Нощи - разплакани момичета

[{dulgokoska}]

Едничък живот и едничката смърт...
Това никога се не повтаря в човешкия свят...
Остава единствено нашата плът...
Която расте и изгнива... Велик кръговрат...
И някога може би ти, Безполезният...
Ще станеш храна за някои гадинки...
Не само трапеза на тънките червеи...
Но и на зелени растения ще бъдеш родител...
И твоите нощи - разплакани момичета...
Ще бъдат доволни поне веднъж от тебе...
Ще благодарят за своите мъртви кокичета...
И омразната твоя песен ще запеят...

[Gentiana]

Сънуваш се заровен в напъпили кокичета,
от аромата им главата ти се замайва.
Не можеш да дишаш,нощите ти-момичета
в сълзи скриват на живота последната тайна.
Събуждаш се, под земята е мокро и студено,
само корените на кокичетата над тебе се вият.
Нещо твое ще бъде някой ден преродено.
Нещо от тебе в себе си някой ще открие.

[{dulgokoska}]

Може би едничкото хубаво нещо...
Което у тебе някога е имало...
Може би една капка обич гореща...
Единствената, която изпарила се е мигом...
И все пак от спомена тя ще възкръсне...
И после отново ще разцъфне у друг...
Дано по' за дълго у него задържи се...
А не само миг... Както вече няма я тук...
Тленните останки от твоето тяло...
Ще лъхнат нагоре спомена за тази капка...
И корените на някое кокиченце бяло...
Ще го поеме... ще я възроди... и друг ще зачака...
Твоите нощи - разплакани момичета...
Ще изберат по-достоен от тебе човек...
На него ще дъхне обичта ти кокичето...
Аромата на капчица със смъртен примес лек...

[Gentiana]

По-достоен... С него нощите ще се смеят,
няма от сълзи ризата му да подгизва.
На кокичета ще ухаят дните му, ще живеят
с капката твоя обич. Ще я облизва
огънят, запален от минаващо момиче,
с очи като твоите отнесено сини.
Той ще и подарява омразните ти кокичета,
когато тя му шепне нежно-Любими.
А ти едва ли това ще почувстваш в мрака
Ти си никой сега. Тебе никой не те чака.

[{dulgokoska}]

И това те съсипва, макар да си труп...
И това те довършва до края на безкрая...
Мисълта, че вместо теб... любим ще е друг...
Шансът е голям... Ти тук в Ада, Той там в Рая...
Там откъдето ти някога дойде...
Където бе щастлив да ловуваш, да убиваш...
Където безнаказано от жените ти крадеше...
Сега плащаш за това... Нима не го разбираш...
И знаеш си, че Той ще бъде по-желан...
Много по-добър от теб ще е във всичко...
Нощите момичета чакат го ей там...
Дори те ще те оставят... Загледан в черно Нищо...

[Gentiana]

И тогава...ударите на сърцето,
което вече нямаш
ще пробиват грозни отвори
в празните ти сухи кости.
Ще стенат и скърцат като
корабни въжета на шхуна,
отплувала далече в открито море
през безлунни нощи.
Жалко е, че няма небе над челото ти,
че дори нощите на твоите оргии
са далече отгоре.
Няма кокичета, няма момичета.
И тъгата с тебе отказва да говори.

[{dulgokoska}]

Това е да си сам... Чувства ти жадуваш...
Но вече невъзможно е да ги вкусиш... завинаги...
Сам бил си и в живота сред толкова изкусни...
Нощи и момичета... Защото все си ги убивал...
Сега е час безкраен на носталгия жестока...
Която наранява един бездушен мъртвец...
Това е отмъщение на неизживян живот...
Агония първа... и последна... на Ловец...
*****
Самота, без хора, без душа...
без сърце изсъхнало дори...
Терзания и завист за мене - нощта...
Която избира си по-добър любим...

