ми беше сторил.
Какво се случи - просто не разбрах.
Така останах насаме с човека,
когото в ритъма на дните бях забравил.
Видях очите му в огледалото отсреща.
Шамар ли му ударих?- Това не бих направил.
А той ме гледаше с една насмешка,
полуразголен, сякаш искаше да изкрещи.
Разбрах - допуснал бях голяма грешка -
забравил бях най-топлите очи!
Тогава в полумрака, без да мисля,
протегнах се за клечица кибрит.
Запалих огледалото нарочно...
погледнах в друго - същите очи!
-
Може ли..?
Ще бъда в съня ти понякога
тайничко...(може ли?)
Когато в прозорците зрее
разбудената ранина...
когато се съмват,
сънливите птици по клоните...
Макар и на пръсти прокраднато
и в тишина...
Ще бъда.
Когато унесен си
най-надълбокото...
и медено клепки упойва,
най-сладкия утринен сън..
И топла и ласкава,
в теб ще се свивам на точица...
Ще бъда и тиха и галеща...
(каквото наяве не съм)
И сигурно
нещо прошепнато ще ти говоря...
(Сега не се сещам, какво ще е имено.)
Но крехка от нежност и кротост,
ще може ли?...
да бъда в съня ти,
за да ти казвам простичко...
Има ме.
********************
Защото съм тъжна..
Защото съм тъжна
и вятърът с пръсти,
засвири на флейта в комина,
и чак до паважа,
дъждовни и гъсти,
небето си спусна косите.
Присви се от болка,
и после...заплака,
неискан,
самотният облак...
Защото съм тъжна,
захлипа и здрачът,
синеещ с окото си обло...
Умислен и мокър,
отвънка капчукът
изплака,
защото съм тъжна,
в камината огънят
тихо припука
и въглен отчаян,
въздъхна...
Сълзици пророни,
по хладния свещник,
стопи се от мъка свещта...
Защото съм тъжна...
тъжна без тебе,
от плач посиня вечерта.
**********************
Лунна корида
Аз тук съм.В сомбрата, невидима, ми корасон.
По-свита съм от кърпичката във ръцете ми.
В окото на бика, смърта изряза кървав стон,
под крясъка аренен на тълпите(смърт)"Муерте!"
Роса от пот по горната ми устна, ми амор,
а Пасо Добле алено по бузите засвирва,
когато теб понасят - най-добрия матадор,
на рамене, под палещото слънце на Андалусия.
Salida en hombras - в екстаз летят букети.
Усмихваш се над пикадорите, удавен в слава,
а аз, в тълпата, нямам и едничко цвете,
да хвърля...Две очи, в очите ти оставям.
Ще чакам моя час.(Да ми помага Девата!)
Когато бризът на Малага се стопи в звезди,
и кехлибар от чаша лагрима в ръцете ти,
от южна страст по мен разшава се в очите...
Ела, тореро!(С моята корида имаш среща.)
Ще ме намериш, корасон.Свещица на балкона,
фанданго ще танцува пламъкът по парапета,
в дантелената спалня съм...почти икона.
Ще дръпна гребените - тежка е косата ми,
ще потече по теб като кръвта на торо,
и ще забия моята отрова ласкаво,
в сърцето ти, докато любовта ми молиш.
Да. Зная, че си най-добрия матадор.
Но в лунната корида ти си само жертва.
Порадвай се на слънчевата слава, ми амор,
а после...ще съм ти луната и...Муерте!
[inlovee] [heart__] [inlovee]
***********************
За този, който пише ..
Ще го видите нощем да гледа звездите,
да говори със вятъра, с дни да мълчи,
да се смее до сълзи в дъха на липите,
да преснима света с две големи очи.
Да седи с часове пред златистия залез,
да разтваря морето с поглед на две,
и от ниското в сняг върховете да гали,
да се рее сред макове в синьо поле...
С длани две е зает да поддържа небето,
и е влюбен до край(споделено) в дъжда,
той владее живота на тази планета,
и е негов, безусловно е негов светът.
И макар, че във джоба му често е празно,
има всичко, което мечтае човек,
просто, всички красиво и всичко ужасно,
само в някакво малко, човешко сърце...
И си мисля - Обича го някой там, горе,
та орисал(проклел го?) с такава душа,
че на него под рентгена даже му слагат,
диагноза - Хроничен синдром Доброта.
И дори да попадне в окото му нещо,
от разбитото зло огледало на Дявола,
ще заплаче и сълзите, и стъкълцето,
ще си идат безследно по живо- по здраво.
И понеже са негови всичките думи,
и понеже душата му диша и чувства,
ще разказва живота, докато е тука,
като пак му остане и малко за утре...
***************************
Сърце с часовников механизъм
Отиваш си.И вече ми е все едно...
Стоя на тротоара - място празно
и блъска ме тълпата - хилядно кълбо.
Остава миг, преди да се разпадна.
След десет...девет...осем, си до ъгъла.
Тека навътре.Аз съм само плачещ лед.
Очите ми провлачват се недъгаво
подир походката ти, някъде напред...
Забити нокти.Болка.Кръв на приливи.
След седем...шест...топи се силуета,
пет...четири, извиват тлъсти прилепи-
жестоки думи, кръгове в лицето...
Секунди...Пепелявото небе с очи,
ще ме погълне влажно-оттегчено,
ще се нагъне улицата в ядрен взрив
и ще пролаят няколко сирени...
И само още миг - ще бъда нищо.
Летящи молекули.Атоми.Петно.
Не се обърна...Край със безразличие.
Зад ъгъла си.Няма те.Три...две...едно...
****************************
Дъждът ме обича..
Дъждът, тиха приказка, плахо вали...
забравих да взема чадъра, разсеяна...
Вървя и си мисля, защо ме боли,
и утре ли няма да те намеря...
Отровно-зелените майски дървета,
си щепнат с дъжда зад гърба ми...
Изядени токчета, влажни павета,
до болка изтръпнали стиснати зъби...
Изкачвам ги вече хиляди пъти,
до теб стъпалата и после - обратно...
Дъждовно присмива се облакът мътен:
"За тебе го няма, не ти ли е ясно?"
Понякога сядам на стъпалата,
и чакам за тебе, и плача,
и чуя ли долу да хлопне вратата,
си мисля, че идваш и скачам...
Ще тръгвам.Боли да обичаш така,
без никой насреща да те обича...
Мен, май, ме обича единствен дъждът,
и капки дъждовни ми крият сълзите...
-
САМОТНИЯТ ЧОВЕК-Борис Христов
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
-
Когато времето избърза,
а ти не можеш да го спреш
ще хукнеш ли да го догониш
или в залеза ще си умреш?
Когато нищо не остане,
а ти протегнал си ръка
ще я оставиш ли от друг да грабне
или отново ще склониш глава?
Когато радостта я няма,
а ти я търсиш огорчен,
ще живееш ли в измама
или ще си тръгнеш наранен?
Когато нищо няма смисъл,
а ти не знаеш за какво си жив,
ще потънеш ли орисан
или ще следваш пътя крив?
Когато пак останеш сам
и вярва в нищо нямаш,
ще ме потърсиш ли отново там..
Не..
Ще подминеш и забравиш..
-
Много е красиво [inlovee]
За мен пък е това
Ще бъдеш в бяло
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.
И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
-
И никакво спасение във думите!...
/Христо Фотев/
И никакво спасение във думите!
Унищожи ти помежду ни въздуха
и любовта ни се превърна в статуя.
Ти обезсмисли всичките си жестове,
обезплоди им ритъма. В насилие
превърна красотата им...
Обсеби ме
и ме изгуби с някакво неистово,
жестоко вдъхновение... О, Господи!
Ний бяхме под закрилата на всички
дървета, булеварди и крайбрежия.
Удостоени бяхме със прекрасната
закрила на сезоните - живеехме
със часовете като със приятели.
Сега са тъй враждебни часовете ни.
И думите - безсмислени са думите!
Внезапното печално изумление
в очите ти (ах, как скърбя за себе си)
ме предизвиква и отрича целия...
Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,
ти - удвоената ми самота,
но време е:
- Върви си и не се завръщай никога!
Спаси ме ти и отнеси със себе си
лицето си на оскърбена - тъмната
енергия на яростно отчаяна...
Не ме убивай с гипсово-студеното
подобие на любовта си...
Моля те,
не се завръщай! Остави ми думите -
лицата им извърнати и гарата!
И името си - легнало на релсите,
на релсите за София... На дъното
на моето мълчание...
Завинаги!
-
На сбогуване
Та значи тъй: реши и си отиваш!...
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О знам: не ще съм същият тогава -
очите ще останат без искри,
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта...
И то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта
и после с песента си недопята
отново да го върна на света.
Дамян Дамянов
-
"Покана за..."
Ако имаш мъничко свободно време,
а навън дъждът не спира да вали,
ако няма никой, който да те утеши,
или няма път, по който да поемеш...
Ако си написал стих за твоята тъга,
а самата тя все още е във тебе,
ако няма скитник, който да я вземе
или пък крадец с протегната ръка...
Ако имаш само клечка от кибрит,
а кутийката е мокра от сълзите твои,
ако си самотен сред приятелите ти-герои,
или нож от тях в гърба ти е забит...
Ако си прочел и книгата поредна
и навън дъждът не спира,а вали,
ако още нещо в теб боли,
ако искаш вечерта да е последна...
Чуй отвън как капките говорят
с думите на моята душа:
"Аз те чакам боса под дъжда,
във дланта си свила шепа обич.
Мъничко свободно време ако имаш-
остави чадъра и ела."
от Стела Славчева
-
Не бих казала че точно ми е преобърнало настроението или представите за света това стихотворение, но много добре ми пасва и на настроението, и на представите :)
А краят му е наистина хубав ...
обобщение
- от Янчо Янчев
бързаме да се събудим да пием кафе да изпушим няколко цигари
бързаме за работа
после да се приберем
да включим телевизора
да научим поредните безсмислени истории
бързаме да правим любов
да имаме дете да го възпитаме да го търпим
бързаме да идем на море на планина
бързаме да легнем да спим
бързаме за кино
бързаме за фитнес
бързаме да поръчаме бързаме да се нахраним като животни
да се напием за последно
бързаме да не изтървем кръговрата
който ни върти като центрофуга
и няма пускане измъкване размотаване отлагане
всичко е с немска прецизност
ден след ден
година след година
бързаме да се борим с глобалното затопляне парниковия ефект
с депресията грипа със СПИН
с болката след загуба на нещо любов близък приятел
или непознат от новините
бързаме да инвестираме да печелим от лихва
да правим успешен бизнес
да си купим кола на старо
бързаме в кухнята банята тоалетната спалнята
бързаме
да сваляме
да чукаме
да се излагаме
да си мислим че сме номер едно
винаги
винаги
бързаме да се изложим да ни се присмиват
да се хилим в лицето им
това ни доставя перверзно удоволствие
бързаме да се наредим на опашка за нещо
за поредното излишно безумие
да приготвим консерви с домати месо боб чушки
за зимата която може и да не дойде
бързаме да превърнем
неудачите в плюсове да се гордеем с тях
бързаме да си вземем куче
а след това да го възпитаме
с бой
бързаме да се нервираме да изпаднем в истерия
да пребием жена си а тя да ни сложи рога
бързаме да се изцапаме с кал с проблеми които сами си създаваме
да се направим на силни и знаещи
бързаме да посивеем
бързаме да не мислим
лъжецът бърза да излъже
убиецът бърза да убие
крадецът бърза да открадне
безчувственият бърза да унижи
бързаме за такси за вечеря за парти
бързаме да приключим връзка
бързаме да започнем връзка
веднага след това бързаме за среща
или за изневяра
бързаме да излъжем
бързаме да се направим на интересни на важни
на възпитани
на културни
на образовани
на интелигентни
бързаме
да си откраднем слънце да си откраднем тишина
бързаме да построим свят който ни харесва
без да се замисляме дали е възможно
бързаме да си купим красота
бързаме да си купим щастие
бързаме да живеем
бързаме да умрем
и едва тогава намираме покой
всъщност единствено не бърза
тревата която пониква на гроба ни
-
Този стих е написан от една поетеса, която познавам и харесвам много. Тя се казва Павлина Йосева. А написаното от нея, ми засяда винаги в гърлото!
Още тишина
Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. И усмивката на татко.
От погледа на баба проумях,
че живите - не винаги - живеят...
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.
А дядо се прихлупи под каскета си.
Канелката захапал, не лулата...
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.
А мама... мама ...Мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна...
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.
Сестра ми се изгуби в махалата,
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
а в шепата си носеше щурчета...
По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета, за замерване,
на клоните обезразлистени...
ІІ.
Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за малко.
А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.
Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.
След време някой просто срещна мама.
Билети й предложил... за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.
ІІІ.
А мама си отиде през октомври...
И оттогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.
Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
Ръката й в ръката ми изстиваше.
Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати,
в безсълзие за себе си проплакаха.
По стълбите надолу я понесоха-
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.
ІV.
И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.
-
Този стих е написан от една поетеса, която познавам и харесвам много. Тя се казва Павлина Йосева. А написаното от нея, ми засяда винаги в гърлото!
Още тишина
Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. И усмивката на татко.
От погледа на баба проумях,
че живите - не винаги - живеят...
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.
А дядо се прихлупи под каскета си.
Канелката захапал, не лулата...
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.
А мама... мама ...Мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна...
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.
Сестра ми се изгуби в махалата,
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
а в шепата си носеше щурчета...
По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета, за замерване,
на клоните обезразлистени...
ІІ.
Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за малко.
А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.
Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.
След време някой просто срещна мама.
Билети й предложил... за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.
ІІІ.
А мама си отиде през октомври...
И оттогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.
Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
Ръката й в ръката ми изстиваше.
Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати,
в безсълзие за себе си проплакаха.
По стълбите надолу я понесоха-
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.
ІV.
И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.
Споделям напълно! Уникална! Ненадмината ! Докосваща! Убийствена! Велика!
За нея никога не ми достигат сравнения! [heart__] [heart__] [heart__]
-
Дамян Дамянов
Стихотворение за отрицателния герой
Със поглед от ракия светнал,
Като хамалин псува той.
Иди че го рисувай сетне
И го превръщай във герой!
Лустросвай го и в свойте книги
Му слагай ангелски черти...
... А нему все не му достигат
два лева, да си доплати
ракията, която пие...
Но инак - работлив за сто.
И думите му са магия.
Човек от нашенско тесто:
Каквото пипне, му приляга,
Печели повече от мен.
Добряк. Красавец. Юначага.
И за приятел е роден.
И ризата си даже дал би,
Ако те види, че си гол.
Запее ли, долавяш жалба
В гласа му. Жалба по кого?
Навярно жалба по онази
До днес несрещната жена,
Която той в сърцето пази
Като далечна светлина,
Която всяка нощ го стряска
С протегнатите си ръце...
О, недокоснато от ласка
Човешко грапаво сърце!
Сърце объркано, но гордо,
В теб раната не хвана ръб.
Отгоре ти закачам орден,
Да скрия с него твойта скръб!
-
Този стих е написан от една поетеса, която познавам и харесвам много. Тя се казва Павлина Йосева. А написаното от нея, ми засяда винаги в гърлото!
Още тишина
. . .
[reevvv] [evala]
-
Не бих казала че точно ми е преобърнало настроението или представите за света това стихотворение, но много добре ми пасва и на настроението, и на представите :)
А краят му е наистина хубав ...
обобщение
- от Янчо Янчев
бързаме да се събудим да пием кафе да изпушим няколко цигари
бързаме за работа
после да се приберем
да включим телевизора
да научим поредните безсмислени истории
бързаме да правим любов
да имаме дете да го възпитаме да го търпим
бързаме да идем на море на планина
бързаме да легнем да спим
бързаме за кино
бързаме за фитнес
бързаме да поръчаме бързаме да се нахраним като животни
да се напием за последно
бързаме да не изтървем кръговрата
който ни върти като центрофуга
и няма пускане измъкване размотаване отлагане
всичко е с немска прецизност
ден след ден
година след година
бързаме да се борим с глобалното затопляне парниковия ефект
с депресията грипа със СПИН
с болката след загуба на нещо любов близък приятел
или непознат от новините
бързаме да инвестираме да печелим от лихва
да правим успешен бизнес
да си купим кола на старо
бързаме в кухнята банята тоалетната спалнята
бързаме
да сваляме
да чукаме
да се излагаме
да си мислим че сме номер едно
винаги
винаги
бързаме да се изложим да ни се присмиват
да се хилим в лицето им
това ни доставя перверзно удоволствие
бързаме да се наредим на опашка за нещо
за поредното излишно безумие
да приготвим консерви с домати месо боб чушки
за зимата която може и да не дойде
бързаме да превърнем
неудачите в плюсове да се гордеем с тях
бързаме да си вземем куче
а след това да го възпитаме
с бой
бързаме да се нервираме да изпаднем в истерия
да пребием жена си а тя да ни сложи рога
бързаме да се изцапаме с кал с проблеми които сами си създаваме
да се направим на силни и знаещи
бързаме да посивеем
бързаме да не мислим
лъжецът бърза да излъже
убиецът бърза да убие
крадецът бърза да открадне
безчувственият бърза да унижи
бързаме за такси за вечеря за парти
бързаме да приключим връзка
бързаме да започнем връзка
веднага след това бързаме за среща
или за изневяра
бързаме да излъжем
бързаме да се направим на интересни на важни
на възпитани
на културни
на образовани
на интелигентни
бързаме
да си откраднем слънце да си откраднем тишина
бързаме да построим свят който ни харесва
без да се замисляме дали е възможно
бързаме да си купим красота
бързаме да си купим щастие
бързаме да живеем
бързаме да умрем
и едва тогава намираме покой
всъщност единствено не бърза
тревата която пониква на гроба ни
..какво тъжно, но ужасяващо вярно "обобщение"... [confused]
За края...нямам думи.
