Писма

[D`Eva]

Писмо до себе си


Великден е. Мразя празници, мразя, когато не съм на работа. Тъжен, празен ден. Седя на любимиями изтърбушен фотьойл и плача. Не знам защо, аз съм човек без проблеми, но плача с глас, смея се, може би липсата на проблеми ме подлудява. Мисля за самотните и тъжни хора и се чувствам безпомощна. Сядам пред компютъра, не искам да чета, не ми се пише с никой, невидима съм, просто гледам в монитора,пуша и роня сълзи. Тъпо. Някой ми пише, как ли ,като съм невидима? Нищо, на английски е, поне ще започна да мисля. " Hi, why you cry? ". Господи, този пък от къде се взе? "Усмихни се, защо плачеш, денят е прекрасен" и започна да ми изпраща снимки. О, италиано, тия са напаст, мразя ги. За колко ли красив се има тоя, та веднага се предлага. Отварям първата- море, изгрев, толкова спокойно, следващите- също."Отпусни се, не мисли за нищо, просто слушай". Затворих очи, не пиша , не чета, просто знам какво ми пише. "Защо се криеш от света?"Този странен човек стоя с мен до 4 сутринта. Не ми зададе обичайните въпроси- коя съм , от къде съм и т.н. Беше абсолютно нереално. За първи път от много време спах нормално. Пак е сутрин. Дали беше истина или си измислих мечта?Денят минава, нищо особено. Сядам пред компютъра и " Hi, my angel". Кой си ти? " Никой, просто човек". Възможно ли е някой да вземе сърцето ти, ума ти, без да знаеш как изглежда? Изпрати ми негови снимки, които не отварям. Та той е просто една мечта. Всяка вечер е с мен. Щастлива съм. След всеки тежък и гаден ден има някой някъде там, онлайн, който ще ме чуе, ще ме накара да повярвам.... Не , не искам да го видя никога, знам, че един ден всичко ще свърши, но той е моят специален човек. Странно, винаги усеща когато плача или се смея, хваща всичките ми дребни лъжи. Нямам обяснение и не търся. Просто пожелавам на всички нещо невероятно да мине през живота им, да срещнат изгубената си половина. Но.... как да мечтая? За какво? Да го срещна наистина? Глупаво е ,но не искам. Той е като Слънцето, тук, далече, стопля, но ако се приближа...просто ще бъда изпепелена. Или като морето- мами и привлича от безопасния бряг, но е пълно с опасности. Като снега- толкова красив през прозореца, но отпуснеш ли се и заспиш в него , умираш неусетно. Не мога да живея без тези неща, но не мога и да не се страхувам от тях.Затова не мечтая. Имам мечтата си, а след нея? Щастието е тъжно нещо, бяга винаги пред болката, но то се уморява, спира и тя го настига. Сливат се и губиш част от душата си, от вярата си. Този непознат даде криле на щастието , но не уби болката. Тя е там някъде и бърза след него....

medaans

[D`Eva]

"Докато четях Вашата книга за моя някогашен и отдавнашен идол, мислите ми неизменно се връщаха към събитието, в което се превърна за мен четенето на... Беше през..., бях седемнайсетгодишен, ненаситен за всякакви видове изуверство и ерес, обичах да правя най-крайните изводи от една идея, да превръщам последователността в полуда, в дързост, да придавам на яростта си достойнствата на система. С други думи, всичко друго можеше да ме възпламени, само не и оттенъци. У... ме въодушевяваха главоломните преувеличения, необузданото отрицание, отхвърлянето на здравия разум, убийствената неотстъпчивост, маниакалното отвеждане на съжденията до точката на саморазрушаването и сриването на системата, в която са включени. Добавете и омаята от престъпността и епилепсията..., култът към гениалната формулировка и произволното отхвърляне, приравняването на жената до Нищо и дори още по-малко... Бях гимназист, пощурял по философия... както е често при юношите, бях едновременно нагъл и свенлив... Над година продължи моето мъчение, за да завърши един ден, когато четях, не помня вече коя книга, облегнат на някакво дърво в градския парк. Изведнъж дочух смях... Петдесет години са минали... Няма да уточнявам. Важното е, че там на място се заклех завинаги да приключа с "чувствата". Така се почна поклонничеството ми в бардаците. Една година след това... попаднах на... Разположението ми беше идеално... Чудовищните му изблици срещу жените ме опияниха. Вайнингер ме излекува от "любовта" през най-горделивия и неистов период от живота ми..."