[Gentiana]

Нощта...Няма вече значение, че е тъмна.
И светла да беше, за да я почувстваш ти трябва сърце.
Нито замръкваш отдавна, нито осъмваш.
Нямаш нищо - само маска наместо лице.
Безкрайна агония, Ловецо ще те измъчва
до края на времето и дори след това.
Някога Диоген, доброволно затворен във бъчва,
търсел човека...А ти ,
ти търсиш спасение за грешната си душа.

[{dulgokoska}]

Както в живота ти търсеха помощ...
Нощи - разплакани момичета крехки...
Така ти сега, изпаднал си в немощ...
Тежат върху тебе дебели завеси...
Спуснати след края на твоя театър...
В който играеше жестока ти роля...
Ловец без чувства, но ловът ти бе кратък...
И все пак прониза жертви премного...
Но залата пъстра, в която играеше...
Вече е празна и публика нямаш...
Сред пустотата черна своите жертви оставяше...
А сега, както тях, не би могъл да избягаш...

[Gentiana]

Като диво животно си хванат в капана
на своите собствени мизерни лъжи.
Обичаше да се смееш и да ги сваляш с измама-
една, и две, че понякога даже и три.
Щом нощите им плачеха ти беше забавно.
Може би просто жените мразеше ти.
Издевателстваше над тях, покоряваше ги бавно,
а после ги захвърляше, като празни кутии, без мечти.

[{dulgokoska}]

Приживе не допусна, че може да страдаш...
Защото бе кралят на нощите, плачещи...
Но смъртта неочаквана - за греховете награда...
Размени ваш'те роли - На гроба ти танцуват, не влачат се...
Дупка зее в гърдите, разложени...
Очите, пропити са с яростна слабост...
Легнал, подобно на своите нощи...
Окован сега тук си... Заставен на вярност...
Куп кости изгнили, трептящи от чувства...
Нещо ново, различно, но също тъй мрачно...
Нощите - девойки те изтезават с изкуство...
Теб, Кралю техен... Теб, отчаян властник...

[Gentiana]

Кралете също напускат играта,
дори не показали най-силния си коз.
Танцуват нощи-куртизанки в тревата,
горе, далече от надутия ти мъртъв нос.
Верен не беше на никоя дама,
спазваше само твоите си правила.
Обаче винаги идва краят ни- драма,
която ти, кралю,така и не разбра.

[{dulgokoska}]

Докато не осъзнаеш положението, в което се намираш...
Няма как да се измъкнеш, колкото и да беснееш...
А твоите момиче отгоре всичко виждат...
Как въртиш се слаб, уплашен... И на глас висок се смеят...
Поне сега им смях поднасяш...
Твоите поданички се любуват...
На новите ти кралски нрави...
Да се разлагаш, на червеите да позволяваш да пируват...
С твоята плът... Порочна и груба...
Наранила не една твоя робиня...
С очите, подобни на два остри ножа...
Разкъсвали властно плътта на богините...
Твоите нощи - разплакани момичета...
Танцуват пируети с усмивки през сълзи...
Пристъпват, галят нежно белите кокичета...
Които мразиш ти тъй силно... И на краля смеят се... Уви!...

[Gentiana]

Не обичаш да ти се смеят, нали?!
Този смях ушите ти наранява.
Отровен блясък в мъртвите ти очи
блатисти капки под земята оставя.
Цветя бели като ефирен бял саван
нежно по лицето ти се плъзгат и капят.
Небето ти отдавна няма минало нито таван,
спомените тъжни спомена за сърцето ти хапят.

[{dulgokoska}]

Koравият камък съхне сред смеха...
И в гърдите ти става все по-свободно...
Танцуват и леко пристъпват... Но пръстта...
Като дъжд се сипе по трупа ти неволно...
Пълни устата ти, разтворена за вик...
Но безмълвна - ще бъде докрая такава...
Кокичета вплитат се в сияен светлик...
И дразни останките... Просто гадая...
Но всичко показва за крахът ти долен...
Пречупи се лесно пред нея - смъртта...
От всички робини днес недоволен...
Кралят е длъжен да понася това...