Определено пасва идеално и на моите представи...
burning_acid, благодаря, че си го постнала тук! :)
-
Аз пък не мога да разбера защо поствате цитати от по четвърт страница... Ужасно е!
-
Даденост
Не ме приемай като нещо утвърдено!
Не съм жена,с която се привиква.
Не взимай пак прибързани решения,
че моят път без теб е за наникъде -
като в безбрежна пясъчна пустиня.
Това е вече осъзната истина!
Но аз не съм ти дадена завинаги.
И мога да си тръгна, ако искам.
Щом всяка нощ поемаш със таксито,
а в стаята потръпват раменете ми,
оставени от тебе незавити
под сребърния танц на ветровете.
Щом се събуждам винаги без тебе
А ти кафето си изпиваш сам,
дали такава обич е потребна?
За теб - навярно...А за мен? Не знам...
-
З А В Е Т
Завият ли очите ми с дантела,
посипят ли ковчега ми със пръст,
загледай се в крилете на орела,
разперени като надгробен кръст,
и запомни, че мъж не се жалее
с пресипнал глас и сълзи във очи.
Мъжът обича вино да се лее.
Мъжът обича песен да звучи.
Мъжът обича с вятър да се бори.
Мъжът обича мирис на тютюн.
Той никога на колене не моли.
Заклева се във хляб и във куршум.
На колене мъжът е като знаме,
пречупено сред бойното поле.
Мъжът е мъж, когато се изправи
и тръгне пред препускащи коне.
И ако ти в орела ме познаеш,
снагата си - топола - изправи,
запей ми песента, която знаеш,
единственно от нея не боли.
Разлей ми вино, за да се опия.
Цигара запали - да ми дими.
Повикаш ли ме - няма да се скрия.
Поискаш ли ме - хляба целуни
просто ме разби
-
ГОСПОЖА СИНЯ ШАПКА
Тя сутрин събира звездите в тигана,
във който цвърчат две мекици,
от Млечния път наточва си кана,
със пет бучки песен на птици.
Простира искрящи мечти на терасата,
и глади им после дантелките,
в октави поръчва храна при бакалина,
в акорди бърбори с съседките.
Тя пее и капят от нейните пръсти
бонбони и пъстри локуми,
във супата-топчета цопват чевръсто,
с бълбукащи смешни муцунки.
Когато е тъжна, небето намръщено
напълва и шапката с облаци,
(доколко ги сресва с върха на чадъра си,
я гледат с дъжда през прозореца.)
А привечер тя, госпожа Синя шапка,
завързва деня да не бяга,
присяда на крайчеца на тишината,
и шапката е на тояга...
И само да вдигнете малко очите си
ще мернете някъде шапката,
и как госпожа Синя шапка намига ви
на две педи зад огледалото...
Радост Даскалова
[inlovee] [inlovee] [inlovee]
-
Михаил Белчев
Прекалено си хубава сутрин.
Прекалено, дори и за мене,
щом усещам по устните още
неоцененото нощно влечение.
Сляпо търсене в стая без думи,
неосветена игра между двама.
През врата остава пролука -
светлина да прониже тавана.
Прекалено си хубава сутрин,
прекалено, дори и за мене.
Вечер сигурно мисля, че друга
е мечтаното мое видение.
И заспивам с прехапани устни,
и прегръщам лъча на тавана.
Тази нощ ти призна, без да искаш
че на този свят ние сме двама
-
З А В Е Т
--------------------------
просто ме разби
Това наистина докосва дълбоко. А кой е творецът?
-
З А В Е Т
--------------------------
просто ме разби
Това наистина докосва дълбоко. А кой е творецът?
http://valentiniordanov.hit.bg/poeziq.html :)
-
..на същия автор..
НЕ МЕ ПОМНЕТЕ
Не ме помнете! Син съм, на жена,
която чупи пръсти от проблеми
и мъж обикновен ми е баща.
С какво да ме запомните пък мене?
Живея скромно. Пиша стих след стих.
Душата си по листите рисувам...
Понякога съм шумен, друг път тих
и с птиците обичам да танцувам...
Когато мен смъртта ме отведе,
в прегръдка щом земята ме притисне,
пръстта ще бъде моето небе...
Сега лъжа ли съм или съм истина?
Не ме помнете, а бъдете с мен,
докато още дишам и ме има.
Дори да съм съвсем обикновен,
аз мога да обичам непростимо.
Особено финалния куплет е просто велик!!!
-
nMz
"На синът ми , който не дочаках ...
Който днес не спи във детското легло ...
За когото хиляди сълзи изплаках ...
За когото пиша днес това писмо ..."
Сине , твоят татко си отива ...
Съжалявам , че с живот не те дарих ...
И моля те за малка прошка ...
(Макар , че аз до край не си простих ...)
Прости ми ти , че не видя света ...
Че не позна за миг добро и зло ...
Че сладък плод не вкуси със уста ...
И дори не зърна падащо листо ...
За малките снежинки , дето не видя ...
За пясъкът горещ между краката ...
За мъката , за болката , за любовта ...
И всичко живо и неживо по Земята ...
И моля те – на мен да ми простиш ...
Аз исках пътят ти да осветя ...
От нищо в тоз' живот да се лишиш ...
И просто исках да съм ти баща ...
Ала някъде по пътя се изгубих ...
Навлязох във дълбоките води ...
И ето ме – сега получих ...
По два куршума в двете ми гърди ...
И питам се : Дали ме би обичал ...
Дали бих бил добър баща ...
Или всичко твое бих отричал ...
И вечно ще се мръщя и кретя ...
В главата толкова въпроси имам ...
Към теб - за радостта , проблемите ...
Но мисля със писмото си да спирам ...
Че свършва ми мастилото във вените ...
Кръвта ми по паветата се стича ...
И може би за мен е близко края ...
Но помни , че татко много те обича ...
И след мъничко ще е при теб ...
Във Рая ...
-
Жената поет
И я видях – в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.
Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.
Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи, не-поети,
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.
Навярно ни е пратена отгоре
за да разкрие
тайната небесна –
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.
Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода.
След туй отлита.
Мая Дългъчева
-
По въпроса за дългите постове:
Искрено ви моля, всички участващи в темата, вземете под внимание коментара на Восъчната принцеса (колкото и трудно е да го забележите на предишната страница измежду километричните постове). Това, което ви предлагам, е да пускате линк към вече постнато стихотворение или просто да споменете заглавието му. Това ще е достатъчно всички да разберем, че ви е обърнало настроението на 180''. Наистина дразни очите и затруднява четенето на нови неща.
Послепис: Нека в следствие не превръщаме темата в миксиран чат за стихотворения. Постовете трябва да съдържат или заглавие, или ново стихотворение (и кратък коментар към СТИХОТВОРЕНИЕТО, не към автора!, само ако е необходимо).
Доколкото за дефиницията на "обръщане на настроението на 180''" (съмнявам се да съществува добра такава), апелирам да пускате наистина разтърсили ви творби, а не всички, които по една или друга причина са ви впечатлили. В противен случай някои хора проявяват тенденция да имат по-скоро "обръщане", отколкото настроение... ;)
Хайде стига приказки. Да сядаме да четем. Благодаря за вниманието! :)
-
[heart__] Петя [heart__] Дубарова [heart__]
Попитай детето: "Какво е живота?"
и вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.
"Какво е животът?" - попитай младежа.
Ще чуеш: "Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!"
А старецът грохнал ще каже горещо:
"Обичам живота, красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен."
Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
"Животът това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта."
-
Желая ти всичкото щастие , ти го заслужаваш.
Този стих казва всичко , което бих искала да ти кажа :
За тайните, които споделихме ,
за часовете, отделени за обяди ,
за алкохола, който не изпихме ,
за добрината, от която ти ми даде....
За твоето приятелство чудесно ,
за неоткъснати за мен цветя ,
за това, че с теб е интересно
по всяко време на деня....
За топлите очи, в които плувам ,
за донкихотовския дух ,
затуй, че никога не те целувам
и думи зли от теб не чух....
За миговете, във които помълчахме,
за разговорите ни насаме,
затуй, че много близо бяхме
до тъй далечното море....
За всичко,със което ми показа ,
че ме харесваш и че аз съм
в нежните ти мисли даже ,
във нотките на твоя глас...
За смешната вода, която пихме
във “криво” дворче... За дъжда.
Затуй, че нищичко не скрихме
един от друг... –
Благодаря!
-
Нима не знаеш...
Далеч била съм, казваш,
не стигнала до тебе мойта нежна ласка,
изпратена одеве.
Нямало ме днес,
а ти си имал нужда.
На чувствата си дал превес
и мен наричаш вече чужда.
А не чу ли да ти шепне тихо моя глас,
че където и да съм, съм духом с тебе аз?
И нима не знаеш още, че ти си в моята душа?
И че друг не ще прегърна нощем,
дори и тебе да те няма никой на света?
[sad3] [sad3]
DEVIL_IN_HEAVEN каза:
1. КИРИЛИЦА! :arrow: Това е български форум!
2. ПРАВОПИС & ПУНКТОАЦИЯ! :arrow: Уважение към езика!
3. СТИХОТВОРЕН ФОРМАТ! :arrow: Това е форум за поезия!
Нямам навика да пренаписвам големи "латинизирани" творби, но това ти е първи пост и реших, че тактично си пропуснал/а да прочетеш правилата на форума и учтиво ще те помоля да го направиш. Допускам, че това стихотворение може да е лично твое и ако е така, ориентирай се къде се публикуват авторските неща. Ако имаш оплаквания, пиши на лично съобщение, не в темите. Втори такъв пост няма да бъде редактиран, а автоматично изтрит.
-
Цвете за теб!
Цвете и нежност!
Не снобски букет,
а едничко и свежо.
Без повод и думи ,
просто - импулс.
В мен някаква струна тананика си блус.
Ти усещаш това...
Аз пък - ръцете ти .....
Изострени сетива
направляват нозете ни.
Времето спряло е
скрито в тъмата ,
виж в огледалото,
как блести тишината.
Не танцуваме вече....
Ние просто стоим.
Без да знае - обречен,
блусът вече и химн.
Възхваляващ любов!
Възхваляващ навеки
нашата чудна любов,
непостижима за всеки. [heart__]
-
ЧАША ЖИЗНИ
Лермонтов
Мы пьем из чаши бытия
С закрытыми очами,
Златые омочив края
Своими же слезами;
2
Когда же перед смертью с глаз
Завязка упадает,
И всё, что обольщало нас,
С завязкой исчезает;
3
Тогда мы видим, что пуста
10 Была златая чаша,
Что в ней напиток был — мечта,
И что она — не наша!
...............................
Чашата на живота
Ние пием от чашата на битието
със затворени очи,
мокрейки златните краища
със своите сълзи.
Когато преди смъртта
от очите ни превръзката пада
и всичко, което ни е създавало илюзии,
с превръзката изчезва.
Тогава ние виждаме,
че празна е била златната чаша,
че напитката в нея е била - мечта
и че тя не е наша!
[confused]
-
БУКВА И ЦУНКА
"Мамите миришат на цунки и букви..."
Данаил - по време на приказка за лека нощ
"Кога ще ми посветиш стихотворение?"
Данаил - на 17 г.
Свърших приказките, почнах притчите -
синът ми расте.
Учим се един друг на обичане -
дете до дете.
Написал в профила си: "Обичам мама." -
кратко представяне...
Чета го, плача и ставам голяма,
дъхава, сламена!
Бях му родилката, днес съм родина -
от кръв до праг
пътят е жилав...
Ние го минахме в тръс и зиг-заг.
..Учим се един друг на прощаване -
той мене повече -
крие сълза, от прах корава
в горното джобче.
Горното, лявото, пълното с тупкане
и трудно дишане -
мамите вече на цунки и букви
не миришат...
Мамите бъркат като децата,
губят се в тъмното -
добре, че има ръчичка свята -
да ги завърне.
...Свършиха притчите,
почвам с прането да ти говоря -
ако не се изпират лекетата -
ще го повторя...
Важно е ризата да е чиста,
с вятър в ръкавите!
Другото са секретни истини
за лесни брави.
...Мога сто тома стихотворение
да ти напиша -
ще го направя с кръв,
вдъхновение
и трудно дишане.
Туй е бонбонът за лявото джобче,
малка бабунка -
стига ми в буря да ти е копчето...
Буква.
И цунка.
© Мая Дългъчева
-
Той е железен,каменен,старинен
такива има с хиляди в света,
обикновен,но само че зазидан
един балкон без никаква врата.
Атанас Далчев
Защо не можем наведъж да бъдем
и тук и там-навсякъде,където
могъщо и безкрайно бий животът?
Атанас Далчев
От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз,чийто се дух отврати,
разкъса веригите свой той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.
Димчо Дебелянов
Живота бездушен ме люто измами,
крилата ми светли скова
и с клетви и вопли сред пропастни ями
наведох аз горда глава.
Димчо Дебелянов
това са откъси от любимите ми стихотворения,защото емоцията която ми носят е неописуема!
-
Кочо
O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Борбата кипеше отвътре, отвън,.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше:"Чедо, Не се бой!"
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът пупал дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце...
Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели -
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пукаха куршуми.
Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком...
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна...Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
-Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци...
Ето, царска сила, да се предадем!
-Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!
-Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?
- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!
- Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс. -
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна:"Чуйте! Срам)!" и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и грабен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно ицата вапца,
майки не познаха своите деца.
отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
и стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.
изведнъж видяха там зидът съборен!
Перущице бедна, тнездо на гепои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позо!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както сСарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти - сетня - пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! - в общата тревога;
и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други - с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: "Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...
Искаш ли да умреш?" - И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: "То да е отзади!
Удряй!"...И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
"Майка ти не ще и сама на небето!"
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!"
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
..............................
..............................
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
-
SkitnicaVmoretO
Защото съм устроена така,
че щом вали да съм ранима.
Открих, че даже топлата ти длан
не може да ме върне между живите.
И техните усмивки са ми чужди,
защото твойта е затулило небето.
(Най-страшно е да нямам нищо,
когато съм ти дала и сърцето си.)
А пък когато във очите ти вали
и всеки ден по милост да те имам...
Аз просто съм устроена така,
-
Не знам кой е авторът... но ме разтърси дълбоко и реших да го споделя с вас!
МАСТИЛЕНИ СЪЛЗИ
Сълзите си във синьото мастило ще удавя...
от тръпнещата болка ще извая плачещ стих!
Сред буквите отронени ще искам да забравя,
че някога обичах... че мъка вместо радост пих!
Над смачканото листче дълго ще будувам...
светулките ще гаснат в погледа ми замъглен,
но могат ли очите ми отново да сънуват...
когато теб те няма вече... ти не си до мен!?
Надраскана душата ми от острото перо...
от думи парещи до сива пепел обгорена...
в безсънни нощи ще ридае, свита на кълбо,
изваяла от мъката си плачеща поема...
Стихотворението се казва "Мастилени сълзи" и е мое - Гергана Шутева (Белоснежка). Публикувала съм го единствено в литературния сайт otkrovenia.com
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=44370
Затова много се учудих да го видя тук.
Радвам се, че ти е харесало, но ми е интересно къде си го прочела, за да го постнеш тук...!? [mhmm3454]
-
Привет.
Съжалявам, ако си се обидила, че съм споделила стихът ти тук.
Имам навика от много време да събирам стихове, които съм прочела и са ме впечатлила на личния си компютър. Предполагам, че така се е получило и с твоето - прочела съм го в сайта и съм си го копнала в папката със стиховете. Ако имаш против да остане в темата, моля кажи и лично ще се ангажирам модераторите да го изтрият. Но дори и да е така, отново бих искала да изкажа възхищението си към този стих и теб.
-
...И само нощем...
Димчо Дебелянов
...И само нощем, нощем
кога и Господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!
Баща ми, майка ми от гроба
Излизат и ме навестяват:
„Ти помниш ли?“... „Да, помня...“ С обич
като дете ме утешават.
Деца - пораснали. И грижи.
Обиди - волни и неволни.
И раните си скришом ближа -
От свой и чужд. Куп рани болни.
Ах, битието, битието,
И в него - кървищата, рискът
На туй човечество, което
Не знае вече какво иска...
Настръхнало, зло, в гняв треперещ,
Играещо си със барут и...
А аз съм го люлял довчера
Като дете в приспивни скути.
...Какво дете - звяр безподобен.
И осъзнаваш, че родител,
А не дете ти е... И че в злокобен
Миг е зарязало пещерите
И точно тебе е създало.
Тих плач във будната кошмарност!
Оплакващ цял свят с една жалост.
Ненужна никому, навярно.
И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли - пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
...И - с вълчи зъби - пак след хляба.
31.Х.1992 г.
Стихотворението НЕ Е на Дебелянов. Авторът е Дамян Дамянов.
-
Привет.
Съжалявам, ако си се обидила, че съм споделила стихът ти тук.
Имам навика от много време да събирам стихове, които съм прочела и са ме впечатлили на личния си компютър. Предполагам, че така се е получило и с твоето - прочела съм го в сайта и съм си го копнала в папката със стиховете. Ако имаш против да остане в темата, моля кажи и лично ще се ангажирам модераторите да го изтрият. Но дори и да е така, отново бих искала да изкажа възхищението си към този стих и теб.
Привет!
Не си ме обидила. Вече всичко се изясни с уточняването на авторството. [namigggg]
Радвам се, че си харесала стихотворението ми и благодаря за отзивите.
