Завесите са спуснати. Тежи
над стаята ми празна тишината
и капят миг след миг. Защо, кажи,
ме мъчи тази болка във душата?
Трошат се стъклените вени. Плисва кръв
и в мислите ми нещо се взривява.
Изтичат думи. Без капан, без стръв
мория тъмна в мрака се улавя.
А тя е хищник. Не е заек плах.
Да я докосна ли или да я оставя?
И не, че от смъртта ми ме е страх,
но с пратеницата и тук какво да правя?
Завесите са спуснати. Тежи
това, което ме превръща в пепел
и по-добре устата да мълчи.
Умират горки миг след миг със вопъл.