Емил Чоран, писмо; Париж, 16 декември 1982 г.; превод от френски Красимир Мирчев; от изданието "Емил Чоран - Шемет на скептицизма", Университетско издателство "Св. Кл. Охридски", 1996. 

(Става дума за същия Вайнингер, автор на "Пол и характер" и тържествено застрелял се (през 1903-та, годината на издаване на книгата му) на 23-годишна възраст в къщата, където е починал и Бетовен.)

[D`Eva]

"Ти не си хубав, видът ти е обикновен, но погледът ти ме съблазнява. Едва пристигнали, ти вземаш китарата. При първите акорди, при първите звуци аз съм още по-развълнувана. На момента твоят глас, твоята сила и твоят вик ме затрогват. Също — как си застинал. Седнал в краката ми, ти пееш само за мен. Малко по малко откривам текста, скърцащия хумор, задълбочеността на песните ти. Ти ми обясняваш, че театърът е твоят занаят, но че поезията е твоята страст. А после без всякакъв преход ми казваш, че отдавна ме обичаш. "

Марина Влади за Него

Владимир Висоцки


АЗ НЕ ОБИЧАМ

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

[crystal]

...И така, след твоите усмивки и едно отсъствие историята се затваря. Още чувам пръстите ти по пияното на детството ми. Търсих те навсякъде и даже другаде. Намерих те; където и да съм, заспивам с погледа ти. Твоята плът е и моя. Двамата измислихме обещания; заедно бяхме нашето утре. Вече ще знам, че най-безумните мучти се пишат със сърцето. Живях там, където спомените се създават от двама души, дълеч от погледите, в тайната на едно единствено обещание, където ти все ще царуваш.
Ти ми даде това, което не подозирах, време, в което всяка секунда от теб ще значи много повече от останалите секунди. Бях с теб в най-затънтеното село, ти измисли за мен цял един свят. Дали някой ден ще си спомниш за всичко това? Обичах те както не предполагах, че е възможно. Ти влезе в живота ми, както влизаме в лятото.
Не изпитвам нито гняв, нито съжаление. Моментите, които ми подари, имат име: удоволствие. Те все още го носят, направени са от твоята вечност. Дори без теб, никога няма да бъда сам, защото ти съществуваш някъде.

Артър

От "Да Ви видя отново", Марк Леви

[D`Eva]

Писмо на проф. Ал. Балан до тогавашния министър на просвещението / май Иван Вазов/, написано по повод на уволнението му от Университета.


"Господин министъре!

С душесмут окосъзрех във вестоподавците - всекидневники, че е сторена изпъдица на личността ми от висшето просветилище народно, поради негодно старение.
Това вля земно горчило в душепокоя ми и ме подтикна към устопсувни матерни мръснословия. Защото ако ме окосъзрите, ще заключите че съм душесвеж, сърцемлад и в прекрасно якотелие!
Гълталището, коремието и продължаващите го телесни добавки са в изправност!
Никакво коленослабие и кръстонемощие не са ме спохождали, а напротив - любощенските ми подсети са непрестанни!
При това младосърдие и якотелие, господин министъре, бива ли да ме подвергавате на изпъдица?

Послеписна доплънка:

Ако става реч за професора Влахова, то той, макар и в ергенски самолипс, отдавна изпадна в кръстослабно немощие и комай в пълен угас на любощенските си подсети, поради което неговата изпъдица е по-належаща!"