-
Аз ти благодаря. :)
-
"Ти просто си длъжен" -Георги Константинов
В сезонните болки, в случайните свади,
в съдбовния възел на тъмни причини
безмълвно си казвам:
Не се изоставяй!Не давай моторчето в теб да изстине!
От себе си махай ръждата набола.
Духа си напрягай до сетната става...
Не се изоставяй
на чуждата воля!
На свойта неволя не се изоставяй!
Не се изоставяй в прегръдка щастлива.
Не падай безкрайно в скръбта си дълбока...
Издишвай мъглата!
В снега не заспивай!
Не спирай в средата на свойта посока!
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно
излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края!
-
Кога се дава прошка
Кога се дава прошка?!
Ако Юда е простил преди да продаде
най-достойното от себе си -
едната вяра.....
Аз не искам да съм тази,
дето може да прощава.
Аз отвътре съм сурова.
И навярно е наследствено.
Незнам.
Продадоха ме
най-любимите ми хора.
Трябва да са ми простили,
че не струвам много.
by BLUE_ROSE
-
В мене никой не се влюбва наистина.
Или бягат, или стават обсебени.
Заживявам набързо в сърцата им.
Някак кратко.Сезонно. И временно.
Или пък, се вторачват в очите ми,
сякаш аз съм единствено чудо.
И се мъчат да вържат крилете ми,
че летели били...пеперудени...
Аз не искам такова обичане.
Искам истинско. Като дишане леко.
Като чая във зимните утрини.
Като цвете край горска пътека.
Искам лесно и просто обичане.
Без условия и без да ранява.
Любовта , казват, трудна била...
Всъщност, май, ние трудна я правим.
Tя
-
ПОТОМКА
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Елисавета Багряна
-
Числа, които някъде започват
Павлина Йосева
Баща ми. Дребнолик счетоводител
- след шумното убийство на мама -
налапа пистолет (със заглушител).
А беше трезвен. Трезвен като задник.
Почервеня емайлът на бюрото му.
Любимите перфектно-бели листове
с числа, които някъде започват...
И син на осем. Да пресметне истината.
-
Намек
Хей,позволи ми да ти напомня,
че аз съм нежно,
наивно цвете,
и като тиха вода съм скромна...
А ти небрежно
ми взе сърцето,
а ти си ходиш,със мен закичен,
а аз линея
върху ревера,
защото ти си егоистичен,
та аз не смея
и да треперя...
Хей,напомни ми да ти напомня
да те разсъня,
да дам насока,-
аз като тих вир съм вероломна,
който потъне-
все е дълбоко!
(Да не забравиш
Ще се удавиш)
Миряна Башева
-
Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш,
недей си взема сбогом с мен -
отплувай, без да се сбогуваш.
Върви, обичана жена,
понесена во век в сърцето.
Луната пак ще е луна
и пак ще е небе, небето.
В любов недей ми се кълна!
Защо е нужно да се лъжем?
Ти нямаш никаква вина,
в това, че ще остана тъжен.
Еднъж ли горест съм познал?
Еднъж ли съм се огорчавал!
При мене, който не е спрял
не ме е само той ранявал.
Ти моята любов прости!
Сърцето ти не ми е длъжно...
Какво е скръб, не знаеш ти,
не знаеш ти какво е тъжно...
За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.
Ах, ти си толкова добра!...
И в свойта нова безнадеждност
без думи аз ще разбера
за отзвучалата ти нежност...
Затуй когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш
Пеньо Пенев
-
Христо Фотев
Наистина ли си отива лятото...
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
[reeeev] [spining heart] [reeeev]
-
ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Винаги трепкам когато го чета!
МАЙКА МИ
В рояка спомени свещени,
де моя дух сега се губи,
сè твоят образ въжделени
духът ми, майко, среща, люби.
Ти люлката ми си люляла
със песни жалостно-упойни,
над мен по цели нощи бдяла
през мойте нощи безпокойни.
Под твоето крило растял съм,
наяквал съм под грижи мили,
от твойта реч и взор черпал съм
и радост, и духовни сили.
Душата ми от теб научи
да мрази, да обича страстно,
от твоята душа засучи
любов към всичко, тук прекрасно.
Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде -
ти два пъти ми майка беше!
И на това също!
-
Последният да беше на земята,
не бих те искала така.
От хиляди да бе единствен,
едва ли тебе щях да избера.
Да беше молил ти да си със мене,
пред мен на колене да бе стоял,
аз нямаше и да те забележа,
да ме плениш не би успял.
Дори да беше оазис във пустиня,
във тъмното да беше светлина -
не, нямаше така да си ми нужен,
както всъщност трябваш ми сега…
pearl_tear [plqs plqs] :flowers:
-
Последният да беше на земята,
не бих те искала така.
От хиляди да бе единствен,
едва ли тебе щях да избера.
Да беше молил ти да си със мене,
пред мен на колене да бе стоял,
аз нямаше и да те забележа,
да ме плениш не би успял.
Дори да беше оазис във пустиня,
във тъмното да беше светлина -
не, нямаше така да си ми нужен,
както всъщност трябваш ми сега…
pearl_tear [plqs plqs] :flowers:
[evala] И от мен поздравления!
-
BLUE_ROSE
(http://farm1.static.flickr.com/117/254772150_05b6ad7c91_m.jpg)
Ти ли си!?
Ти ли си ,Господи!? Дошъл си ми на крак.
И утрото лъчите си потръпвайки начупи.
Усетих Те. Смъртта се преоблича пак и пак.
Гримира се във ролята на проститутка.
Ти ли си ,Господи?! Да не е късно за умиране!?
Душата ми изгаря всеки път по залез.
Всичко е въпрос на време. Да избирам.
На каква цена ще се намразя.
Ти си, Господи. Познах те по очите.
Пари ми отвътре. Плача и се смея.
Имам чувството ,че нещо ще поискаш.
Поискай го! Защото ще живея!
-
...
иринка
Защото изгревът понякога е тъжен...
Очите се отварят в чужда къща...
И нямам дядо с чепка грозде да ме буди,
и котката ми,че е вънка да се мръщи.
Понякога и залезът ме плаши до забрава,
защото зная,че на някой му се плаче,
че няма кой с усмивка да приспива баба
и татко,че от вчера е сираче...
И изгревът и залезът от днес и утре
ще срещам със сълза и празно във сърцето...
Пръстта е още мека.Дворът пуст е...
Поклон пред паметта ти!В тебе е небето!
(на дядо....
26.08.1930-28.02.2008)
-
Страхотни сте всички [inlovee]
ВЯРА
Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити
Никола Вапцаров
Искам само да ви помоля да напишете още някое стихче като това :
Защото изгревът понякога е тъжен...
Очите се отварят в чужда къща...
И нямам дядо с чепка грозде да ме буди,
и котката ми,че е вънка да се мръщи.
Понякога и залезът ме плаши до забрава,
защото зная,че на някой му се плаче,
че няма кой с усмивка да приспива баба
и татко,че от вчера е сираче...
И изгревът и залезът от днес и утре
ще срещам със сълза и празно във сърцето...
Пръстта е още мека.Дворът пуст е...
Поклон пред паметта ти!В тебе е небето!
Благодаря !
-
Никъде не си отбелязала на кого е стихът. Няма значение, че е на голям български автори и ,може би, повечето го знаят. Когато публикуваш нещо, което не е твое творчество си длъжна да отбележиш чие все пак е. И освен всичко това, стихче.ком не е сайт за поръчкова поезия.
-
Стихотворението ако не се лъжа е на Никола Вапцаров и не съм го написала защото явно не съм била сигурна,изобщо не мисля че трябва да ти се обеснявам ... [confused]
-
Много ти знае устичката. Забележката ми е абсолютно уместна и много на място. И много точно го каза: Не е нужно да ми се обянсяваш, а когато ти направя забележка да си взимаш поука и да я спазваш, защото правилата относно авторското право и сродните му права съм ги писала именно аз. Да не говорим, че от юридическа гледна точна си в нарушение и може да се налага да се обясняваш някъде другаде. За това, бъди добро дете и си затваряй устата. И следващия път преди да я отвориш, бъди така добра, поне да е отворена грамотно.
Приятен ден.
-
мисля, че тук спорът е просто излишен .
Още повече,RaJl4y, как може да кажеш -Стихотворението ако не се лъжа е на Никола Вапцаров и не съм го написала защото явно не съм била сигурна
... [confused]
Това е класика, а ти дори не си го цитирала правилно ...
Ето го оригинала -
ВЯРА
Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
....
това, че Никола Вапцаров е мъртъв и не може да си потърси авторските права, съвсем не означава, че стиховете му трябва да се превърнат в споменчета и то осакатено цитирани. [confused]
И начинът, по който реагираш на забележката, е най-малкото неуместен.
Правилата са за всички.
И ако искаме да се запазим като нация, трябва да се научим да си ценим литературното и всяко друго богатство.
Не да го осакатяваме.
В тази тема няма анонимни стихове, освен в случаите, когато не знаеш автора, но пак е коректно да го отбележиш.
Има достатъчно интелигентни потребители тук, които ще знаят на кого е.
И пропускът ще бъде коригиран.
Това е.
-
БЕЗ ЛЮБОВ
Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.
Блага Димитрова
-
Взела съм поука от това което ми каза восъчната принцеса ха.За автора съм съгласна че не съм отбелязала,а колко други хора си поръчват преводи на песни и стихчета ... това вече е друг въпрос.Не мога да повярвам че проблема е в това че не съм написала автора.ОК се ми е тая публикувайте си по правилата!!!!! Това да е важно,няма да се обаждам повече защото не мога да запазя българската нация като културна ... Детето се извинява за грубата грешка която направи,и Gentiana казваш че може да не публикуваш автора освен ако не го знаеш,и в същото време казваш че не може хах може и да съм тъпа и да не съм те разбрала,все пак съм дете.Няма значение . . .
-
Както вече отбелязах за дете имаш много голяма устичка. Хубаво е, макар и дете, да се научиш кога и къде да я затваряш. Надявам се, да спрещ до тук със спама. Ще помоля модераторите да не трият по-горните постове, за да може, все пак, повече потребители да обърнат внимание на въпроса. Силно се надявам, че и администратора на сайта ще вземе нещата в ръце и ще позатегне разхлабените винтчета, за да не се счупи каручката. Но най-много от всичко се надявам да не си остана само с надеждата.
:)
-
Не мога да повярвам че проблема е в това че не съм написала автора.
Когато някой ден, дай Боже сътвориш нещо, оценено от другите хора и най-малкото важно за теб самата, нещо което има някаква глупава, сантиментална, но изключително голяма за теб стойност, ще осъзнаеш колко е голям проблемът, че не си написала автора. В България името няма особено значение и за това да присвоиш нещо е много лесно,а навярно дете като теб, не знае колко е неприятно да не виждаш името под собствения си стих, иначе цитиран в множество сайтове и тем подобни.
От друга страна по - дообре не споменавай, че не знаеш кой е автора на такъв род стихове, защото е смешно, като жалко смешно. представям си колко е преобърнал стиха настроението ти на 180 градуса, щом дори не си се постарала да научиш името на автора.
Майната му, до тук бяха празни приказки. като цяло запомни следното нещо - Правилата във форума НЕ са създадени да се нарушават и при всяко нарушение ще бъдеш порицавана за това по един или друг начин. Или го преглътни ппрехапвайки езика зад зъбите си, или просто не го прави.
-
BLUE_ROSE - Ти ли си!?
Уникално!!!
-
Старт!
DEVIL_IN_HEAVEN
Да се напрегнем за последен път.
Да се напънем - може би ще се получи...
На пропастта от крайния й ръб
да скочим...
Мислиш ли, че "може би" не ще да се получи?!
Или в чукарите ще се удари на калъч
и като кучета ще се пречукаме?!
Е, няма лошо...
Може би ще се научим,
че слабостите никога не дават сили;
че болните места, ударени, не оздравяват;
че ябълките с червеи остават всъщност... гнили!!
Или, да ме прощаваш,
от овцата си остава все една овца,
която нейният пастир я гони с пръчка...
А тя се смята негова жена!...
Представяш ли си?!
"може би ще се получи"...
А може би ще се удари на калъч!!
Животът е хазарт;
и доста жлъчен.
Ще скачаме ли в крайна сметка?!
СТАРТ!!!
***
-
http://vbox7.com/play:bd4ecd54
Слабост-Камелия Ангелова [reevvv]
И с музиката,разтърсващо!
-
иринка, мерси за жеста! [inlovee] [inlovee] [inlovee] Трогната съм! [shame]
-
Човек е като капка дъжд –
Пътува по стъклото на живота.
Той ражда се,лети към светлината
От обич чист,
Блестящ от мокротата
на сълзите и синия си път.
Усетил дръзко своята прозрачност,
Докосва се
До образ нечий,
До купола черковен,
До калното в душите и земята…
Човек е като капка дъжд…
Андреана Пейчева
-
Обич никога не стига
Ти, който почваш да четеш сега това стихотворение,
изпитвал ли си някога за миг съмнение,
че поговорките наистина са прави,
че Господ бави, но не може да забрави?
Че който зло желае, страда.
А не остава без награда
доброто, сторено без корист,
и че човешката ни орис
е да се борим за доброто
и за човечността, защото
обиди, завист, интриганство,
лъжи, кавги, пиянство
тъй заразили са всемира,
че днес и вярата умира.
Без нея (тъжна констатация!) -
и цялата "цивилизация",
уви поставена в кавички.
(Но не от всички! Не от всички!)
Убиваме цивилизовано
и лъжем все по-образовано,
и с хитрости най-съвършени
прескачаме норми свещени.
Копаем на другия гроба,
а там ни очаква прокоба.
Защото Бог е заместен с Власт.
Или още по-страшно - от Аз.
И тъй си живеем умиращи
с тук-там мъдреци протестиращи -
идеалисти наивни наричани,
осмивани или отричани,
проводници на Любовта -
спасителката на света.
Ти, ако все още четеш това стихотворение.
си от последните и без съмнение
ще разтопиш на ближния сърцето,
макар метално кат' монета!
Ще продължиш любов да сееш!
С омраза не се живее
и само гибел се постига!
А обич никога не стига!
/Мадлен Алгафари/
-
На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта...
Любимата - със име и без име.
Любимата със много имена.
Зелена светлина, изгряла зиме.
Среднощно слънце. Утро със луна.
Задъхан вик в мълчанието пусто.
Бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън...
Приятелят - различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден...
А пък Смъртта... За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Да, има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света!
И някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятелят, Смъртта
Георги Константинов
-
Няма нищо по-смело
от малко дете,
признаващо само лъжа!
Няма нищо по-ценно
от сетния лев,
подаден в просешка ръка!
Няма нищо по-нежно от
мъжки ръце,
попиващи от женски
сълзи дъжд.
Няма нищо по-силно от
женско сърце,
обичащо разплакан мъж!
Няма нищо по-трудно от
прошка и милост
към вдигнала нож ръка.
Няма нищо по-лесно от
обич без корист,
творяща по-добър света!
Мадлен Алгафари
-
Никоя и ничия
Ще се превърна в никоя и ничия
и ще се влея в нищото.
С едно студено безразличие
ще позволя да ме разнищят.
Едва ли ще е от значение
за някого,... за нещо.
Дали ще тръпна от вълнение
все още,ако се явиш насреща ми?
За тебе ще съм никоя и ничия,
минаваща край теб случайно.
С едно студено безразличие
ще продължиш нанякъде незнайно.
И,ако някога от "никоя" и "ничия"
поискаш да ме видиш пак "предишната",
ще ти пошепна с хладно безразличие,
че аз отдавна съм "излишната".
Зад ъгъла ме чака вече нищото
и нежно,като сън,ще го приема.
Животът ми е толкова разнищен,
че няма смисъл да си спомняш и за мене.
Михаела Алексиева
Чисти коне
Няма ги.Чисти коне!
През гърдите ми искам да минат.
Да ме смажат като поле.
Да ме срежат като детелина.
Ето ги! Чисти коне!
С бързината на сън отминават.
Към това тъй далечно небе,
дето всички мечти продължават.
Михаела Алексиева
Лека нощ
Лека нощ, моя любов, недосънувана.
Лека нощ! Къде ли си и с кого си?
Кой ли с устни сега те рисува,
кой ли в шепи света си ти носи.
Не те докоснах, не се разпознахме
с длани. А очите все лъжат и лъжат.
Лека нощ, моя любов, страх ме е
да не съм ти останала с нещо длъжна.
Не ти дадох от себе си всичко.
По-малко за обич, зная, не стига.
А от теб ми е достатъчна и частичка,
сякаш целият в мен да пристигаш.
Сънувах съня ти. А сега си отивам.
От моите сънища обичта ти изпращам.
Лека нощ, моя любов, без тебе заспивам.
Със самотата съм. Ще се разплащам.
Ти си щастлив. Или поне си обичан.
След мен всеки миг докрая изпитай.
Целуни любовта. Tя на мен не прилича.
Лека нощ, моя любов. И за мене не питай.
Михаела Алексиева
-
Елин Рахнев
Съществувам
Писмо до поезията
Ти, която изплака целия дъжд,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Не зная името си
и годините не помня,
но нужни ли са имената ни
в това пътуване.
Катастрофирал гълъб се носи
в несъвършенството
и пада,
перата му - последно предупреждение.
А аз към себе си вървя
с подути вени от съмнение
и с едно остаряло понятие -
достойнство.
Духът на пеперудата полека изветрява
и рисува върху старото небе
картина.
А думите се лутат като гларуси,
объркали посоката
към лятото.
