" Душата ми - ангел с уморени криле"- творбите ви...

[Gentiana]

Конкурсът приключи. Ето и победителите: 



1.Душата ми - ангел с уморени криле
автор: Zatoichi

В царството далечно,наречено "Земя",
където покорява синевата на небето,
властва тя-човешката душа,
впримчена в капана на битието.

Толкова много и толкова различни,
всяка пътя свой градяща,
с чувства и омразни и обични,
с уникалността си сред другите блестяща.

Там някъде,в тази бездна
и моята душа блуждае,
в слънчев ден,или в нощ беззвездна,
търси тя,но какво-не знае.

Носена от вълните на съдбата,
опитва да научи житейските уроци,
да лети към слънцето и към луната,
да избегне или да приеме своите пороци.

Сама в радост,сама в тъга,
дири своето отражение,
учи се да обича и да бъде зла,
губи се в увереност,намира се в съмнение.

Копнее тя за огледало,
защото иска едно да разбере-
своята същност затворена в тяло,
призванието си сред хаоса беснеещ да прозре.

Но дали сама ще успее,
не трябва ли преди себе си да открие,
с друга до нея близка да се слее
и така с надеждата да се обвие...

Объркана,самотна и нещастна,
върви към избавление или крах,
щастлива,уверена и властна,
запознава се със смелост и със страх.

Крачка...втора...трета,
по пътя препятствия безкрай
бавно или със скорост на комета,
ще мине между Ад и Рай...

Ако душата ми е ангел небесен,
то тя е с уморени криле,
защото пътят Земен не е лесен,
а човек е само със едно сърце.

2.Душата ми – ангел с уморени криле
автор:repi-s-lychec

Мътни звездици над мене изгрели,
Нощни зеници безкрая прозрели,
Сочете ми пътя през мрака злокобен
Сама да не бъда на този свят злобен.
Веди ме вплитат в коси си от свила,
Душата ми искат да вземат насила,
В сърцето ми вливат студена отрова,
Изгарят плътта ми във хладни огньове.
И никой, и нищо за мене не жали,
И няма кой с длан мойта длан да погали.
И няма за мен кой сълза да изплаче –
За бледото, болно, безпътно сираче.
Окови не влача, но капят нозете,
Товар с мен не нося, но тежат раменете.
Отровен бръшлян във сърце ми се впива –
Без дъх ме оставя – ни мъртва, ни жива.
И утрото чакам, но то е далече,
Доброто у мен е изстинало вече.
Не чувствам ни допир, ни дъжд, ни дихание,
А само безплътно, безкрайно страдание.

3.Отрова вместо лек
автор:Мария

Мнозина сърцето ми разбиха.
Мнозина подиграха се с мен.
Мнозина дълбоко ме раниха
и оставиха духът ми горд сломен.
Те идваха и си отиваха.
В живота ми нахълтваха без свян,
объркваха го и просто ме напускаха,
разбивайки наивния ми блян.
Оставах пак сама и без посока,
давех се в реки от плач.
А съдбата ми така жестока,
превръщаше всеки любим в палач.
Загубих аз частица по частица
и малкото надежда оцеляла.
Превърнах се аз в черна птица
с пусто сърце, с душа осиротяла.
Преминах през ужасни урагани,
вилнееха в гърдите ми вихрушки.
Попадах в хиледи капани,
над мен се сипеха градушки.
Мъчех се отново да полетя,
търсех нещо, за което да се хвана.
Така отчаяно исках да се спася
и да намеря лек за своите рани.
Дойдох при теб с отчаяно сърце,
с надежда, че ще ми дадеш лекарство.
Протегнах своите изстрадали ръце,
а ти отвърна ми с коварство.
Не лек, отрова ми подхвърли,
прикрита под измамливи слова.
Просмука се жлъчта в кръвта ми
и умъртви тя моята душа.
Тържествуваше ти над духа ми.
Всичко съкровено ми отне.
Оскверни душата и плътта ми.
Достойнството дори ми взе.
Остави ме безпомощна в калта.
С безжизнен поглед гледах как си тръгваше.
Открадна ми и вярата и любовта,
и с всяка крачка сърцето ми изтръгваше.
Желаех смъртта в този миг.
Сякаш гръм разцепи небето.
Изтръгна се от мен ужасен вик.
Студена кръв избликна от сърцето.
Но ти не се обърна и веднъж,
не ме погледна даже и през рамо.
Следите твои леденият дъжд
разми и помен не остана.
А аз те гледах със тревога.
В сълзи задавиха се моите очи
и питах се: "Защо, за Бога,
такова зло ми стори ти!?"
Стоях сама, сиротна там.
Другар ми беше само тишината.
Разкъсвана от гняв и срам
отново срещах болката позната.
С ирония си спомних аз
на всички преди теб лицата
и в миг избухнах в жлъчен смях-
надсмивах се аз на съдбата.
Поне на нещо бе научила ме тя-
да имам сили, да не се предавам.
Надигнах гордо своята глава
и реших напред да продължавам.
Станах и изтрих сълзите.
Потърсих надежда в нощта.
Опитах да превържа раните,
зеещи в моята душа.
Не знаех на къде вървях.
не знаех колко време ще ми трябва.
Но знаех, че за всеки грях
рано или късно се заплаща.
Ще молиш и ти някой ден
за лекарство за своите рани.
Но когато помолиш някога мен,
ще сложа ОТРОВА в твоите длани.


