Краят на цялата надежда...

[`Amy_Lee`]

Тя стоеше седнала на пода в тъмната и студена стая..Стоеше и мислеше.Мислеше за всичко,което й се случи напоследък.Не искаше да повярва.Как можеше тея неща да се случват все на нея...От очите й капеха сълзи,а тя вече дори не им обръщаше внимание..До толкова беше свикнала с тях,и с болката..Дясната й ръка беше цялата в рани..кои по стари,кои от преди няколко часа..и все не й достигаше смелост да го направи..да се избави от цялата тази болка..Цялата тъмнина беше обезпокоявана само от тихия тътен на телевизора от съседната стая,където майка и сигурно гледаше някой филм,без да предполага че малкото й момиченце ще умре в другата стая..Но кой беше виновен,за всичко..? Тя сама си бе виновна..и сега щеше да си плати,за всичко,което направи..Тъжното беше,че той незнае че тя се разкайва за постъпката си..а момичето нямаше смелост да иде да му каже..Да го погледне в очите,да му хване нежно ръката и да каже.."Съжалявам..Прости ми..Обичам те.." А толкова неше мислила и обмисляла обсотятелствата,беше почти сигурна че той няма да и прости..
Тъгата нахлуваше в малкото й,изстрадало сърчице,както вятър през прозорец,в празна стая.. и нямаше кой да затвори прозореца,както нямаше кой да спре тъгата..Знаеше,че тази вечер й е последна в мъки,страдания и молби,отправени към Господ..Ако го има..Тя не усещаше раните на ръката си..Истинската болка беше в сърцето,в душата..а там нямаше кой да и помогне,кой да промие раните,кой,както в детсвото да й каже"Дай да го цункам и ще мине.." Тази болка беше истинска и реална,причинена от самата нея..Никого не можеше да вини..Празнината в душата й бе по-силна от всичко,беше толкова болезнена,че само надеждата я спираше да се избави от нея..Но надежда вече нямаше,последната искра на някaква надежда изгасна отдавна..
Тя стана,все ножичката и натисна на ръката си отново,по силно от друг път..зави й се свят,падна на земата и отпусна ръката си..ножичката падна в страни,а всичко й се стрваше замъглено.."Умирам ли"-помисли си момичето,но осъзна как взима да идва на себе си,и лежи на земята,а от ръката и се стичаше кръв..Взе бинт и превърза раната..Искаше се воля,за да го направи,а тя нямаше такава..не обичаше да я боли,за това и правеше всичко това..
Беше лято-най-горещата вечер от сезона..Тя облече блуза с дълъг ръкав,излезна от стаята и отиде при майка си..
-Защо си плакала?-Леко разтревожено попита майка й.
-Да съм плакала ли?-с лекота излъга тя-Не съм плакала.Опитах се да си изтрия грима,но тоалетното мляко не е добро.
-Аха.На къде с този пуловер?Вън е поне 30 градуса.
-Едва ли.Ще захладнее.Аз отивам малко на въздух..
-Къде по точно?-загрижено попита майка й.
-Незнам,наоколо съм.-каза и излезна.
Тръгна по шумните улици,където хората живееха живота си,без проблеми като нейните..Всички се смееха,Говореха оживено или просто вървяха с усмивки на лицата.Само тя,със следи от сълзите по лицето си."Глупавата ми майка повярва"-помисли си тя,но незнаеше че майка й беше разтревожена за нея,и ни най малко не й бе повярвала,просто не искаше да се меси в личните й работи.."Сега вече ще съм щастлива,там някъде"-помисли си тя отново и се запъти към 30метровия мост,който се намираше на няколко пресечки от тук.
Отиде там,а нежния вятър подухваше леко,но тя не го усещаше от дългите ръкави на блузата си.Съблече се по потник,и хвърли пуловера в реката.Течението го отнесе нанякъде,а тя гледаше с наслада и мечтаеше по-бързо да свършва с това.Мина отдругата страна на преградата на моста..Вятъра все така нежно я галеше,а тя видя че е с потника,с който беше облечена на последната им среща.Последния път когато бяха щастливи заедно.Бял потник,с кървава окраска на места по него.Кръв от самата нея.Тя Вдигна ръце,готова да полети..Защото болката й беше прекалено истинска..Пожела си като лети поне да се почувства свободна..и скочи..
Вятъра все така бенжо я галеше,тя се усмихваше на усещането и леко се притесняваше за приятелите си и за майка си..но не можеше вече да живее така..Не можеше и не искаше.. Нямаше защо да се мъчи..
***
Тази вечер тя не се прибра,а майка й,леко притеснена си легна,като си помисли че е срещнала приятели и е отишла с тях нанякъде..
На сутринта се звънна.Майка й стана да отвори,като мислеше че дъщеря й вече се е прибрала, и спи в стаята си.Отвори,а насреща й беше полицейски служител.
-Добро утро.-каза той-Вие ли сте майката на Надежда Илиева?
-Да,аз съм какво се е случило..?-вече извънредно притеснена попита жената.
-Това нейната блуза ли е?-продължи полицая,и от един плик извади пуловера на момичето.
-Да..-с леко облекчение отговори майката,като си помисли че дъщеря й е забравила блузата си някъде и сега просто идват да й я донесат.Доста нелогично.
-Моля ви само да проверите дали Надежда си е у дома.
-но...Момент...
Майката отиде полека нагоре и се върна с насълзени очи..
-Няма я.Къде е.Полицай,КЪДЕ Е ТЯ?
-Намерихме блузата й в реката.Ще се обадя да обяват момичето за издирване.
***
На следващия ден намериха тялото на  Надежда.
Градът беше потресен,а момчето й- съкрушено.
Той вече не нбеше същия както преди - излизаше само нощем,постоянно с подути от плач очи...
Още на същата вечер,когато полицая дойде до дома на момичето,майка й намери в стаята й Бележка до  някого.Макар че плика беше затворен,а писмото определно не беше предназначено до нея,жената го отвори и зачете:
"Обичам те.Винаги ще те обичам.Ти си моето момче,и аз никога няма да те забравя,дори там,където ще отида.Прости ми,поне сега,когато вече ме няма.Надявам се като четеш това,да не ти стане много мъчно,но все пак една сълза да се спусне по лицето ти.За това,Което бяхме ние като едно цяло! Обичам ТЕ! ПРОСТИ МИ!"
Последните думи бяха написани с нещо червено,и доста несръчно.Майката разбра веднага,че това е кръвта на дъщеря й.Беше ужасена.
***
В града след време всички забравиха за случилото се освен двама души - майка й,и нейното момче.Жената носеше писмото винаги със себе си,та дано някой ден срещне момчето,което беше виждала на снимки някъде по улицата.И ето че молбите й бяха чути.
Видя го- наистина беше красив,както дъщеря й го беше описвала.Викна му,Истича до него и му предаде писмото,и без да дочака реакция си тръгна.
***
На следващия Ден беше съобщено за самоубийство на момче.Всички вестници пишеха за това.
Ето и статия,изрязана от майката на по-рано починалото момиче:
"Днес сутринта бе намерено тялото на мъртво 17годишно момче,в собствения му дом.Момчето е прерязало вените си с малка ножичка и е починало бавно и мъчително.В ръката му намерено бе писмо,твърде лично,за да бъде публикувано.Причините за самоубийството са почти изяснени."
***