ІІ
Ти, която спука всички кореми,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Безсилен съм пред всичко
и искам да се удавя
там, при хартиените кораби на
децата,
и да забравя...
Душата ми - бездомно копеле
тъп уестърн
грешка.
Лилава е смъртта,
лилави са гробарите
и може би лилаво е и съвършенството.
Прегракнали петли
в съня ми кукуригат,
но мен ме няма.
И уличната суета
реже старото небе
на малки порции живот.
Благодаря... Благодаря... Благодаря...
П.С. От думите остана само грозен скелет
и стиховете на поетите,
прострени на балконите, до потниците и до гащите.
-
Димчо Дебелянов ...
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
-
Бояна Петкова - Котка
Като на котка
по пълнолуние
светят нощем очите ми.
И съм твоя, и наша,
и ничия.
Жива съм. Мъжко момиче.
Не пресмятам наум минутите -
колко минаха, колко остават,
но пък може, когато си тръгна,
в себе си да се удавя.
Всъщност - не.
Умея да плувам.
Мога и да не дишам.
А и най-красивите стихове
само след буря се пишат.
И това е просто предчувствие.
Тихо сядам на прага.
Котките -
по пълнолуние -
никога не забравят.
-
Клише - Димитър Гачев
В живота имам доста прости принципи -
не пия сам, не слушам чужди мнения,
не правя планове, не знам какво обичам,
приемам гадове без тъпи подозрения.
Не пиша весел. Или пиша слабо.
И после тайно ги чета на себе си.
Да бях по-дърт поне с хилядолетие,
бих паснал идеално на пиеската.
Не се повтарям или ми се иска,
бих забранил с закон главите празни,
писмата плахи, всяка платоничност,
и този стих, до глупост безобразен.
Ще се клиширам. До умопобъркване.
Ще кажа, че обичам до умиране,
до небесата, до кръвта на залеза,
главата ще ме заболи от взиране.
Сега съм радостен. И ми се пише яростно.
А пиша слабо. Явно е нормално.
Сега клишетата си искам да прегърна.
Да ти ги дам, ако не ти е странно.
Или обидно. Или подценително.
Или любвеобвилно недостатъчно.
Обичам те! Избягаха ми фразите.
И дълго още луднали ще скачат.
Ти си оная част на бедното ми рамо,
която липсваше, но вече си е в къщи.
Банално казано! И всичкото останало.
Но вече казах! Тука няма да съм същият.
Ще пия сам! Ще спретна монография
за всичките клишета при обичане,
след луд запой, след гузните изнизвания.
Желая те! Жадувам те! Обичам те!
Е, аз не знам! Не мога да се сетя
за по-удачни думи без ония, сложните.
Потрай ме мъничко пембяносричащ те.
Повярвай, после само тях ще помниш.
-
Задушница
BLUE_ROSE
Зад две пресечки ги посяха. С вино.
Най-близките ми хора. Празнично облечени.
Завити със любов. И карамфили.
С лица от тишина завинаги изсечени.
И днес ги обладават духовете им.Отново.
За да ги върнат малко на земята.Преди здрача.
Отчупих им сърце наместо пита. И зарових.
Душата си до тях . За да не плача.
vanilla_g
Последно
... Когато очите ми станат безцветни,
еднакво да гледат през утро и мрак
и когато няма да виждат, че свети
искрица дори през многото прах ...
... Когато набраздени от дългото скитане,
ръцете ми бавно изстинат от старост
и уморени паднат сетне на скута ми,
изневерили на вечната младост ...
... Когато безкръвни останат ми устните
и започне в тях нощта да се свива...
... Ти тогава ела... и припомни ми пак чувството,
че като тебе била съм - някога жива ...
... Покрий ми очите с бисерни лилии,
сложи във ръцете ми диви цветя
и целувай ми устните - запоследно, изпий ги-
червени да бъдат ... в свойта последна тъга ...
vanilla_g
Мартини (... без ресто...)
Тази нощ те изпих
с последната глътка мартини
... и беше ми странно...
за пръв път мартини горчи ми
... и става ми някак си хладно...
Тази нощ те удавих
в последна солена сълза
... и беше ми тъжно...
забравена- тъй много не бях
... а бях ти тъй много ненужна...
Така и не казах,
че всъщност ми липсваш
... и вчера, и утре, и днес...
нямам навика писма да ти пиша
... а ти едва ли ще разбереш...
( ... )
Стига глупости,
“Келенер, друго мартини!
... Моля... Без ресто!... “
странно... отново горчи ми
... май на мен липсва ми нещо...
-
Искам с него да бъда ,
недей да ме съдиш…
Той е всичко,
което не си.
Прагматичен не е,
не е гъвкав и мъдър,
той е волен жребец
без юзди.
Сам налучква посоката,
може би инстинктивно…
Няма нужда от никакъв
знак.
Дава всичко и
всичко ми взима.
Изоставя ме, връща се
пак.
Искам с него да бъда.
Цял живот съм го търсила.
Не мисли, че е женски
каприз.
Между мене и тебе
нещо важно е свършило.
Ти отдавна до мен
не вървиш.
Искам с него да бъда…
Недей да ме съдиш.
Имам право сама
да реша.
Слънчев лъч се подава
зад ъгъла.
Той пристига за мен.
Не греша…
Той сега ме отбягва и не иска да знае,
а че много ми липсва - не е никаква тайна...
Той е нежно-коварен. Като коте-сиамец.
Прeлъсти ме за кратко. Заслепи ме с измами.
Лъч блести във очите му.
Бях за малко щастлива.
Исках все да е с мене.
Той сега си отива.
С тази тениска синя
на момче ми прилича.
Аз не зная защо
го обичам...
Обичам...
Той е нежно-гальовен...
Цял сиамец коварен.
Той си тръгва... Отново
ще съм тъжна и стара.
И защо ли го срещнах във един тих следобед?
И защо ли го искам, щом го видя отново.
Тази тениска синя... Тя така му отива...
Той си тръгва сега. Бях за малко щастлива...
Веска Тодорова Алексиева (веси-лина)
Студено е при теб.
И тъжно.
Но стаята познава моя дъх...
и вместо тебе –
сигурна съм,
ще ми се зарадва.
Дойдох.
Ще ми простиш ли?
Зная. Много пъти
си прощавал...
Този път луната ме
благослови –
И мрака стори ми пътека
да се върна.
Засипа вятъра прахта,
оставена от грешните
ми стъпки …
Прости ми! Кажи ми пак-
“добре дошла”
и стопли замръзналите
пръсти.
Дойдох. Смили се!
Не ме връщай!
Искам да остана.
Хладна е нощта навън.
Мокра и до кости влажна.
Не спира тоя дъжд...
Вали и в твоя поглед.
Ще почакам! Поплачи!
Знам ,обичаш ме. Все още.
Дойдох да ми простиш,
и да забравя...
грешните без тебе нощи..
-
... Приказка намерена отново,
лъч от слънце
след морска буря
оставящ дъха
свободен от всякаква болка....
Духът на двамата влюбени...
Нейната душа -
от моста в последен скок
към безкрайността се отправя.
Неговият дух
блуждае на един остров забравен,
вика името на любимата.
Днес, живеят с плът различна
от телата на миналото.
Обичат се и жадуват завършена близост,
отвъд бариерите на пространство и време
в преоткритата Венеция завинаги.”
Марко Бадзато
-
Понякога вечер,
не искам да правим любов.
Не искам да бъдем възвишени,
силни, прекрасни...
Не искам да мислим за бъдещето.
Понякога вечер
от красотата боли...
И постоянното трупане
на благородство...
така уморява...
Понякога вечер
Не искам да бъда принцеса,
загадъчна дама...
блестяща и пълна с превратности...
Не искам дори да говоря.
Единствено сгушвам
лицето си в рамото ти.
Попивам от там как е минал
денят ти,
и вдъхвам до дъно
твоята близост.
Искам сънят ми да дойде в забрава:
на топличко;
под ръцете ти...
И утре да се събудя отново.
До теб.
“Ако двама разменЯт монети, всеки от тях ще има по една.
Ако разменЯт идеи, всеки от тях ще има по две.”
Поиска да ти обясня
какво е секс?
любов какво е?
Замислих се. Та как това
най-простичко за теб да сторя?
И сетих се за пример стар,
онагледил една размяна –
подавам ти една парА
и вземам твоята в замяна.
Това е сексът.
И след него
и двамата ще сме доволни –
парА за теб,
парА за мен...
неангажирани и волни.
А любовта?
И тя разменя.
Но не идеи.
А душИ.
След нея всичко се променя,
и в моята душа си ти,
а аз във твоята преливам
и вече никой не е сам.
Каква размяна ще направим
реших сама. Решавай сам.
АВТОР!!!
-
Песничка за хората
Елица Мавродинова
Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.
И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.
Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
...
За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото
те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.
-
Песничка за хората
Елица Мавродинова
Пефкетен стих...
-
Сливане...
На две илюзии...
Преплитане...
На влюбени спирали...
Докосване...
На трепетни мечтания...
И сбъдване...
На чувства пожелани...
Обсипване...
С сълзи на щастие...
Споделяне...
На всяка мисъл...
Убиване...
На тъжно разстояние...
Изгубване...
На времето във ласки...
Откриване...
На себе си във Тебе...
Изричане...
На думи, но безгласно...
Превръщане...
На всичко в пролетно...
Припомняне...
На мигове негаснещи...
Пътуване...
На двама в тъмното...
Потъване...
На две очи във други две...
Изпълване...
На душите до дъното...
Обичане...
Завинаги... с цяло сърце.. [heart__] [heart__]
АВТОР!!!
-
Всичко знам за тебе, бебе!
Мая Дългъчева
Днес татко ме гушна и радостно рече:
„В корема на мама живее човече.
Дали е момченце или пък момиче?
Дали ще е братче или пък сестриче?
То колкото житено зрънце е само,
но спи и расте под сърцето на мама.
И сигурно много прилича на тебе,
когато си бил във корема и бебе.”
Туй, че нашето бебе пораства, е ясно.
Ами как се побира? Не му ли е тясно?
„Не, не се тревожи! – Мама права застава. –
Виж, коремът ми също расте, наедрява.
Все едно е хралупка – тъмна, топла и мека,
все едно е къщурка – и просторна, и лека...
Ден след ден се заобля, ден след ден се издува –
има място за бебчо дори да лудува!”
Вече в кухнята често заседява се мама.
Ние с татко се смеем, че похапва за двама –
два банана изяжда, две филийки препича...
И след малко от глад към хладилника тича!
Ала то е, защото се храни със нея
бебчо, дето в корема и кротко живее.
Как, ще питате вие, като няма устичка?
Ще ви кажа – през някаква тайна тръбичка.
Понякога мама бледа лежи.
Навярно коремът и доста тежи.
Тогава съм мил – безшумно се движа
и заедно с татко за нея се грижа.
Когато заспи, стихват стъпки и песни –
съня и не бива никой да стресне!
Влакчето даже мирува, кротува,
защото и бебето също сънува.
Колко много коремът на мама порасна!
Всяка рокля предишна сега и е тясна.
Вътре бебето шава, премята се, рита
и почуква с юмруче... За мене ли пита?
Знам, не вижда оттам непознатия батко,
но познава гласа ми и този на татко,
затова му разказваме как си мечтаем
скоро заедно с него у дома да играем.
С нетърпение питам: „Защо ли се бави?
И кога ще излезе? Да не би да забрави?”
„Още малко остана – моят татко отвръща. –
Ще ухае на бебе после цялата къща!”
Най-накрая е тук! Вече имам сестриче!
Вижте, то се усмихва! Вижте, то ни обича!
Ох, как искам по-бързо да стане голямо!
Не расте ли и братче в корема ти, мамо?
[heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__]
-
Песничка за хората
Елица Мавродинова
Ето как трябва да се пише. И за какво да се пише.
-
Ще те разлюбя в следващия стих.
Phibi
Ще те разлюбя в следващия стих.
(Най-истинските никога не пиша.
Макар че страшно ми горчи,
целувам тишината и въздишам.)
Дори да ми протегнеш сто ръце –
пропадналото паднало остава.
По пръстите ще никнат снегове,
щом старите сълзи се вледеняват,
и ще се плъзгам по-далеч от теб.
Пътеки отдавна са прорасли.
Отдавна стъпиш ли напред,
през миналото стъпвам - да изгасне.
Ще те разлюбя в следващия стих,
във онзи, който няма да напиша.
Премного редове ти отделих.
Целувам тишината и въздишам.
В по-следващия няма да те има.
-
Лъч в аквариум...
Защо звъниш като разгонен, Боже?!
Като те търсех никога не чуваше.
Възможно е да вярваш в невъзможното,
или поне добре да се преструваш...
Какво, което знам, ще ми разкажеш?!
Млъкни, че ми се пълнят с вой ушите!
Дванайсет ще празнувам днес на майка си.
Без татко, даже, единайсет стигат.
За баби, дядо... и не си помислям,
да търся сила. И да те разпитвам.
Изключвам щедростта, че имах брат.
След него ми се свършиха молитвите.
За няколко секунди се разминах
със солите, които спят във ваната ми.
Алекси ли? Остана двегодишен-
в прозрачна катафалка... Лъч в аквариум!
А Кети... Най-добрата ми приятелка?
Обеси се, докато бях във болница.
По устните ти има кръв от ягоди...
(Любов ли беше, глад ли беше, Господи?!)
Мълчах, до днес за Здравка, братовчедката.
На двадесет и три очакваш макове.
В градината ти сенките се смееха,
но нейното дете рева. Пред Раковата.
И Даниела?! Помниш. Поетесата.
Отиде на небето. През балкона.
А в лудницата майка й си спомняше,
че може би ще скочи от прозореца...
За Богомил - на тридесет и малко...
Кой Господ би посегнал и на името си?!
Най-злият вятър можеш да разплачеш.
С добри очи да създадеш пустиня.
И Косьо... Той ме чакаше през зимата,
и виждаше морето, вместо мене.
Да беше ме попитал, като взимаш,
преди да ме научиш да погребвам.
Не се сърди. Платила съм си сметката.
(И sms- ите са отрицателни.)
Подтикваш ли ме?... Враг съм на вендетите,
но дяволът ми е добър приятел.
pin4e (Павлина Йосева)
АВТОР!!!
-
„Ти се страхуваш от мен...“
Страхувам се единствено от тъмното,
когато много време продължава.
Страхувам се от шепота на мълнии.
От гордостта, която заслепява.
Страхувам се от празни домове.
От твърде кратко продължило детство.
От летни ненадейни ветрове.
От черен сняг. И от душевни бедствия.
Кажи защо от теб да ме е страх?
Ти нищо плашещо не притежаваш...
Освен това, че себе си видях
в очите ти, които все прощават.
Освен това, че всяка мътна вечер,
когато сън ме люшне върху листите,
ти бавно и внимателно разресваш
косите ми, заплетени от истини...
Страхувам се, че ще се побера
в дланта ти страшно дълго недокосвана.
Страхувам се, че ще я прогоря,
ако поискаш в нея да ме носиш.
Страхувам се, че в твоето сърце
ако остана, то ще се забави -
от него ще поникне стъбълце
и ще порасне гъвкаво и здраво...
И ще отида до небето чак!
До седмото небе... Че и оттатък.
Прегръщай ме... Защото плъзна мрак.
Страхувам се, че пътят ни е кратък...
Елена Денева
-
Христо Фотев - Предчувствие
В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.
Дъждът ще ми предложи крехкото си
рамо, ще го прегърна аз — с пет стъпки
само ще падна в ужасената ти памет,
тя — моя ненадеен мавзолей.
Не искаш, но ще ме убиеш ти. И аз слушам
как убеждаваш древната си съвест.
(Ти имаш опит, стар, печален опит).
Повтаряш й, че всъщност аз съм жив…
И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасния
живот на жив… Ще ме гримираш — ти,
скръбен, непохватен козметик, — ще ме
рисуваш от буквар в буквар и съхраняваш
в глухия си вик.
Как ще признаеш, че си ме ревнувал?
И на какъв език — че с тъмен страх си
гледал с ужас как те изоставям?
Ще казваш, че си ме спасил — и ще си прав.
Ще казваш, че съм твой и че съм жив…
А аз ще бъда мъртъв, мъртъв, мъртъв —
по-мъртъв от най-мъртвия мъртвец.
Ще ме убиеш ти, но дотогава аз ще празнувам
странния си празник от поглед в поглед
и от град във град. Безумен — сред
големия площад, — аз ще целувам твоя смях,
облечен в червена рокля и седефен страх…
Ще те изричам, без да се страхувам
по всички стъпала на моя глас.
В среднощния бюфет на зимна гара
аз ще целувам острия ти профил на смъртно
уморен и на заспал. И ще усещам тежката ти
власт, любов и скръб, и жал…
Ще предизвиквам — и без да искам ще те
наранявам, аз — малък и жесток, но ти
ще слушаш. Ще ме щадиш, дори ще ми се радваш,
до оня странен и далечен миг, във който
ти ще почувстваш как ти се изплъзвам.
И как оставаш сам…
В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.
В една дъждовна, глуха нощ ще ме обсебиш
докрай във ужасената си памет,
ще ме поемеш ти от оня люспест,
дъждовен и бургаски тротоар.
-
Милена Дочева - Любов по медицински показания
Не си ме търсил толкова отдавна.
Не ти ли липсвам мъничко поне?
Какво очакваш? Аз да те извикам,
на масата да сложа свещи две.
И разговорът леко да потръгне
за политика, клюки, суета,
внимавайки за чувства помежду ни
да не отроним даже две слова.