Моите поздравления на отличените! 
Моля да ми изпратите на лични адресите си, за да ви бъдат изпратени наградите.

Поздрав и на всички други участници! 
Всички бяхте чудесни и произведенията ви - също. Само мъничко не ви достигна, за да се класирате. Изборът беше изключително труден за мен...
Сигурно ще има и други конкурси.
Продължавайте да ни радвате с такива красиви и силни произведения.

[{dulgokoska}]

Конкурсът приключи. Ето и победителите: 

1.Душата ми - ангел с уморени криле
автор: Zatoichi

Както и на всички останали... Страхотни творби!... Поклон!!!

[pain]

Когато нощта падна,
всякаш целия свят се стовари върху мен.
Нищо нямаше смисъл без теб!
Не исках да идва следващия ден,
бях загубена и ти не беше до мен..
Не виждаш ли какво ми причиняваш?
Не виждаш ли, че не оцелявам?
Когато започна да се съмняваш,
разбрах,че не ми вярваш..
Сърцето ми започна да тъжи
и заплака с безброй сълзи.
Сега всичко е черно,не виждам път пред мен!
"Искам те!" Проплаках жално..,
но гласът ми заглъхна в пустотата
и отново ме прегърна самотата.

[^FoBoS^]

Конкурсът приключи. Ето и победителите: 

3.Отрова вместо лек
автор:Мария

Мнозина сърцето ми разбиха.
Мнозина подиграха се с мен.
Мнозина дълбоко ме раниха
и оставиха духът ми горд сломен.
Те идваха и си отиваха.
В живота ми нахълтваха без свян,
объркваха го и просто ме напускаха,
разбивайки наивния ми блян.
Оставах пак сама и без посока,
давех се в реки от плач.
А съдбата ми така жестока,
превръщаше всеки любим в палач.
Загубих аз частица по частица
и малкото надежда оцеляла.
Превърнах се аз в черна птица
с пусто сърце, с душа осиротяла.
Преминах през ужасни урагани,
вилнееха в гърдите ми вихрушки.
Попадах в хиледи капани,
над мен се сипеха градушки.
Мъчех се отново да полетя,
търсех нещо, за което да се хвана.
Така отчаяно исках да се спася
и да намеря лек за своите рани.
Дойдох при теб с отчаяно сърце,
с надежда, че ще ми дадеш лекарство.
Протегнах своите изстрадали ръце,
а ти отвърна ми с коварство.
Не лек, отрова ми подхвърли,
прикрита под измамливи слова.
Просмука се жлъчта в кръвта ми
и умъртви тя моята душа.
Тържествуваше ти над духа ми.
Всичко съкровено ми отне.
Оскверни душата и плътта ми.
Достойнството дори ми взе.
Остави ме безпомощна в калта.
С безжизнен поглед гледах как си тръгваше.
Открадна ми и вярата и любовта,
и с всяка крачка сърцето ми изтръгваше.
Желаех смъртта в този миг.
Сякаш гръм разцепи небето.
Изтръгна се от мен ужасен вик.
Студена кръв избликна от сърцето.
Но ти не се обърна и веднъж,
не ме погледна даже и през рамо.
Следите твои леденият дъжд
разми и помен не остана.
А аз те гледах със тревога.
В сълзи задавиха се моите очи
и питах се: "Защо, за Бога,
такова зло ми стори ти!?"
Стоях сама, сиротна там.
Другар ми беше само тишината.
Разкъсвана от гняв и срам
отново срещах болката позната.
С ирония си спомних аз
на всички преди теб лицата
и в миг избухнах в жлъчен смях-
надсмивах се аз на съдбата.
Поне на нещо бе научила ме тя-
да имам сили, да не се предавам.
Надигнах гордо своята глава
и реших напред да продължавам.
Станах и изтрих сълзите.
Потърсих надежда в нощта.
Опитах да превържа раните,
зеещи в моята душа.
Не знаех на къде вървях.
не знаех колко време ще ми трябва.
Но знаех, че за всеки грях
рано или късно се заплаща.
Ще молиш и ти някой ден
за лекарство за своите рани.
Но когато помолиш някога мен,
ще сложа ОТРОВА в твоите длани.[/i]

 
Заслужаваш 1вото място

[OvCeL4EnCetO]

А кой е на второ място?