[MoonLight]

[reeeev] [reeeev] [reeeev] [reeeev] [reeeev]  Толкова е тъжно!!!  [reeeev] [reeeev] [reeeev] [reeeev] [reeeev]

[slunce]

Господи нямам думи.......
Разплака ме.....
Толкова е тъжно и жестоко..... [reeeev] [reeeev] [reeeev]
оооо  и всичко свърши така със смърт..

[`Amy_Lee`]

м..да така е.Всичко свършва със..смъртта..
и може би всичко се оправя..  [confused] незная..

[Blood Dreams]

е,да ама смъртта не значи край на всичко..значи по-скоро някаква почивка от всички работи,които ни се случват..
а разказа е страхотен..бъди сигурна - ъспях да го почувствам в себе си,като нещо много познато...

[`Amy_Lee`]

Алекс,много хубави и верни думи..
благодаря ви за оценката..

[PunkGirl]

пепчо,много е хубавко...  [shame] но в същото време тъжно.

[`Amy_Lee`]

 [shame] [shame] [shame] благодаря.. [shame] [shame] [shame]

[...::Mag1::...]

[reevvv] [reevvv] [reeeev] Разплаках се ... Толкова е истинско ... И точно същото се случи с мен преди една година .... Само, че никой от нас не успя да умре ... Въпреки, че се опитахме ....  [reeeev]
Папс  :arrow:  :flowers: [air kiss] [reevvv]

[`Amy_Lee`]

маги..благодаря ти че оеняваш това,което се опитах да превърна в трогателен разказ за любовта,живота и смъртта,и за това,че човек трябва да плаща за грешките си..

радвам се че си го почувствала..