Студено, делово да ме поискаш,
без жар да ме докосващ със ръце.
Да стискам зъби, докато ме имаш
и времето за мен да изтече.
След теб вратата да заключа,
да те забравя още на мига.
Да се надявам, че ще се науча:
любов такава има по света.
Любов такава, как да те прегърна?
Не стигат още всички знания
да мога да те искам, имам. Любов
по медицински показания.
-
Тежка бяла вода
pin4e (Павлина Йосева)
От студа се събудиха още по-рано петлите.
Попът беше нахлузил, под расото, риза басмяна.
Белобрадото слънце е зимният крал на лъжите -
захароса иконите с дяволски дим на тамян...
Изкорубени баби се кръстят, мърморейки смешно.
Кирчо, селският лумпен, присвит котараково, спи.
Бай Йордан закуцука навътре, с протрита жилетка,
и припали в очите на Бога две къси сълзи.
В януарското езеро бавно потъваше кръстът.
Здравеняци и хръбльовци скочиха - бързи и зли.
Тежка бяла вода. Заледена, сгъстена и съскаща.
Не синът му - Йордан се удави по първи петли.
АВТОР!!!
-
Тежка бяла вода
pin4e (Павлина Йосева)
От студа се събудиха още по-рано петлите.
Попът беше нахлузил, под расото, риза басмяна.
Белобрадото слънце е зимният крал на лъжите -
захароса иконите с дяволски дим на тамян...
Изкорубени баби се кръстят, мърморейки смешно.
Кирчо, селският лумпен, присвит котараково, спи.
Бай Йордан закуцука навътре, с протрита жилетка,
и припали в очите на Бога две къси сълзи.
В януарското езеро бавно потъваше кръстът.
Здравеняци и хръбльовци скочиха - бързи и зли.
Тежка бяла вода. Заледена, сгъстена и съскаща.
Не синът му - Йордан се удави по първи петли.
И мен ме развълнува..
-
Не мога да повярвам че проблема е в това че не съм написала автора.
Когато някой ден, дай Боже сътвориш нещо, оценено от другите хора и най-малкото важно за теб самата, нещо което има някаква глупава, сантиментална, но изключително голяма за теб стойност, ще осъзнаеш колко е голям проблемът, че не си написала автора. В България името няма особено значение и за това да присвоиш нещо е много лесно,а навярно дете като теб, не знае колко е неприятно да не виждаш името под собствения си стих, иначе цитиран в множество сайтове и тем подобни.
От друга страна по - дообре не споменавай, че не знаеш кой е автора на такъв род стихове, защото е смешно, като жалко смешно. представям си колко е преобърнал стиха настроението ти на 180 градуса, щом дори не си се постарала да научиш името на автора.
Майната му, до тук бяха празни приказки. като цяло запомни следното нещо - Правилата във форума НЕ са създадени да се нарушават и при всяко нарушение ще бъдеш порицавана за това по един или друг начин. Или го преглътни ппрехапвайки езика зад зъбите си, или просто не го прави.
RaJl4y човек се учи от грешките си.Взема си поука и когато не е прав,просто приема падението си и си мълчи!
-
ИСКАМ ДА БЪДА СТЕНА
Искам да бъда стена.
Заболя ме. Омръзна ми вече.
Искам тапети.
От онези - всички ги знаете -
розови, на цветчета.
Да се увия във тях
и да бъда,
някоя друга,
някоя малка и беззащитна,
някоя с крехки вени и стави...
Някоя. Просто такава.
Просто такава,
не-превъзхождаща,
не-много-умна,
не-много-хубава...
Просто такава,
доста-покорна,
доста-възможна,
доста-смирена.
Нека съм някаква. Няма значение.
Някоя друга. Просто не-мене.
И тогава, може би, някога,
някой ще ми напише
стихотворение.
Елица Мавродинова
-
kisskat - Риторично
"Дали болеше?"
-Да!Болеше много!
Предсмъртно ме болеше
(до откачане),
защото мразя
онова проклето "Сбогом",
което траурно
в душите си закачаме...
"Дали съм слаба?"
-Не ,но е човешко,
не ми харесва,
но е дяволски възможно,
особено когато
стара грешка,
решавам, че ми действа
здравословно...
"Научих ли се?"
-Може би!Донякъде...
да разпознавам
светлините на живота,
когато мракът
е обсебил възприятията,
а всеки удар на сърцето
става с болка...
"Дали ще продължа?"
-Не ще и питане!
Не съм дошла
да си измислям
невъзможности...
Животът мрази
недовършените приказки
и ме обича
(само той си знае колко)!!!
-
kisskat - Риторично
-
Наистина ценен стих. DEVIL_IN_HEAVEN, благодаря, че го сподели с нас. Явно съм го пропуснала... [confused]
-
Изгубих те. Сърцето ми се счупи
като онези тенекиени сърца,
които можеш от пазара да си купиш
за лев и петдесет или за два.
Не ме боли, а само ми е празно.
И сякаш не съм точно аз.
в такива мигове така се мразя,
че губя зрение и глас...
Изгубих те... Усещам - това е краят
на връзката ни. Знам, че е така,
но да те моля за отсрочка не желая.
В молбите никога не съм била добра...
Една любов сега ме подминава...
Сърцето ми е счупено на две.
Половината във теб остана.
Ще те обичам със половин сърце...
Не искам да си тръгвам още. Не!
А знам, че мога да го сторя.
Светът е пълен с чакащи мъже,
все нечия врата ще се отвори...
Не мога да си тръгна – ей, така.
Какво, по дяволите, ме възпира?!
Не е заради култа към дълга,
не е заради сносната квартира...
Не е, защото нямам вариант,
със който мога да изплувам.
Не е заради стария „Трабант“
или защото се срамувам.
Не ми се ще да те оставя сам.
С кого ще спориш заядливо?
Не ми се тръгва, да... Защото знам,
че няма да съм по-щастлива.
[sad3] [reevvv] [sad3]
АВТОР!!!
-
Блага Димитрова - БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ
Искаш със теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни,
дружески да си мълвят?
Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
Ще сме най-чужди в света.
-
Роб и Диего в колата
desi_d17 (едно момиче от един др форум)
Съжалявам, но считам поста ти за неуместен в този раздел и след като самата ти го определяш като "голяма простотия" се надявам да продължава да те "закопава" в друг по-подходящ раздел (например "Забавна поезия"). Да не говорим, че в целия текст нямаше мерена реч, колкото да се хвана за думата "стих".
За напред, моля подбирай по-внимателно мястото на постовете си!
-
Шарл Бодлер
Щастливият мъртвец
В земята тлъста - тор, за охлюви прехрана -
една дълбока яма ще си изровя сам
и своя грохнал скелет ще разположа там,
в забрава да заспи - акула в океана.
Ни завещание! Ни гробница в замяна!
Защо да чакам сълзи от този свят без срам?
Аз всички гарвани приживе ще поканя -
със своя труп разложен разкошен пир ще дам.
О, червеи! Безухи, безоки господа,
при вас мъртвец пристига - щастлив, на свобода!
Без угризения елате в мен - от мрака! -
деца на всичко тленно, преяли мъдреци,
кажете ми: нима и тук тегло ме чака,
мен - тялото бездушно, мъртвец сред мъртъвци?
-
Блага Димитрова - ДЕЛФИНАРИУМ
Низ прожектори - вместо съзвездия.
мърляв басейн - вместо море.
Мрежа желязна - вместо безбрежие.
Стъклен купол - вместо небе.
Вместо морски ехтеж - саксофония.
Вентилатори - вместо бриз.
Вместо вълни, от вълните възлитнали -
под команда подскоци в синхрон.
Вместо унес при пълнолуние -
гумена топна върху носа.
Вместо плискане - ръкопляскане.
Супердресура - вместо игра.
Вместо приятелство - представление.
Буен балон - вместо любов.
Всичко е сполучливо, бляскаво.
Всичко на ужким от край до край.
Само делфинът се хвърля наистина
лобно в бетона, за да умре.
Странно, нали? Уж разумно създание,
а на ужким не може да разбере.
1986
-
Дамян Дамянов - ОТИВАМ СИ
Отивам си. Но, моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.
Този гаден тип пише дяволски хубаво!...
-
Не е....
Колко му е-просто ръкостискане,
най-тънката струйчица пот изтече се-
не е любов, (а сякаш ми се искаше...)
това е най-обикновено срещане,
най-нелепо скръцване със зъби
от награпавялата случайност,
това е стол за престаряло влюбване
и език прехапан от... неказаност.
Не е любов-тя чака те в колата;
тя спи на бархетната ти въглавница
и чопли семки в стаята на майка ти
(чудесна сламка си, в море удавници!)
Тя знае всяка капка по челото ти-
попива я с парче от своя делник,
завива се с мъглата над леглото ти...
Посрещна птиците.
До тебе.
В Мелник.
Не пита даже АЗ какво ли знача-
дъвка за диабетик (без захар),
или дефектна гумена играчка...
а може би инфекция в стомаха?
Безкрила пеперуда в бяла паяжина,
или къртица, зяпнала небето?
Дори да съм милувка на прокажница-
не съм любов!
(... и пускаме ръцете)
И всяка друга дума е излишна-
(като зърно кафе във чаена чаша)
Възпитано ръкува своята "бивша".
Пали колата!
Не е любов... а плаши!
Какво пък! Поздравихме се секундно
(а обля ме дъх на минали години)
Ръцете ми жигоса. И си тръгна.
Ако пак те видя...
Само ще ти кимна.
(автор:lorsa)
-
Изгубих те. Сърцето ми се счупи
като онези тенекиени сърца,
които можеш от пазара да си купиш
за лев и петдесет или за два.
Не ме боли, а само ми е празно.
И сякаш не съм точно аз.
в такива мигове така се мразя,
че губя зрение и глас...
Изгубих те... Усещам - това е краят
на връзката ни. Знам, че е така,
но да те моля за отсрочка не желая.
В молбите никога не съм била добра...
Една любов сега ме подминава...
Сърцето ми е счупено на две.
Половината във теб остана.
Ще те обичам със половин сърце...
Румяна Симова
[reeeev] [reeeev] [reeeev]
-
hide`and`seek
Тичах по пътя си, падах,
мечти разпилявах, създавах,
накрая видях, че останах
сама и без дъх и без пламък.
Изгарях във диви стремежи
чувства и думи, съдби и копнежи,
да мразя не мога – обичам понеже
омраза е чувсто чуждо на мене.
До върха се изкачвах, а после сломена
отново надолу пътя поемах,
крилете от восък се стопиха без време
преди своето слънце във длани да взема.
Обичах, разлюбвах, рушах и създавах,
от себе си всекиму нещичко давах,
накрая за мен нищо май не оставих,
как да бъда пак същата?! Май, че забравих...
Страхотно е :} евала
-
Дамян Дамянов - ОТИВАМ СИ
-
Сине, майка ти днес си отива
Ти разбираш ли, а ? Не, не бива.
Не, не бива да знаеш, че вече
тя ще бъде далече, далече
и че никога, никога няма
ти да кажеш на някого " мама" .
Ето тръгва с куфар в ръката.
Дай ръка да отворим вратата
и да видим как чужда, нетрайна
тя си тръгва към своята тайна.
Ти не и се сърди. И аз няма.
Все пак ние мъже сме с теб двама.
Не, ти всъщност си малко юначе,
а пък татко ти нещо май плаче.
Не, не плаче, той просто се взира-
това целият свят го разбира.
Ти си вече голям, ти си батко,
няма сам да си ти - имаш татко.
Няма сам да съм аз - имам тебе.
Ще живея отново чрез тебе
и все някак ще бъдем щастливи.
Ето виж тези лодки красиви
как играят немирно в морето.
Ето Мечо... Кубчета ето...
И не казвай, не казвай, не бива,
че е лоша, защото отива
толкоз чужда и толкоз нетрайна
към ненужната своя тайна.
Само стискай юмручета здраво.
Усмихни ми се. Хайде. Браво.
Все пак ние мъже сме с теб двама,
ще ти бъда и татко, и мама,
и ще ми бъдеш другарче... и всичко.
Хайде, мое юначе мъничко,
своя татко хвани за ръката
да затворим след нея вратата !
Недялко Йорданов
[sad3]
-
Сине, майка ти днес си отива
***
Недялко Йорданов
Прекрасно е
-
Време за залез
от обратната страна.
За скок нагоре.
И напред.
Бездната се полюшва.
Синее. Сияе.
Тъмнее.
Липсата на сенки
е измамна.
Светлината ражда
сетива.
Мракът яде светлина.
Мост. Но невидим.
Смееш ли...
Да видиш.
Видимото
е скрита поличба.
Сетивното
е инстинктивно.
Облаци. Вода и мъгла.
Знаци
в татуси на плътта.
Смееш ли...
Да скочиш.
Пропадането е илюзия.
Но смееш ли...
Да разпериш крила.
by Neon
АВТОР?!?!
-
ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -
Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...
Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?
Никола Вапцаров
-
Аз искам да те помня все така - Димчо Дебелянов
Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
-
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.
АВТОР?!?!
-
Гробище
Какво небе - усмивка на жена,
след огъня на любовта - спокойна.
Каква прозрачно-тънка тишина,
Като въздишка лека на покойник.
Минавам бавно. Кръст до кръст стърчи.
Еднакви! И пръстта под тях - еднаква.
Кой - честен, кой - нечестен, не личи.
Пръстта ги изравнила. И очаквам
да срещна своя гроб. Да, ей го там.
Баща ми, майка ми, макар на тясно
да спят в прегръдка, мръдват се едвам,
за да ми сторят помежду си място.
До тях присядам кротко на ръба,
цигара паля и им шепна тихо:
"Почакайте ме още... Не скърбя,
не ме е страх, но още два-три стиха
да си допиша и едно дете -
най-мъничкото - да си доотгледам,
и сам ще дойда..."
Чуват ли ме те,
не ме ли чуват - няма знак. Последен
и тънък лъч - Като душа играй.
Какъв покой! Едната свещ пропуква...
Ах, ако има нейде божи рай,
дали пък този рай не ще е тука...
Дамян Дамянов
-
С есента и дните станаха студени,
а балтонът беше горе на тавана,
в дъното на стария лелин гардероб.
Бяха му ръкавите късичко скроени
и като го сложих, недобре ми стана,
та нарочно бръкнах в десния му джоб.
Бръкнах и извадих: снимка развалена
(двама млади влюбени на два стари стола,
кавалерът аз бях в същия балтон),
после два бонбона в книжчица зелена,
два билета филмови, стари, без контрола,
и едно шишенце със одеколон.
„Тез билети – казах си – са от кино „Глория“ ,
прости са бонбоните, смешен е портрета
и шипето пълно е с разводнен парфюм.“
Казах, но си спомних ланшната история,
влезе нещо тъжно тука във сърцето,
име едно нежно дойде ми на ум
и видях я, същата, в розово облечена,
същата усмивка и ръката същата,
и от ваксинация малката следа.
„Панта рей!“ – помислих си. – „Всичко е далече!
Миналите мигове вече се не връщат,
както се не връща речната вода.“
Но все пак останах в здрача на тавана.
В здрача на тавана, във балтона смешен,
любовта преминала си припомних аз.
В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,
сладък бе бонбонът, снимката шумеше
и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.
* 2
Най-напред бе всичко в розовата дреха,
биеше сърцето гръмко във гърдите
само като видех вашата врата,
саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролеят движеше се помежду звездите,
и сънувах всяка нощ твоите уста.
след това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепис!
След писмата – помниш ли? – първите ни срещи,
твоите родители мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: „Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…“ -
Строфи от любов и кофи със сълзи.
Помниш как поскърцваха стълбичките дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха
в малката ми стаичка цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Колко много копчета, колко много страх!
Спомняш ли си масичката в „Бивша орхидея“?
Помниш ли пейзажите (морски и планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: „Ах, ами сега!“
Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,
сигурно ще вземеш оня зъболекар
и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.
Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.
дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!
Празни бяха срещите, глупави – алеите,
стаята ми – хладна, пастите – безвкусни,
и дори ядосващи – стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.
* 3
Неделята е тъжен ден за хора,
Усещащи един от друг умора,
Държещи се един за друг едва.
В една неделя срещнахме се двама.
„Не закъснявай!“ – бях й казал. „Няма!“"
И дойде във три без четвърт вместо в два.
И тръгнахме по улиците стари,
по пролетните сухи тротоари,
извити без начало и без край.
Вървяхме все по същите маршрути
със същи спирки, в същи брой минути
като квартален остарял трамвай.
До днеска още къщите аз помня:
най-първо беше надписът огромния
с показващ пръст „Бръснарница Багдад“;
след туй гаражът, малката градина
и железарят с ключ от ламарина,
и киното, и въглищният склад.
И ний вървяхме и не си говорихме.
каквото да говорехме и сторехме,
говорено и сторено бе веч;
познавахме си шапките, костюмите,
познавахме си мислите и думите
и бе излишна всяка наша реч.
И аз си мислех: „Вече сме към края.
И тъжно ми е, а защо, не зная.
Носът й бе по-тъничък преди.
Туй копче скоро май ще се изгуби.
Оградите са пълни с думи груби
и тази шапка лошо й седи.
Оградите са пълни с думи мръсни.
Туй копче по-добре да се откъсне.
А ний да скъсаме е най-добре.
Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи.
Какво ли е да плаваш с параходи
в изпъстрено със рифове море?…“
И виждаха се негърските лагери,
и чуваха се негърските шлагери,
и лових риба в синята вода.
