Животът бавно отминава,
крачка след крачка пристъпя смъртта,
един след друг дните потъват в забрава,
бавно във вените изстива кръвта...
Скиташ се, търсиш в огромния свят,
малко любов колкото на теб да ти стигне,
нали това е достатъчно да бъдеш богат,
надяваш се щастието да ти намигне...
Ходиш и тропаш на чужди врати,
отварят ти хора със тъжни лица,
в очите им виждаш как и тях ги боли,
нима искаш за теб да пролеят сълза...
Прибираш се вкъщи пред твойта врата,
напоена със болка, примряла от страх,
отказваш ти да се прибереш у дома,
усещаш се мръсна, потънала в грях...
Лягаш на прага и се замисляш дълбоко,
нечовешки жесток ти се струва светът,
навсякъде около теб виждаш порока,
в слепоочията безумно пулсира кръвта...
Спираш да гледаш и слушаш,
ставаш сляпа и глуха,
кофата за смет пред себе си гушкаш,
чудиш се защо ли е куха...
Минава край теб кротък бездомник,
безмълвно те моли с очи за подслон,
парцалив и мръсен като затворник,
ще го приемеш ли в идеалния си дом...
Щом себе си даже изгони от там...
Да ще го викнеш ти някоя нощ,
ще почукате заедно на твойто сърце,
ще се превърне във принц незнайния гост,
ще ти върне това, което сама си отне...
