Твоето форумче
Stih4e => Литература => Темата е започната от: English Accent в Януари 17, 2012, 21:03:55 pm
-
. Днес стигнах до прозрение благодарение на съквартиранта ми. Чудех се какво ме различава от онези щастливи копелета, на които просто не им пука и не се замислят. Какво ме отделя от тях, от шлаката. Това бях аз. Сам се отделях от тях, най- сетне снобизма на баща ми даде резултат. Живееш ли прекалено дълго с една идея, макар и да ти е противна, тя става неизменна част от теб. Чудесно, нама какво. Как да се боря с всички тия гадости? Нима и не мен ми е съдено да се превърна в това, което искренно ненавиждах. Ще се събудя някоя сутрин и ще си кажа: „Да, разбирам ги и тях” И край с мен, загубен съм. Безпокоя се за себе си прекалено много, знам. Като Буковски. Дали не трябва да постъпя като него? Ето, пак ще трябва да съм някой друг, и то само защото не знам кой съм или пък съм станал нищо. Странен процес, изпълнен с мъгливи спомени, клетви, воля, умираща ден подир ден, щастие, което от искрена емоция и мироглед се превръща в маска, която не ти позволява дори да дишаш свободно. Аз съм роб на всички човешки грешки.
Съквартиранта ми се прибира.
-‘Що си пушил вътре?
- Ами пих и ми се допуши вътре.
-Е добре де, нали се разбрахме да не пушиш вътре?
-Човек, духай! Плащаме еднакво за всичко, така че духай! Ако искаш може да се редуваме, ще пуша вътре през ден, ако искаш и график може да си направим, ако искаш може и да ме разбереш като човек, все ми е едно. Само че от днес нататък аз няма да правя компромиси с живота си.
- Да бе, да пушиш е особено градивно. Нали ти разправяше, че „свободата на един човек свършва там, където...”
-Всъщност мисля, че Русо го е разправял, но както и да е, може и някой друг да е.
- Пиян си.
-Да, затова ми се допуши. Трябва ли да го казвам още 2- 3 пъти или ще си запишеш?
-Човек не искам да се караме.
- Супер, и аз не искам. Да ти сипя бира?
-Ок. Защо се сгромоляса светът ти днес?
Засмивам се.
-Нямам представа, знам само, че така стана.
Така и не намерих с какво да заместя Лунната соната и тя почна за 346-ти път. Със съквартиранта си казахме „Наздраве” и дълго се наслаждавахме на съвършенството на тази странна сплав от метали, пластмаси, гуми, чувства, мисли, цветове и вкусове, която за експресивност наричаме живот.