Тогаз тя каза: „За какво мечтаеш?“
„За теб! – отвърнах аз. – Нима не знаеш?“
„Обичаш ли ме?“ – каза. Казах „Да!“
И както тъй въвряхме неусетно,
достигнахме до спирката ни сетна,
поспряхме се и тръгнахме назад.
Най-пръв бе складът, после киното,
ключът от ламарина и градината,
гаражът и „Бръснарница Багдад“.
* 4
Облачета плуваха в небесата чисти
и мъхнати листи имаше по клоните в парка,
дето водеше тъжният ни друм.
Велосипедистите бягаха по пистите
и внезапно качваха се горе по наклоните,
като шумолеха с нежен гумен шум.
Бяха снизходителни и добри пазачите,
хората се чувстваха леки без галоши
и вървяха с кухи вафли в уста.
Футболните зрители биеха играчите,
не че тез последните бяха толкоз лоши,
а защото, тъй на, просто пролетта….
Само ний се чувствахме сякаш беше есен.
Бяхме си дотегнали казано накратко.
Краят беше близо и бе сто на сто.
Хороскоп извадихме, но не беше весел,
ядохме бонбони, но не беше сладко,
искахме да седнем – нямаше место.
После на чорапа й бримка се изнищи.
Детската градина беше пълна с крясъци.
Хвръкна в стратосферата изтърван балон.
След това аз стрелях на едно стрелбище,
три железни тигъра паднаха със трясъци
и получих премия цял одеколон.
Дъх водеколонен, тъжен и далечен,
дъх от любовта ни, от мечтите мирис,
на тавана носиш ти спомен от тогаз!
„Панта рей! – си казвам аз. – Всичко веч протече,
есента е тъжна и там долу свири
като бормашина оня глупав джаз!“
* 5
Тъй както го рисуват по картините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден;
и ние се погледнахме печално,
и влязохме във киното квартално,
където даваха „О, ти мой блен!“ .
О, ти мой блян със пожарогасители,
о, зрители със външности съмнителни,
афиши с отлетяло вече „Днес“ .
И тъмно, и плювалници нечисти,
и снимки на забравени артисти -
Мачис и Хари Пил, и Мае Уест….
Бе почнало. Едно хлапенце мина
в салона с нас под форма на роднина.
Бе почнало и вътре беше мрак.
Върху екрана смееха се двама,
след туй при тях пристигна една дама
и каза с надпис: „той ще дойде пак.“
И знаехме ний филма чак до края
(и как ще я съгледа той в трамвая,
и как бандита ще го сгази трен),
защото бяхме го видели двамата
със мъничка промяна на рекламата,
тогава беше май „Ела при мен!“ .
И ний седяхме близо до кабината,
и слушаше се как шуми машината,
и снопът бе тъй ниско при това,
че трябваше ми мъничко да стана,
за да израсне мигом на екрана
една ужасна рошава глава.
И аз седях и мъчех се да гледам,
и скърцаше креслото на съседа,
и аз се чувствах уморен и стар;
и тъжно бе, чувах как сред мрака
един часовник във гръдта ми трака
и се нуждае от часовникар.
А после дойде „Край“ и вентилатора
със гръм наблъска вятър във театъра,
и светна, и платното избледне;
и ний видяхме тъжни и посърнали,
че всички двойки бяха се прегърнали
и само ние, само ние – не.
И си излязохме. „На мене струва ми се -
аз казах, – че достатъчно преструвахме се…“
Тя каза тихо: „Също и на мен.“
Врабчетата шумяха във градините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден.
* 6
Когато ни дотегна вече всичко
и хороскопът пишещ за раздяла
- ах, вече ясно бе! – излезе прав,
отидохме – така, зарад шегичката -
тя с нова рокля, аз със роза бяла,
при стария крайпътен фотограф.
Той сложи във петлицата ми розата,
разгъна фона с бясна Ниагара
и погледа ни точно нагласи;
ала за нас бе малко трудна позата,
аз мръднах той капачето изкара,
тя мигна и той каза ни: „Мерси!“
И почна се играта на среброто,
на солите пълзенето неравно,
безшумният молекулярен взрив’
и ето че във ваната, в живота,
от Нищото изплава бавно-бавно
невижданият мокър негатив.
А пък от вред ни гледаха портрети,
прекрасни мигове, навеки спрени,
фиксирани човешки младини,
намръщени младежи със каскети,
от зли роднини двойки разделени,
деца в ковчези, бременни жени.
И всичко стана жално моментално“
и хората, и бледното предградие,
и снимката, излязла тъй добре,
и двамата се гледахме печално,
и нейде се обади едно радио:
„Вероника, животът е море!“
Една зарзаватчийка се разчувства и каза,
че блазя ни, че сме млади,
и че момата е таман за мен;
а фотографът каза нещо за изкувството,
че то е вечно, снимките извади
и ни ги даде в плик един зелен.
И тръгнахме ний в пътя си полека,
и влажни бяха снимките и двете,
и в плика залепиха се така,
че колкото и да ги дърпах леко,
във нейната остана мойто цвете,
а в моята – едната и ръка.
Тогаз си казах: „туй са явни знаци,
че ще се срещнем пак и не след много.“
Ала гласът, гласът ми беше нов
Във входа на една кооперация
целунахме се, казахме си „сбогом!“
и тъй завърши нашата любов.
* 7
Но дали наистина туй вече беше края?
Горе от тавана слушам как тромбона,
та-та-ра, печално в есента звучи.
Нещо ме ядосва, но какво – не зная.
Може би балтона? Може би бонбона,
който тъй е сладък, че почти горчи.
Ах,защо ни трябваше да се разделяме!
АЗ тогаз си мислех че ще те забравя,
но сега си мисля, че съм бил глупак.
И усещам, нещо зъб един боли ме,
и ако не мине, трябва да го правя,
и как мислиш, може да се срещнем пак?
Едно от любимите ми е!
КИРИЛИЦА!!! АВТОР!!! [evil]
-
ПРИКАЗКА
Дамян Дамянов
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
-
Атанас Далчев
ПОВЕСТ
Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."
1925
Диаболизмът ми е слабост... Общо взето всяка от творбите на Далчев ми въздейства
-
"Мразя как се изразяваш.
Рошавият ти перчем.
И колата ми, когато караш.
Погледът ти, втренчен в мен.
Мразя тежките ти стъпки
и се чувствам уязвима.
От омраза ме побиват тръпки
и говоря в рима.
Мразя с истини да ме заливаш.
Мразя твоите лъжи.
Мразя те, когато ме разсмиваш
и когато ме разплакваш ти.
Мразя да те няма
и това, че не се обаждаш всеки ден.
Най-много мразя обаче,
че не те мразя,
че няма капка
омраза у мен."
Из "Десетте неща, които мразя в теб", 1999 г.
-
Предварително се извинявам ако не е точно по темата , поради факта че това е текст от песен ..... но категорично ми преобърна настроението днес. НЕзнам може би не слушате такава музика ,но ...
Kingsize
Не зная как, къде, защо любовта е страх за мен.
За мен е страх и но защо - как искам да съм в нейн плен.
Къде е тя, защо я няма, а дупката е вече яма.
Искра загасна, болка бясна погълна сянката прекрасна.
Не знам как, не знам защо, не знам защо ме питаш кво,
но знам, че искам да съм с нея и не ме ебе защо.
Слушам ги, слушам тях, слушам хора всеки ден -
те говорят за любов, а любовта не среща мен.
Всеки ден в търсене на нея, и даже външно да се смея
дупката в мен ме кара често да копнея, за нея -
къде е тя, защо я няма -
щом клепачите ме предадат я виждам в красота обляна.
И после бум - изстрел точен пак куршум.
Събуждам се обвит в нощта, а тя я няма изчезнала без шум.
Надежда вече няма. Последната искра загасна -
тъмнината грозна пак погълна сянката прекрасна.
Целувка истинска и страстна, но само в блян, а аз съм сам,
в самота облян. За много грешки ме е срам, но знам,
че сам съм се родил и в ковчега пак ще бъда сам.
Припев:
Не зная как, къде, защо любовта е страх за мен.
За мен е страх и но защо - как искам да съм в нейн плен.
Къде е тя, защо я няма, а дупката е вече яма.
Искра загасна, болка бясна погълна сянката прекрасна.
Не очаквам да ме разбереш, да знаеш през какво съм минал,
колко сълзи съм излял, за да стана тва, което слушаш днес.
И без да забравя кво е скапан стрес, не загубих даже капка чест.
Живеем в два, два съвсем различни свята -
грозното го знам добре, но в теб намирам красотата.
Ако търсиш в мен парата, другото на заден план,
ще ти кажа да го духаш - по-добре да бъда сам.
Ето там - там навън - с мойте хора - тва съм аз -
силен блясък в очите, в ушите силен бас.
За да бъдем нас, не ни трябва просто късмет -
трябва ти да вярваш в мен и аз ще вярвам в теб.
Искам теб - не ми пука кой какво мисли за тва,
за мнението на някой друг не давам пукната пара.
Лягам сам и знам, че сам пак ще бъда на сутринта.
Кажи ми щом не знам какво е как да вярвам в любовта?
Не знам - ако си до мен сърцето ще си дам,
но все по-малко търсят него - трябва в джоб да си голям.
Да го духа парата - на думи всеки е богат!
Аз съм сам и сам оставам - да го духа скапания свят!
Припев:
Не зная как, къде, защо любовта е страх за мен.
За мен е страх и но защо - как искам да съм в нейн плен.
Къде е тя, защо я няма, а дупката е вече яма.
Искра загасна, болка бясна погълна сянката прекрасна.
-
,
-
Не ме докосвай!Бягай!Събуди се!
Защо така фатално спря, човече
на пътя ми в безумие пленен...
Не ме поглеждай!Тичай надалече!
Съдбата си спасявай ти от мен.
Защо не ме прескочи и подмина,
като заключена в тъмното врата?
Защо се взираш в тясната пъртина
и с нежност плаха дириш ме в снега?
Не ме откривай, страннико, избягай!
Аз нося демон в себе си стаен.
Във сън блестящ към мене не посягай!
Ще съжаляваш после всеки божи ден.
Потегляй!Остави ме!Аз съм лоша-
едно чудовище във образ на жена.
Не струвам нищо-седем жалки гроша
и празен къс замръзнала тъга.
Не ме изравяй в близката далечност!
Смразена съм от грехове неписани.
Ще те погубя в свойта безграничност.
Не ме дкосвай!Бягай!Събуди се!
Даниела Иванова-Рибарса
-
SLOW DANCE(Бавен танц)
Наблюдавал ли си понякога децата в луна парка?
Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?
Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?
По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава за винаги.
Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
Когато питаш някого “как си”
Чуваш ли отговора?
Дали вечер си лягаш прегърнал мислите за стотици грижи?
По -добре се отпусни
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Каза ли си някога на детето си “това ще го направим утре”
И в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт, остави едно старо приятелство да завехне
Защото никога нямаше време да се обадиш и кажеш”здравей”,
По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава за винаги.
Когато тичаш като луд
Губиш половината радост от пътуването.
Като че ли хвърляш един подарък, който не отвори.
Животът не е спринт
Затова отпусни се, чуй музиката
Преди да спре песента.
Тези стихове са написани от едно момиченце, което умира от рак в една болница на Ню Йорк. Лекарите й дават 6 месеца живот.
-
Преди бъгването на форума бях публикувала в тази тема 3 стихотворения, които наистина ме докоснаха много дълбоко, затова смятам да ги пусна пак, защото си струват прочита.
(Само)убийство
Тръгвайки, оставих мъничка бележка -
залепих я със сълзи на входната врата,
за първи път тя стори ми се тежка,
за последно щом затворих я на заранта.
И запрепъвах се по стълбите надолу,
а ти в леглото топло още спеше -
под завивките само момиче, полуголо,
което на заспиване така щастливо беше.
От входа тръгнах си с такава мисъл,
когато чух от нейде женски вик и плач,
сърцето трепна - във буквален смисъл -
и обърнах се... безизразен като палач.
На терасата видях момиче полуголо,
гледаше как бавно се отдалечавам ходом -
и в следващия миг тя полетя надолу,
с бележка във ръката с надпис "Сбогом!"
Автор: NikSy
Църква за смоци
Отново пролетта не го подмина.
Дойде и му покълна с болка в пръстите.
Добре, че вече свикна във градината
наместо вишни да засажда кръстове.
И тая пролет просто му се случи.
От юг повя жестока, древна жажда
за някой жив. И той обикна кучето.
Дотам, че взе да вярва във прераждане.
Внезапно тази пролет се оказа,
че вече няма ни една монета
за Мрачния Лодкар. И той изряза
две кръгли вери в Бога от сърцето си.
А после... нищо. Той остана същият.
Говореше си с кучето... и с мъртвите.
Но толкова отвъдна стана къщата,
че смоците я ползваха за църква.
След тази пролет само аз останах.
Да дишам. Да запълвам часовете,
усмивките, живота на баща ми.
И дупките във форма на монети.
Автор: Елица Мавродинова
Ела си
Откакто си отиде, все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали четеш човекостишия,
но днешното реших да ти го пратя,
че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният...
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе отвътре сме си същите.
Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.
Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни,
божествени и истински, и прави.
Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля...
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.
Автор: Елица Мавродинова
Ето още едно на Мавродинова и едно на Дамян Дамянов, което прочетох днес:
На изток от рая
Измръзналите очилати къщи,
протегнали за милостиня дворове,
с напукана надежда се обръщат
след стържещите ауспуси на хората,
чиито зимни гуми и вериги,
и всичките им бързи ламарини,
и даже магистралите не стигат,
та някой да докара дим в комините.
Не стигат да им върнат аромата
на втасал смях и песента на крачките.
Проскърцващият гъдел на вратата
сега е пусто ехо от спирачки,
които профучават и замират
и пръскат с кал беззъбите огради...
А зъзнещите къщи не умират.
Те помнят разораната си младост.
Те помнят разцъфтелите си покриви
и жадните трапези под асмите си,
и раклите си с грейналите рокли,
и нивите си, рошави от жито...
И клюмат къщите като врабчета,
накацали проскубано в безкрая.
А вместо ангелите, самолети
ни носят на крилете си към рая.
Автор: Елица Мавродинова
Моя Нова Година
Във тази чудна бяла нощ къде си?
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям...
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите - на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни -
до хората ще стигат без скръбта -
поетите - те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
"Да бъдем ли?..."
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!...
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!...
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?
Автор: Дамян Дамянов
-
(Само)убийство
Тръгвайки, оставих мъничка бележка -
залепих я със сълзи на входната врата,
за първи път тя стори ми се тежка,
за последно щом затворих я на заранта.
И запрепъвах се по стълбите надолу,
а ти в леглото топло още спеше -
под завивките само момиче, полуголо,
което на заспиване така щастливо беше.
От входа тръгнах си с такава мисъл,
когато чух от нейде женски вик и плач,
сърцето трепна - във буквален смисъл -
и обърнах се... безизразен като палач.
На терасата видях момиче полуголо,
гледаше как бавно се отдалечавам ходом -
и в следващия миг тя полетя надолу,
с бележка във ръката с надпис "Сбогом!"
Автор: NikSy
Това и мен не беше печатлило доста... просто е уникално!
-
Всички стихове на NikSy. Любимият ми автор във форума, който винаги е обръщал настроението ми на 180 градуса.
-
Прерових всички тетрадки от тийнеджърските си години но така и не успях да намеря къде съм преписала това което преобърна живота ми! Беше публикувано във в. "Тийнеджър love" преди 10-тина години! Помня на изуст само началото:
АБОРТ
Без глътка въздух да поемеш
в утроба майчина-ковчег
отиваш си от нас на време
ти мъничък-почти човек!
-
ASSTONIA, стихчето е много, много старо и не е на никого от TL, защото самата аз го преписах от спомените на майка ми [lol] Някой го е изплагиатствал :) Ето го цялото:
Без глътка въздух да поемеш
в утроба майчин - ковчег,
отиваш си от нас без време-
ти, мъничко - почти човек.
Посрещнахме те с химикали,
а трябваше със витамин.
Прежалихме те още не разбрали
дали си щерка или син.
Не мога да ти купя дрешки,
щом акушерка е смъртта,
ако по чудо отново стане грешка -
детенце, бързай към света!
Събирай оцелели клетки и ритай
майчината плът и на пук на всички
грешки - самичко си пробивай път!
Навярно първата ти глътка въздух
ще бъде отлик за любов.
Ела, ела ти беззащитно
да ни научиш на любов!
-
Георги Давидов:
1. ПИСМО
(ДО ВСЕКИ МЪЖ)
Докосвал ли си със запалена цигара
детелина?
На мен току-що ми се случи –
в ненавреме падащия здрач.
Листенцата си
детелината молитвено повдигна
и с тях – като с ръце – прегърна
собствения си палач...
Земята се оказа
най-несигурната ми опора:
като пиян – поех
към бавещата се все още
тъмнина...
Не питай нищо – с нов въпрос
на всичко ще ти отговоря:
Разлюбвал ли си влюбена за пръв
и за последен път жена?...
***
2. ЖИВОТ
Красотата, с която
ми стана съпруга,
напусна чертите
на твоето скъпо лице –
красотата, която
излъчваш в момента е друга:
напомня сърце...
Любовта, за която
не писах... поеми,
с жарава написа в сърцето ми
странния стих:
"Любовта от любов се нуждае,
а не – от хареми."
Така я открих...
Младостта
не подава десница за сбогом,
а без да ни буди напразно –
поема навън;
младостта не е спомен, белязал
душите с тревога –
не всичко бе сън...
Мъдростта
не робува на догми и моди –
тя знае цената
на всеки пропуснат момент;
мъдростта е планинска пътека,
която ме води
- през тебе – към мен.
