С ТОБОЙ И БЕЗ ТЕБЯ

[Gentiana]

Намерих нещо, което ми хареса и реших да ви го пусна тук...Проблемът е , че е на руски, а вие май повечето сте англоезичноговорещи...
Е, ако не го разберете и искате, ще ви го преведа после...

Анна Гончаренко.
С ТОБОЙ И БЕЗ ТЕБЯ

С тобой и без тебя. Разница несущественна. Ловлю слова, нанизываю на нитку драгоценные жемчужины, складываю в шкатулочку памяти. Молчание покрывает их пеплом мнимого равнодушия, но вот новая нить — и они все играют нежно. Чувствую каждый вздох, малейший отсвет каждого полутона вибрирует в душе. Резонанс.
Огромный мир моей души. Сказка, поднимающая мертвеца из могилы, дающая новую жизнь, казалось бы, погибшему чувству.
Ты. То есть. Полностью: сквозь миры, расстояния, время, недоговоренности, ошибки. То нет.

Листья кружились в воздухе, вырисовывались в фантастические веера. Ветер. Выгребал из души чувства, кружил их бешеным танцем. Веера мыслей, поступков, надежд.
Марина собирала листья, но они не слушались, вырывались из рук, не прощаясь, улетали.
Осень принесла с собой одиночество.
Подбежала собака: рыжая, с купированными ушами и добродушной, слегка обвислой мордой. Щенок. Огромный, ласковый щенок. Потрепала его по холке, щенок лизнул подставленную ладонь. Тепло. Зажать его в руке и не отпускать. Вильнув хвостом, пес помчался дальше. Рыжий танец с ветром.
Почему? Почему не хранится тепло в ладони, почему так трудно удержать тепло в душе?
Марина не принимала конца, отказывалась верить.
Ветер срывал листья с деревьев, швырял их под ноги, листья завораживали взгляд красновато-желтым танцем: «Ничего ты не понимаешь, девочка».

Всю осень, зиму и начало весны писала. Забегала домой с работы и, не раздеваясь, к мольберту. Картины стояли внутри, подпирали горло, выхлестывались наружу невостребованным светом сердца.
Мама подходила, молча стаскивала за рукава куртку или пальто. Чесались пальцы — руки были нужны. Если бы не мама, то не ела бы и не спала. Ночью она приносила какой-то чай: Марина пила и засыпала. Утром обижалась, но скорее на себя: опять не закончила. Начало дня — как в тумане, потом расхаживалась, втягивалась в работу: скукота, но надо. Еще красок купить, еще полотен, еще, еще...
Картины рождались как дети: с болью, невыносимым счастьем и невозможностью всецелого осознания. Как это возможно? Такое чудо. Целый мир. Отдельный. Самостоятельный. Из меня.
Первые дети были холодными. Одинокими. Марина порой боялась посмотреть в их сторону. «Простите меня». Потом снимала завесы, гладила руками: «Без вас не было бы и других». Расставляла по комнате, окружала более счастливыми детьми. Согревала.
Вместе с последним ребенком пришла весна. Рожала тяжело. Сил практически не оставалось. Только любовь. Самый любимый, самый последний. Синяки под глазами сползли на щеки. В зеркало смотреть было страшно, но она и не смотрела.
Все. Опустошение. Легкость. Потом тоска.

Оказалось, что у нее отпуск. Спала целыми днями. Вставала, ела. Оказалось, хочется есть. Оказалось, хочется жить.
Дети стояли сиротливо: ждали взгляда, ждали ласки, внимания.
Марина выходила гулять.
Пар от земли пробирался в ноздри, щекотал душу ароматом возрождения, заполнял пустоту. Зеленым взрывом распускалась листва. Мир улыбался Марине, Марина улыбалась миру.
В городском парке детские голоса, будоражащий аромат цветения, свежей яркой краской покрытые качели. Марина вдруг почувствовала себя ребенком: покаталась на всем сразу. Купила мороженое. Пломбир на палочке, в шоколаде. Вкусно. Липкая сладость каштановой струйкой побежала по подбородку.
— Держи, ты запачкалась.
Он протягивал ей платочек. В бело-голубую клеточку. Через все свои «никогда», через осень и зиму, через всех ее детей.
— Здравствуй, Андрюша.
— Давно не виделись.
— Давно.
— Я соскучился.
Как все просто. Снова весна.

