Когато няма смисъл...идва любовта,а с нея и надеждата

[finiv]

         Стоеше загледан пред себе си. Не виждаше нищо. За него всичко беше свършило.Стоеше вперил поглед в разцъфналите дървета, но нито забелязваше, колко красиво бе всичко, нито го интересуваше. Вече не чувстваше живота. Виждаше го, но не го усещаше. Нещо се бе пречупило вътре в него, бе се изгубило и той не можеше да го върне, не знаеше и къде да го търси. Чувстваше се сам, сякаш изгубен в Нищото, a имаше всичко, за което някога бе мечтал -  коли, хубава къща, красива жена и две деца, които го обичаха, приятели. Бе постигнал невъзможното, беше се доказал, а сега... Сега, когато беше на върха се чувстваше по-беден и сам от последния просяк. Това го побъркваше. Вбесяваше го. Не знаеше какво да прави. Често се хващаше да гледа унесено някъде пред себе си без да мисли за нищо. В такива моменти му идваше да заплаче като малко дете. И понякога го правеше, но тайничко, скришом. Не искаше никой да разбере колко объркан и безсилен се чувстваше.
           Не можеше да се познае. Питаше се какво се беше объркало. Защо сега, когато трябваше да е щастлив му идваше просто да зареже всичко и да избяга. Сякаш имаше невидима преграда между него и самия свят, и колкото и да се опитваше да докосне живота, да го почувства, тя го спираше. Чувстваше се предаден от самия себе си и това най-много го измъчваше. Лесно губеше контрол над емоциите си и след всеки изминал ден се ставаше все по-отчаян и изгубен. Външно не му личеше. Стараеше се колкото се може повече да прикрие уязвимостта и болката, която изпитваше и за която и представа си нямаше откъде бе дошла. Беше си все същия усмихнат, добре сложен и красив млад мъж, след който обръщаха поглед не една или две жени. Но като че ли вече вършеше всичко машинално, без да се замисля. Какво за Бога се беше случило, че така го беше променило?! Къде беше сгрешил?! Какво беше направил?! Защо се чувстваше така?! Тези въпроси непрестанно се въртяха в ума му, но колкото и да си блъскаше главата не можеше да си отговори.
-   Господи, какво става с мен?! – прошепна тихо и удари с юмрук по стола, на
който седеше.
          Свечеряваше се. Слънцето обливаше в златисто сияние всичко наоколо и бавно се скриваше зад хоризонта. Лек и топъл пролетен вятър повя и залюля отрупаните с цвят клони на близкото дърво. Внезапно усети чуждо присъствие. Обърна се леко и я видя. Облегната на врата стоеше жена му. Не я беше усетил кога бе дошла на верандата. Беше вперила замислено кафявите си в него и го наблюдаваше.
          - Откога си тук? – попита той.
          - От преди пет минути.
          - Защо не ми каза?
          - Не исках да се затвориш отново в себе си както правиш напоследък, когато съм около теб - тя се приближи бавно и хвана ръцете му в своите. - Не бягай от мен, моля те. Кажи ми какво има. Позволи ми да ти помогна.
          - Не можеш. Трябва сам да се справя. – издърпа ръцете си от нейните и се изправи. Направи няколко крачки, подпря се на парапета и се загледа в червеникавото небе. И двамата мълчаха.
          - Мъчно ми е като те гледам така – пророни тихо тя, но не мръдна от мястото си.
          - Мъчно ти е?! А на мен мислиш ли, че не ми е мъчно?! Мислиш ли, че ми е хубаво да съм такъв?! Да се чувствам сам, да чувствам някаква ужасна болка, празнота?! Мислиш ли, че ми е хубаво да съм жив, а да се чувствам мъртъв?! Да имам всичко, което някога съм искал, а да не мога да му се нарадвам?! Мислиш ли, че искам да е така, а?! – удари силно парапета с длан, но не се обърна.
          Отново и двамата мълчаха. Тя стоеше вперила  поглед в гърба му. Усещаше напрежението, което го бе обзело и виждаше с какво усилие успяваше да сдържи гнева си. Стана и отиде при него. Прегърна го през кръста и притисна лицето си в рамото му.
          - Извинявай! – прошепна след малко той и се обърна с лице към нея. – Не знам какво ми става.
          - Няма нищо.
          - Виж, много ми е трудно, но обещавам ще се променя, ще го преодолея.
          - Знам, не се тревожи. Ще се справим... заедно. – тя го прегърна силно и се вгледа в очите му. – Искам да знаеш, че аз съм с теб. Винаги! Каквото и да стане, защото те обичам!
          Нищо не се беше променило. Отново чувстваше все същото, но усещаше, че ще се справи. Трябваше да се справи, ако не заради себе си, то заради нея и децата.
          - Благодаря ти! – каза и тихо и зарови лице в косите й. Лекият пролетен вятър отново подухна, разлюля разцъфналите клони и разнесе уханието на пролет из въздуха. Последните слънчеви лъчи обагряха в златисто върховете на дърветата и се губеха в сълзите на надеждата.


Малко стана дълго заглавието...ама не ме бива мн по заглавията [confused]

[Gentiana]

Хубаво е.
Поздрав  :)

[finiv]

Bлагодаря!:)