***
3. БЕЗ "ЕВРИКА!"
Открих, че нещо неоткрито ме зове.
А неоткритите неща...
окрилят.
Открих, че съм създал и слаби
стихове.
Но слабостта им... става
моя сила.
Открих, че дълго съм се борил
с труп на бог.
И... в лявата си гръд
ковчега спускам.
Открих, че с майка си съм бил
почти жесток.
А ми прощават...
мамините устни.
Открих, че съм получил "сняг"
(вместо куршум).
Но слепоочията...
виждат всичко.
Открих, че съм се лутал
по утъпкан друм.
И да се луташ –
значи да обичаш.
Открих, че съм се любил с няколко
жени.
А ни една от тях не ме...
познава.
Открих, че стаята ми имала стени.
И между тях...
отдавна плаче славей.
-
Присъдата
Осъден бях на хиляди неволи.
Приписаха ми много грехове.
И съжалявам, че мълчах... Защо ли?
С това спечелих само врагове...
Ала опазих част от свойта гордост.
И тя ще бъде с мен и занапред...
Във жилите ми няма грам умора
и ето - днес за вас ще дойде ред...
Ще трябва много скъпо да се плаща
за всички унижения и срам!
Аз вече си платих! Сега е ваш ред
да чуете това, което знам!
Когато сутрин в тъмните прозорци
се вглеждам, чувам как си спите –
спокойни, „праведни”, ала притворни,
със съвести във гардероба скрити...
Когато ви погледна във очите,
прочитам ясно всеки следващ ход...
И всички дребни тайнички, които
заключили сте със секретен код...
Ще плащате! За всичко и за всеки,
когото сте потъпкали до днес
във името на своите успехи!
Или на своя личен интерес!
Ще плащате!
И трябва да го знаете!
Ще плащате!
И нека ви боли!
Почувствайте началото на края
и колко е светът несправедлив!
Несправедлив,
но досега – за другите,
които сте съсипвали с лъжи.
Заграбеното трябва да загубите –
по право то не ви принадлежи!
Ще плащате!
Ала не се сърдете
на мен!
Не аз съм толкова жесток...
Животът е такъв...
И разберете –
не аз ви съдя!
Ще ви съди Бог...
Георги Ванчев
-
Едно дете рисуваше елха....
* * *
Едно дете рисуваше елха,
но не със четка, не с молив, а... с пръстче,
На стъкло, под сива стреха,
а до елхата... имаше кръстче!
- Боже, когато ти се роди
и теб ли те бяха оставили?!...
Душата, като мой'та боли ли те
когато са те забравяли?!...
Тук е студено, но... нищо!
Това е... защото е зима!
Няма в "Дома" ни огнище,
но... и това ще отмине.
Града е красив - украсен,
светят лампи навсякъде,
днес е... твой - рожденият ден,
където родил си се някъде...
Коледа - празник красив,
хората днес болки заравят,
Боже, а... дали си щастлив,
те в твоето име го правят?...
И... Сплете детето ръчички,
вдигна очи към стрехата:
Моля те, искам само цветни боички
с тях... да рисувам елхата...
Едно дете рисуваше... елха!
by tarapo
-
ТЯ:
Ей така си те спомням...внезапно
(Без да искам. Не мисля за теб.)
С непреминала нежност те помня.
Имаш вкус на разтапящ се сняг.
Имаш слънце във думите. Топлят.
Имаш мирис на утринен бряг.
С незавършена обич те помня.
Още щипе ме. Без да боли.
А пък нещо във мен все ме моли:
Забрави. Забрави. Забрави!
А телата ни помнят година.
Но сърцата? Уви...цял живот.
Всяка обич е обич единствена.
Но една е онази – до гроб...
[reeeev] [reeeev] [reeeev]
-
kisskat - Риторично
"Дали болеше?"
-Да!Болеше много!
Предсмъртно ме болеше
(до откачане),
защото мразя
онова проклето "Сбогом",
което траурно
в душите си закачаме...
"Дали съм слаба?"
-Не ,но е човешко,
не ми харесва,
но е дяволски възможно,
особено когато
стара грешка,
решавам, че ми действа
здравословно...
"Научих ли се?"
-Може би!Донякъде...
да разпознавам
светлините на живота,
когато мракът
е обсебил възприятията,
а всеки удар на сърцето
става с болка...
"Дали ще продължа?"
-Не ще и питане!
Не съм дошла
да си измислям
невъзможности...
Животът мрази
недовършените приказки
и ме обича
(само той си знае колко)!!!
--> Това ми е в колекцията "любими"...
-
Недялко Йорданов - СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ ВЕЧЕ…
Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече… Еднакви дни… Еднакви нощи…
И стар… и грозен… и объркан… И нямащ време, нямащ време…
Кажи, обичаш ли ме още… Кажи ми, дявол да го вземе.
Недей мълча… Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета… И остри зъби… И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.
Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „не” – кажи го.
И напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма… няма… няма…
Но има… има… има… знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно…
Натаралежена, сърдита… как искам аз да я погаля…
Но тя като бодлива топка по стръмнината се търкаля.
И тъй… Аз още те обичам…Ще ти го кажа някой ден, но …
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам , тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли ме още? Обичаш ли ме още… Още…
-
Да обичаш наум
Не ме предавай, моля те, сърце!
Не му показвай колко го обичам...
Не искам да краде от мен с ръце,
с които вече друга е събличал.
Косите и са в шепите му, виж! -
по пръстите му още се преплитат...
С остатъците ли ще се тешиш?
(защо, сърце, и малкото ти стига...)
Обгръща те със нейния парфюм. -
Не те ли унижи пре-много вече?
Обичай го, но нека е наум!
На думи - любовта ти само пречи...
Не ме предавай, чуваш ли, сърце!
Поне веднъж опитай да не плачеш.
За него си преплувано море!
Едва ли нещо повече ще значиш...
Васка Мадарова
...
-
Молитва
Атанас Далчев (1904–1978)
Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!
Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.
Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.
И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език...
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.
(1927 г.)
-
SLOW DANCE(Бавен танц)
Наблюдавал ли си понякога децата в луна парка?
Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?
Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?
По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава за винаги.
Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
Когато питаш някого “как си”
Чуваш ли отговора?
Дали вечер си лягаш прегърнал мислите за стотици грижи?
По -добре се отпусни
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Каза ли си някога на детето си “това ще го направим утре”
И в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт, остави едно старо приятелство да завехне
Защото никога нямаше време да се обадиш и кажеш”здравей”,
По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.
Музиката не продължава за винаги.
Когато тичаш като луд
Губиш половината радост от пътуването.
Като че ли хвърляш един подарък, който не отвори.
Животът не е спринт
Затова отпусни се, чуй музиката
Преди да спре песента.
Тези стихове са написани от едно момиченце, което умира от рак в една болница на Ню Йорк. Лекарите й дават 6 месеца живот.
E т`ва стихотворение е мн готино... мн ми хареса..браво!
-
Лудост
Искаш вече да не пиша -
дразни те, каквото кажа.
Ако може, даже да не дишам,
и от въздуха да се откажа.
Искаш само аз да знам си,
че не искам да заспивам,
щото някъде в съня си
все сънувам, че умирам.
Е, не точно да сънувам...
Просто си го мисля само.
Казваш, че съм луд, бълнувам,
Че превръщам всичко в драма.
Луд ли съм, кажи, че искам
детето ми баща да има?
И главата си навеждам,
а в душата ми е зима.
Луд ли съм, че искам само
щастието на сина ти -
нивга да не пита "Мамо,
а защо не е със нас и тати?"?
Луд съм бил, че съм повярвал
в приказките ти омайни,
и че съм се примирявал
с многото ти малки тайни.
Да, добре де, луд съм... Ето,
с всичко аз се примирявам.
Но на лудия детето
с първо "Мамо" те дарява.
---
Съжалявам,че не споменавам автора,но не успях да разбера чие е.Под стиховете пише "Облак" ;)
-
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
Песен за приятелството
Казва се приятел пръв,
Но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спaси, пръв,
и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв
ето – затова се казва,
че приятелят е пръв!
ЗА УНИВЕРСАЛНОТО ЛЕПИЛО
За стъкло и пластмаса,
за дърво и метал
лепилото “Уху”
има златен медал.
Тъй че чаши, чинии
ти безстрашно чупи -
лепилото “Уху”
ще ги залепи!
И лошото само е
във това, че след ден
двете парчета
на съда залепен,
когато касае се
за любов и за брак,
казват ти: - Уху!
Разлепихме се пак!
Добрите писма
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!
-
Мака мука
ика цука
кака коко,
ика бобон.
Превод:
Малка маймунка
с хитра муцунка
скача по клони,
иска бонбони.
[xa xa xa xa xa xa]
-
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.
АВТОР?!?!
Стихотворението се казва "Към себе си" и негов автор е Дамян Дамянов [namigG]
-
Това е ясно. Мисля, че е всеизвестно. Проблемът е, че хората често забравят да удостоят авторите с полагащото им се уважение... Впрочем, малко съм се престарала в далечната 2009 с шрифта. Тъй като Дамянов ми е вторият любимец... [shame] Какво да правим - любов! [heart__]
-
Едно от любимите ми стихотворения - Елисавета Багряна
НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ
Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.
Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.
Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.
Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...
И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.
Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.
1959
-
Главната виновница
Не зная как заспиваш във леглото си,
където сме се любили до вчера.
Чаршафът пази всичките подробности
на нашите задъхани движения.
Не зная още как се гледаш в огледалото,
заключило във сянката си силуета
с най-малките извивчици на тялото,
което беше стълба към небето ти...
На мен ухае твоята възглавница.
И без да искаш вдишваш от парфюма ми.
А аз съм от онези лоши навици,
които нощем те докарват до безумие.
Промъкнах се в живота ти неканена.
И го нашарих със палитра от емоции.
Обичаш си и болките, и раните.
И мене - като главната виновница.
Надежда Тодорова (или поне това откривам в интернет :/)
-
William Blake-Never seek
Never seek to tell you love.
Love that never told can be.
For the gentle wind does move
silently, invisibly...
I told my love. I told my love.
I told her all my heart.
Trembling in ghastly fears.
Ah, she did depart...!
As soon as she was gone from me
a traveller came by.
And silently invisibly,
he took her with a sigh...
Съжалявам, че е на английски, но го учихме по английски и засега не съм намерила лиричен превод, освен моя собствен, но той въобще не може да се сравнява с тази красота.
-
gabi-gabi - Поклон
Намота се кълбото на живота ти, мамо.
Ето го края. Вече се вижда.
Върнеш ли лентата - нищичко няма.
Само усилия и черни грижи.
Само мотика. Сушаво лято.
Земя корава и спечен залък.
Храниш кокшките. Садиш домати.
Твоят свят, мамо, е толкова малък.
Вечер, по залез, сядаш на прага,
мъдро заслушана в тишината.
Звезди изгряват, не ти се ляга -
още колко залези ще изпратиш...
Преглъщаш с мъка сухия залък,
и все по тежка става мотиката.
Твоя свят, мамо, е толкова малък,
а в него ти си така Велика...
-
Сън
– Лорй, не спиш ли?
Чуваш ли, Лорй?
"По-тихо! Скрий главата си! Отвън
на педя са от нас, не говори!"
– Лорй, сънувах толкоз хубав сън!...
Почакай... как започваше?... Така...
Войната свършена... Разбираш ме, нали?
И всичко е във нашата ръка,
нали така, Лорй?
Работех пак в завода. А пък то
уж същия завод, машини същи,
но частите им блеснали – злато!
И ставите им някак по-могъщи.
В завода ти, Лорй, си надзирател
и казваш: "Днеска искам триста болта!"
"Добре, Лорй, отлично, мой приятел!"
И двамата се смееме доволни.
А вънка тъй широк е небосвода!...
Блести небето, въздухът блести!
И дишаш, дишаш толкова свободно!
И сам не вярваш, че това си ти. –
Лорй погледна другия в очите
(те бяха толкова детински днес),
усмихна се и каза, уж сърдито:
"Какъв си ти мечтател, Фернандес!"
На изток гаснеха звездите. Мрака
отстъпваше във паника,
без строй.
Сигнал за бой!
Започваше атака...
Вяра
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
-
2 творби на Диа Ангелова:
Не си отивай
И този ритъм пак се появява
в дъжда навън, във нечия усмивка
гърми, не спира своя бяг трамвая
врабчета сред дърветата се плискат.
И тази моя скачаща походка
през локвите се втурва - топъл вятър,
под лапите на грациозна котка
плющи от весел гъдел тротоара.
Не си отивай пролет, тихо скитай
в сърцето ми до кръв за теб изтляло -
върви през мен и повече не питай
дали от друг така ме е боляло...
***
Някъде
Отивам си от кипналото лято
беззъбите чадъри се надуват
и рукнал дъжд гърми стакато
в червено покривите плуват.
Сред тази бясна канонада
сърцата себе си не чуват
отиват си напълно непознати
сълзите нищичко не струват.
Напуканите плочки на паважа
захапват всяка моя стъпка
плющи градът заспал на стража
зад ъгъла на поглед мътен.
Така беззвездна - как да те намеря?
Последни капки се процеждат
през сключените пръсти на небето...
А някъде нощта скимти с надежда.
-
Кучка
Съдбата ми ме мрази… Кучка…
Взаимни са ни чувствата отдавна…
В душата ми кървят милиони случки,
в които си ме карала да страдам…
… Не ме e яд. Изстрадах си ги, Кучко,
след всяка твоя гадост оцелявах…
Сърцето ми сто пъти с кол набучи,
а после питаше ме - „Как я караш?”
Живея, Кучко, и напук на тебе
все още дишам и в гърдите ми е топло.
Сърцето ми е втора употреба,
но бие и е живо още.
Мълчиш ли, Кучко?... Ще мълчиш!
Аз сто години няма бях, сега ще викам…
Ще ти крещя, защото ми дължиш...
Длъжница си ми. *Così è la vita...
*такъв е живота
автор: reinbow
-
Давид Овадия
На сватбата - в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива -
ще дойда аз - нечакан и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян
с помътени очи да се усмихне!
С тревога ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
"Това е той... това е наш познат..
Защо ли посред нощ дошъл е тука?"
Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.
[heart__] [heart__] [heart__]
-
Hе съм се влюбвала откакто си замина,
а минаха тъй много времена,
и тъжна бях, и бях щастлива,
сама не бях и бях сама.
Сега съм малко по-висока,
пораснах със полвинка сантиметър.
(Онази, за която се шегувахме..
Не знам дали го помниш като мене.)
Косата ми е както и тогава,
само че съм я боядисала - червена.
Не се гримирам често. И отслабнах.
Пропушила съм. И не се гордея.
Иначе съм си същата. Рисувам.
И пиша много (често и за тебе).
Веднъж почти се случи да се влюбя.
Но не се получи. Той не бе за мене.
Разбих сърцето му и чакам
в най-кратко време (като теб) да ме намрази.
Уших си рокля-цвят бордо. За бала.
Не съм се влюбвала откакто ме остави...
hide`and`seek [inlovee] [heart__] [love]
-
Глория Фуентес-"Пред един мъртвец в леглото", не знам на кой е превода, но стихотворението е...прочетете
Къде ли са пчелите, дали восъка на твойте свещи?
Къде ли са отишли първите тетрадки, които си изписал?
Къде е първата ти обич, която не предчувства, че си мъртъв?
Какъв пейзаж те е покъртил,
за да отидеш да му кажеш, че вече си спокоен?
(Най-лошото не е да си умрял,
скръбното е, че след това не можеш нищо да направиш:
часовника си да навиеш,
да се разрошиш,
да подредиш книжата…)
Разбирам, че си тъжен.
Гледам да те утешавам.
Ако си струва, аз ще ти разкажа,
че си умрял във твоята постеля чиста,
че спалнята ти бе заобиколена от приятели,
че всичко се направи да бъдеш излекуван,
че термометър са ти слагали,
че ябълка ти белиха,
че най-набожният се молеше почти безгласно.
Помисли си за ония, които не умират вкъщи,
за умиращите неочаквано при злополука,
за хилядите помисли, които на война умират.
От погребалното бюро дойдоха,
ти лежиш върху килим и имаш четири големи свещи,
имаш бялото разпятие над тебе,
хор съседки;
нищо не ти липсва дори сега
и си отлично сресан.
-
Загадка
Има нещо, което
ще гадая до гроба -
как човекът превръща
любовта си във злоба?
Как настава в сърцето
тази тъжна промяна -
вместо песен на славей,
тъмен крясък на врана?
Как щастливата глътка
до отровата стига?
Как прегръдката нежна
става тежка верига?
Има нещо в простора,
непонятно за мене...
Обяснете ми, хора,
от любов озлобени -
как сърцето обича
само няколко мига?
Злоба има за всички.
Любовта не достига.
Г.Константинов
[inlovee] [heart__]
-
Ако аз съм жената!
***
В очите запалваш искри,
а душата ми в тях се оглежда.
Ех, любов, и при мен се поспри,
украсих си вратата с надежда!
Ти не чукай, направо влезни,
поседни, отдъхни в тишината.
Не очаквай от мен "Остани!"
Остани, ако аз съм ЖЕНАТА.
Ако аз съм, ако само съм аз!
О, тогава ще пламне небето!
Със звезди ще изпиша завчас
туй, което ми шепне сърцето.
Ще запея със мойта душа,
песента и тъй дълго не пята,
ти послушай я МОЯ ЛЮБОВ,
аз ще пея, защото си свята!
Евгения Георгиева
-
Поет
С оръжие в ръка бе заловен
той на Балкана и пред съд доведен.
