Нощи - разплакани момичета

[kalista]

Ей - браво на вас двечките!!!

[Gentiana]

 

[{dulgokoska}]

Вината ще бъдеш ти сред тъмите...
По-грозен от всичко сред някогашния ти свят...
Красотата повяхва... Не си ли виждал звездите?
Как падат... Угасват... И спират топло да горят...
А нощите твои - разплакани момичета...
От обикновени любови съпруги ще станат...
Ще носят на гроба ти букети от кокичета...
А ти - Вина - ще желаеш за по-дълго да остават...

[FALLEN]

Поздрав за двете дами и техните способности..Браво,момичета

[Gentiana]

  

[Gentiana]

Вината ще бъдеш ти сред тъмите...
По-грозен от всичко сред някогашния ти свят...
Красотата повяхва... Не си ли виждал звездите?
Как падат... Угасват... И спират топло да горят...
А нощите твои - разплакани момичета...
От обикновени любови съпруги ще станат...
Ще носят на гроба ти букети от кокичета...
А ти - Вина - ще желаеш за по-дълго да остават...

Но те ще бързат в своя свят да се върнат.
Ще чувстваш корените на дърветата как растат,
промъквайки се през мястото дето е било сърцето ти.
Воплите глухи на душата ти не могат да ги спрат.
Вина... Изкупление... Вече нямат значение,
когато над теб се втвърдява пръстта,
когато си останал нерешено уравнение
и за теб не плаче нито една жена.

[{dulgokoska}]

От много варианти без избор ще останеш...
За пръв път в живота ти, по-точно в смъртта...
А твоите нощи - разплакани момичета...
Ще тъпчат отгоре над тебе пръстта...
И дните ще бъдат все тъй безкрайни...
Жегата тяхна твоя глас ще топи...
Дълбоко заровен, без дом ще останеш...
Без думи, без памет... без нищо ще си...

[Gentiana]

Има ли памет душата?
Тя в нощите - разплакани момичета
скрито над последния ти дом ще обикаля.
Ще рони повяхнали листенца от кокичета,
с които ще затрупва името ти върху кръста.
Те от сълзите на нощите ще се калят.
Гласа ти отдавна вятърът ще го е отнесъл
някъде далече в полето на спомена.
Колко тъжна е неговата протяжна песен!
Колко тежат сълзите ти приживе неотронени.

[{dulgokoska}]

Но и твоето време ще е дошло и отминало...
А кръстът обсипан, ще бъде озадачен...
Как може неверник грешен починал...
Под кръст да лежи с изкоренено сърце...
Листенцата белички теб ще оплакват...
И ще чернеят полека, загнили от жал...
Защото, когато човекът е чакал...
Проспуснал е всичко и е станал на кал...
И твоята плът бавно ще гние...
Полъх на стон ще се носи от теб...
И твоите нощи - разплакани момичета ще вият...
Сълзите им лъжовни ще са късчета лед...

[Gentiana]

От леда статуя на тъгата извайва
плачеща нощ, превърната рано в жена.
Ще се стопи на сутринта - малка нейна тайна.
В леденото и изящество ще е хваната твоята душа.
Плуват в локвите кокичета с личица посивели.
откъсната умираща бяла красота.
Спомените за теб от нощите ти отнели
стенат и вехнат.Няма връщане. Тишина.

[{dulgokoska}]

През живота си ти тишината издирваше...
Харесваше единствено шума на счупено сърце...
А сега всички звуци безумно привличат те...
Но е късно... Почиваш, дори без лице...
Над тебе танцуват, в ръцете с кокичета...
Изнурени силуети с отминала красота...
Всичките нощи - разплакани момичета...
Се полюшват в ритъма на твойта тишина...

[Gentiana]

Омагьосващо непредвидими
забулват се в гъста горчива мъгла.
Някога твои, нежни, любими-
съсухрени днес от гадка черна тъга.
Искаш да им върнеш отнетото вчера,
но е късно - сам ти вече нищо не си.
Думи за утеха не можеш да намериш-
нямаш си устни , усмивка, очи.

[{dulgokoska}]

Пропилял своето време, днес беснееш безсилен...
И за миг един допускаш какво си причинил...
На нощите плачещи, на любови отминали...
На някогашните влюбени, красиви жени...
И този миг е дълъг... За теб е безкраен...
Нима възможно е, труп тъй да го боли...
Венчелистчета малки над тебе спотайват се...
Но поема ги вятърът... И оставят теб - един...

[Gentiana]

Ти, който някога горд бе и дързък
сега си куп кости под твърд чернозем.
Душата ти спомени връзват на възел.
Расте върху кръста зелен зимзелен.
Красивите дами от твоите нощи
са баби беззъби отдавна, уви.
А ти млад остана и млад си все още,
но няма те , всъщност. Така е, нали?!

[{dulgokoska}]

Сред живите отсъстваш...
Сред мъртвите - не стъпваш...
* * * * *
Тялото ти разложено е вече...
Но ти все още желания имаш...
Духът на мъж е затворен в ковчеже...
Под земята на метри... Само червеи те виждат...
И така се разпадаш без да можеш да викаш...
И желаеш времето да не бе пропилял...
Но всичко е минало... Късно се сети...
Сред нощите стари си просто труп онемял...