Последен изпит беше него ден,
и неговия отговор последен.
"Вий питате какъв съм! Втори път,
че съм поет ви вече отговарям.
Защо въстанах? - казах пред съдът,
но питате и аз ви пак повтарям:
Обичам аз полето, сладкий дъх
на неговите рожбици, цветята -
и привечер кога ги милва лъх,
и сутринта окъпани в росата.
Щом цъфнеха напролет те, при тях
от юг им птички идваха на гости.
Аз от дете с тез птички другарях,
че дивни бяха песните им прости.
Свободни песни... не като онез,
каквито ази пеях - и каквито
сте и от други чували до днес;
то бяха песни от сърце честито -
сърце свободно, -сгряно от лучът
на божието животворно слънце,
и во което песните растът,
като в поле посеяното зрънце.
Такова слънце в моето сърце
не грееше: - то в мрачина бе клето...
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.
Та песните, които то роди,
на радост рожби, радости да сеят.
Поета - тъй небото отреди -
да пей, свободни птички както пеят..."
*
Присъдата бе смърт. На другий ден,
преди зори, обесиха поета.
Ръмеше дъжд и вятъра студен
като въздишка стенеше в полето.
И неми бяха влажните листа
там на липата, дето той издъхна...
Откакто на бесило стана тя,
там песента на птичките заглъхна.
Пенчо Славейков
-
Ти си принцът на моитте мечти..
Един денн в животта ми се появи..
Усмивката ми съживии..
Сърцетто ми ти разcтопи..
С любовта си мее дари..
Но това е приказкка една..
Приказка и само ттова..
Жестокаа е реалността..
Това е моята съдбаа..
Вечно аз да съм самаа..
А ти да си останеш
моятта единственаа мечта..
отт ~ Бететоо Влюбенноваа..
-
Добромир Тонев
***
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.
А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.
Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.
Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -
ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.
Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.
-
КОЙ?.... /е най-истинският мъж/
К. Кондова
Най-истинският - този ли е, дето
ти пращаше задъхани писма
и в тях ти обещаваше небето,
но на земята дом не обеща?
Или пък този, който с груба четка
по тялото ти драскаше любов?
Пожарникарят - плю си на подметките.
(А в огъня да скочи бе готов.)
Не е и този - дето стори къща.
И ти остави ризи за пране.
Не ти остави пътен лист за връщане.
Мъжете си превърнах в стихове...
Неделя. По привичка ставам рано.
Заканва ми се през стъклото дъжд.
А в стаята във шарена пижама
синът ми спи -
най-истинският мъж!
-
Среднощна молитва
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.
Дамян Дамянов
-
Happily Ever After
И не, че някога ще ме попиташ как съм,
дали успях да те преболедувам,
дали все още вярвам в щастието,
разбрах ли, че Любов не съществува,
дали не си те преговарям тихо,
наум, на сън, понякога наяве,
дали съм спряла да ти пиша стихове,
дали обичам още залези,
дали съм те оставила в сърцето си,
да мога тайно да те навестявам,
дали понякога те чувам в песните,
които си ми подарявал...
Не, няма никога да ме попиташ...
И никога не ще ти отговоря.
Защото знам, че като свърши приказката,
добре е книжката да я затворим...
Каквото сме научили - научили...
Каквото сме разбрали - сме разбрали.
Така е правилно, дори да ми е мъчно.
Ти няма никога да ме попиташ...
Аз няма да ти отговарям...
~ caribiana
[heart__]
-
Уоу [oops] [heart__]
П.П. И аз й следя нещата в блога :) Доста вдъхновяващ е :)
-
Уиски с Черноглед
Да, така е.
Пак си прав. За всичко.
(Пък и ми стои да съм ти черна.)
Драскай хикса в черния ти списък,
сбръчкан не от влага -
от неверници.
Не сгреши и този път - овца съм.
Черната, сред стадото от вълци,
дето вЪлната си сменя (нравствено)
лъжейки те, че ”добре дошъл си!”
Казвам ти – така е! Аз съм лоша,
както всички лоши преди мене.
(Как пък все и все на тебе, Боже,
падат се такива - черногледи?!)
Предпазѝ се - аз не съм и стока.
Доволен ли си, че „не си виновен”?
И овчата ми кожа не помогна.
(Овцата най-овца е по Гергьовден.)
Пак позна: аз „плюя зад гърба ти”
и стискам черна лента във ръцете;
черпя се със твоите съдружници
и подписвам сделка с враговете!
Разкри ме - дебнех как да те завържа
за себе си - приятелство "това е",
а параноята ти, че те лъжа
напълно оправдана е, да знаеш!
И аз (все пак - жена съм) те ранявам -
така че – отсечи го отведнъж:
че черна съм; подмолна; заблуждавам;
ужасна съм... и че дори... съм мъж!!!
За всичко прав си!
Пъхай ме отдолу
под знаменателя, наречен „кучки”
и, обиден, чакай да те моля
пак приятелски да ми се случиш,
но...
Истината знаем. Тя е друга.
(Убива ме. На тебе... ти убива.)
Прав си, драги, да ме правиш луда,
когато истината ти е крива
и Болката те кара да ме тъпчеш,
с надеждата (за теб - необходима!),
че с черна котка ще ти мина пътя.
... съжалявам.
Няма да ти мина.
автор: lorsa
източник:www.hulite.net
-
Никулден
На кръстове разпъвам сивите си дни,
подреждам ги, и колко странно,
С чер молив и с по две черти
изпращам всекидневието гадно.
И днес от бялата чиния
ме гледа злобно пържената риба,
Гръбнака й изваждам и редя
на него дните счерна фиба.
Поредната нещастна рибя кост,
а котката напразно чака.
Редовно тя като неканен гост
вечерята ми се опитва да озлапа.
Но щом открадна тя гръбнака
с разпънатите мои страхове,
горчиво, гладна тя заплака,
че календарът хич не се яде.
Павлина Николова
-
ПАТЕНТ
на М
Питаш дали и другите
съм обичала така.
Не. Няма две любови.
Нека другите кръстят чувствата си
както пожелаят.
Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Един лингвист ми каза:
Ескимосите нямат дума за лед.
Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
сух лед и всякакъв друг.
Питаш ги: Как казвате лед изобщо?
Покажи ни го, казват, и ще го назовем.
Защото в света няма лед изобщо,
и няма абстрактен огън.
Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Другите да си намерят дума.
Автор:Ина Григорова
-
Есенно
Не, не идвай, когато съм зимна –
(сякаш студ е сковал и душата ми!),
и след всичките грешки отминали
ще мълчи заскрежена вратата ми...
И не идвай, когато съм пролетна –
(и мечтите от юг се завръщат),
а небето над моите полети
само мен, само мен ще прегръща!
Не търси ме във лятото, няма ме,
(на щурците ще кажа къде съм),
и облечена в спомени само
ще заспивам във нечия песен...
Но когато съм есенно-лунна,
ти ела, намери ме във мрака,
и тогава ще кажа без думи
колко есенно мога да чакам...
Ветровете във мен ще копнеят
да заспиват във твоите стъпки,
и мъглите ми тихо да сгрееш
само с твоите топли прегръдки...
А пък колко съм есенно-лунна...
Звездопадно-валяща почти!
И съм твоя, разбра ли? Целувай ме,
чак до края на всичките дни...
irini
-
УЧАСТ
Аз не съм твоя мъж. За беда.
Чудодейство не ми е присъщо,
нито ходя среднощ по вода,
ни водата във вино превръщам.
Аз не съм твоя верен съпруг
Нему вричай се... сенчица птича.
Аз съм пролетен вятър в олук,
който вихрите зимни съблича.
И не следвам пресветлия дълг –
дом и челяд приживе да кътам,
щом у мене вие някакъв вълк
и те чака отвънка на пътя.
И в света по-ужасен от степ
не ме блазни досадната участ:
да развъждам вълчета със теб
или лунни сонати да уча.
Не, не съм твоя мъж. И не съм
покровител на чужди огнища.
Аз обичам по-кратко от гръм.
Не очаквай от мен друго нищо.
Само миг, още миг помълчи.
Слез в душата ми. Хлътвай на голо.
А след туй безпощадно с очи
ме застреляй, щом хукна надолу.
Ивайло Терзийски
-
Без заглавие.
Не виждам смисъл в нищо.
Защо съществуваме ние?
Защо съществува всичко?
Каква е разликата между Нищо и Всичко?
В един момент мислиш, че нямаш нищо,а всъщност имаш всичко..
Или изглежда, че имаш всичко, а осъзнаваш, че нямаш всичко, или поне достатъчното.
А колко е достатъчното?
Терзаеш се за материално,
така и за нематериално.
Искаш да печелиш, да притежаваш.
Да споделяш и да получаваш.
Да запомниш и да забравиш.
И в един момент нищо вече няма смисъл.
Дали ще даваш или ще взимаш.
Защо го има всичко, но тъй е разпиляно.
Това, което искаш е далече.
И докато го гониш осъзнаваш,
че можеш и без него.
Тогава тръгваш пак след нещо друго..
А ако ли не,
когато някой ден го стигнеш,
виждаш, че е различно
и че си загубил времето и всичко, за това нещо, което си искал, но което се оказва, че не е то, а е различно.
Е защо тогава вечно искаш, вечно търсиш, вечно гониш.
Нещо. Или някой.
Автор/ка: незнаен
-
Аналогия - missy_eli
Интересна аналогия на живота е сграда-
обичаните от нас хора са нейната фасада.
Събитията в живота са тухли подредени,
пукнатините в тях- загубите преживени.
Постиженията- те са стълбите на тази къща,
по тях човек се качва, но често се и връща.
Вратата олицетворява наш`та доверчивост,
таванът е метафората за предприемчивост.
Прозорците в зависимост колко са преброени
показват степента ни широко скроени.
Фундамента на дома и двора
са връзките с ценни за нас хора.
Скъсаната връзка риска повишава
от срутване на дома застрашава.
Колкото връзката била е по-значима,
толкова повече отломки ще има.
След загуба тежка и мъчителна
гледката е просто покъртителна-
налице е съборена до основи сграда,
всеки компонент на дома пропада.
Временно без покрив оставаме,
на скръбта в ръцете се отдаваме,
но трябва да започнем нов строеж- по тухла, греда,
изискват го условията на околната среда.
На тухлите се налага да направим подбора,
кои от тях ще ползваме за опора.
Някои за ненужни ще сметнем,
други в строежа ще вметнем.
Когато е готов нашия обект,
ще пристъпим към следващ проект-
усилията ще насочим към подреждане,
предстои ни цялостно обзавеждане.
Новите мебели са новите връзки,
в обзавеждането трябва да сме дръзки.
Една стая ще си отделим,
където спомени да съхраним.
-
Маргарита
Тя беше първото момиче!
Тя беше първата мечта!
Тя беше първото "Обичам!".
И първата въздишка - тя!
Една разкошна Маргарита,
Родена с името на цвят,
създадена, за да накити
и без туй този китен свят.
Как я обичах, как предричах
чрез евтиния номер стар:
"обича ме" - "не ме обича" -
изкъсвах толкова листа,
съсипвах толкоз маргаритки -
цветя невинни и добри!
А тя под русите си плитки
не ме поглеждаше дори.
"Да" - "Не", "Да" - "Не" - аз късах, смятах
откъснатите листица.
И побеляваха земята,
косите, нашите сърца...
... Случайно скоро пак видях я:
ах, боже мой, какъв поврат!
Как бе възможно да увяхне
жената с името на цвят.
Напразно с поглед тъжен търсех
цветчето, плитчиците в кръг.
Листата някой бе откъснал.
Останал беше само стрък.
Дамян Дамянов, 05.1971 г.
-
ПРИСПИВНА ПЕСНИЧКА
Там в тилилейската, там във злодейската
гъсто гъстейска гора
страннно чудовище има леговище
скрито в една пещера.
Стъпва със лапища... Спъва се в трапища.
В трънища и във бодли.
Скъса си вече всички чорапища.
Левият крак го боли.
То е страхотнище! Но е самотнище...
Тъй си живее без шум.
Хем е чудовище, хем е тъжовище,
дето си плаче на ум.
Туй Торбаланище спи под юрганище -
сто килограма листа.
Носи си гащерки. Храни се с мащерки...
С никакви други неща.
Нито е лошаво, нито е рошаво
Даже е с хлътнал корем.
Даже очищата, даже ушищата
са му човешки съвсем.
Само че, само че... Някакво камъче
счупи му предния зъб -
както си хрускаше, както закускаше -
и си умира от скръб.
То е суетище... И е поетище.
Дращи скалата със нож.
Киха и пише си стихчета- кихчета -
хремаво в дългата нощ.
Свърши си всичките хапчета- лапчета
Мъчи го грипът свиреп.
В девет куплетчета - сто епитетчета:
всичките те са за теб.
Ах, туй чудовище пази съкровище...
Някой ще каже: дрън-дрън.
Скривай сълзичките, стискай очичките,
за да го видиш на сън.
10 ноември 2003 г
Недялко Йорданов
-
Не спирай полета на птици!
Не хвърляй камък по пернати,
когато им завидиш за крила.
Очите им са твоето богатство,
контури различават в тъмнина.
Свободни, реещи се в полет,
достигат невъзможна висота.
Какво, че наблюдаваш ги отдолу,
огледай със очите им света.
Тревоги стават по-далечни,
наоколо се шири красота,
във въздуха се носят нежни трели,
подсвиркваш вече весело с уста.
Не спирай порива на птици.
Не им завиждай - имат си крила.
Послушай ги. Порадвай се, че жив си.
Какво ни трябва? Стигат сетива.
Ани Виделова
-
ПРИСПИВНА ПЕСНИЧКА - Недялко Йорданов
и
УЧАСТ - Ивайло Терзийски
ме спечелиха днес.
Аз обаче ще ви представя:
Камелия Кондова - ПРИЯТЕЛСКО
Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !
Защото, всъщност искам да се любим.
-
Не виждам смисъл в нищо.
Защо съществуваме ние?
Защо съществува всичко?
Каква е разликата между Нищо и Всичко?
В един момент мислиш, че нямаш нищо,а всъщност имаш всичко..
Или изглежда, че имаш всичко, а осъзнаваш,
че нямаш всичко, или поне достатъчното.
А колко е достатъчното?
Терзаеш се за материално,така и за нематериално.
Искаш да печелиш, да притежаваш.Да споделяш и да получаваш.
Да запомниш и да забравиш.
И в един момент нищо вече няма смисъл.
Дали ще даваш или ще взимаш.Защо го има всичко, но тъй е разпиляно.
Това, което искаш е далече.
И докато го гониш осъзнаваш,че можеш и без него
.Тогава тръгваш пак след нещо друго..
А ако ли не,когато някой ден го стигнеш,виждаш,
че е различнои че си загубил времето и всичко, за това нещо,
което си искал, но което се оказва, че не е то, а е различно.
Е защо тогава вечно искаш,
вечно търсиш, вечно гониш.Нещо. Или някой.
-
Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка — невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам —
това не мога да ти обещая!…
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми — в прегръщащия вятър,
очите ми — в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав — в тишината мъртва,
а любовта ми — в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината…
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.
Дамян Дамянов
-
Боса да тръгна... Дали ще боли?...
В тревата да легна... Дали ще е твърдо?...
Детство да върна... Не мога, нали?...
А някога можех света да обърна...
Време да спирам... Дали ще е трудно?...
В локви да скачам... Ще се намокря!...
Света да изследвам – вечно учудена,
без страх, че ще имам петна по роклята...
Цветя да откъсна – сега ми е жал...
Къде ли онази невинност остана?...
В дъжда да се втурна и цялата в кал
да се прибирам при мама...
Облак да хвана?... Ще го изпусна...
След коте да хукна... Ще ме одраска!...
А някога беше филията вкусна
поръсена само със сол и щастие...
Стига ми толкова. Достатъчно раснах.
Вече избирам да се смалявам.
Боса ще тръгна... Боли ме... Прекрасно е!
Божичко... Нека!... Не съжалявам...
Мира Дойчинова
-
От оня свят
Камелия Кондова,
....
Откакто във очите ви съм трън,
започнах да си мисля за вината.
Признавам си - виновна съм, че вън
и тази нощ съблича се луната.
Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още затова,
че край оградите расте коприва.
Виновна съм, че като падне дъжд,
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.
Виновна съм за есенния звук,
когато през годините ви мине.
Виновна съм като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.
Виновна съм за лудите коне -
препусналите из главата мисли.
И за това, че ще родя дете.
И за това, че дяволски го искам!
Виновна съм за всеки свой куплет.
Освен това - за всеки земен корен.
Спокойно спете! Всичко е наред
сега,
когато имате виновен...
-
Обесването на Васил Левски
Христо Ботев
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твoй един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
-
Благодаря ти, Боже, че ми даде слънце
и светлина - да видя този свят прекрасен!
За хляба, който даваш ми насъщен
и вярата, която носи щастие.
За всеки звезден миг благодаря ти,
за всяка земна радост и победа!
Благодаря ти, че деца ми даде
и здраве, - за да ги отгледам!
Благодаря ти и за всяка болка,
която във борбата ме калява!
За всяка грижа и тревога,
която с мъдрост ме дарява.
Благодаря ти и за милостта безкрайна,
с която грешките ми ти прощаваш,
за любовта ти всеотдайна,
че сили да прощавам и на мене даваш!
За всичко, Боже, днес благодаря ти
и моля те да бъдеш вечно с мен!
Нека името ти да пребъде
и с вяра всеки да е озарен!
Стефка Петкова
[heart__]
-
“Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето”
Рени Йотова
А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.
А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.
А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.