Осень наливала листья желтым, прорезала красноватым. Ветер склонял деревья, гнул к земле. Они взволнованно играли ветвями, шелестели покидающей листвой: «Опять, опять!»
Навстречу Марине мчался пес: радостный, рыжий, со слегка обвислой мордой и купированными ушами. Подлетел, закружился рядом счастливым огненным вихрем. Встал на задние лапы. Огромный. Горячей язычищей лизнул лицо: «Привет, помнишь меня?» На плечах, на светлой ткани пальто остались две здоровенные отметины. «Беги, танцуй!»
Марина носила в себе чудо. Картины томились внутри, толкали под сердце, рвались наружу.

С тобой и без тебя. Разница несущественна. Ты всегда со мной. Спасибо.

[Margoto]

Жалко,че не разбирам руски...схванах нещо,но не беше най-главното май.. [shame] [confused]

[PETIA{P}^^^]

Хубаво е , макар и малко тъжно ..

[`Fallen_Angel`]

Ам .. съжалявам, че чак сега я забелязвам тази тема, но ... ам .. ако не представлява трудност за теб и имаш време и желание .. ам .. би ли го превела?  [shame]

[Gentiana]

Няма проблем, мила, сега ще ти го преведа  :)

С теб и без теб. Разликата е несъществена. Ловя думи, нанизвам на връвчица скъпоценни бисери, складирам ги в кутийката на паметта. Мълчанието ги покрива с пепелта на мнимото равнодушие, но ето нова нишка - и те всички играят нежно. Чувствам всяко дихание, и най-малкият отблясък на всеки полутон вибрира в душата. Резонанс. Огромният свят на моята душа. Приказка, повдигаща мъртвеца от гроба, даваща нов живот на чувството, което сме мислили за загинало.
Ти.Ту те има. Напълно: през светове, разстояния, време, недоговорености, грешки.Ту те няма.

Листата кръжаха във въздуха, събираха се във фантастични ветрила. Вятър. Изгребваше от душата чувствата, завърташе ги в бесен танц. Ветрила от мисли, постъпки, надежди. Марина събираше листата, но те не слушаха, изтръгваха се от ръцете и, без да се сбогуват отлитаха.
Есента донесе със себе си самотата.
Дотича куче: рижо , с купирани уши и добродушна, леко увиснала муцуна. Паленце. Огромно, ласкаво пале. Потупа го по гърба, кученцето лизна подадената му ръка. Топло. Да го вземеш в ръка и да не го пускаш. Повдигнал опашка песът се понася по-натам. Риж танц с вятъра.
Защо? Защо не се задържа топлото в ръката, защо е така трудно да задържим топлината в душата?
Марина не приемаше края, отказваше да повярва.
Вятърът събаряше листи от дърветата, хвърляше ги под краката, листата привличаха погледа с червеникаво-жълтия си танц : " Ти нищо не разбираш, девойче ".

През цялата есен, зима и началото на пролетта рисува. Дотичваше в къщи след работа и без да се съблече, към статива. Картините стояха вътре, подпираха гърлото и , ...
Майка и идваше, мълчаливо я подръпваше за ръкава на сакото или палтото. Сърбяха я пръстите-ръцете и бяха нужни. Ако не беше майка и, то не би яла и не би спала. Нощем тя и донасяше някакъв чай : Марина пиеше и заспиваше. На сутринта се обиждаше, но по-скоро на себе си: отново не бе завършила. Началото на деня и беше като в мъгла, после на работа: скучничко , но трябва. Още бои да купи, още платна, още, още...
Картините се раждаха като деца: с болката на непоносимото щастие и невъзможноста на цялостното осъзнаване. Как бе възможно това? Такова чудо. Цял свят. Отделен. Самостоятелен. От мен.
Първите деца бяха хладни. Самотни. Марина понякога се боеше да погледне към тях. "Простете ми ". После сваляше покривалата, галеше ги с ръце: " Без вас нямаше да ги има и другите." Разстилаше ги из стаята, окръжаваше по-щастливите деца. Стопляше се. Заедно с последното дете дойде пролетта.Раждаше тежко. Сили практически не и бяха останали. Само любов. Най-любимия, най-последния. Тъмните петна под очите и плъзваха по бузите. В огледалото беше страшно да се погледне, но тя и не поглеждаше. Край. Опустошение. Лекота. После тъга.

Оказа се , че има отпуск. Спа по цели дни. Ставаше, ядеше. Оказа се , че и се иска да яде. Оказа се , че иска да живее.
Децата стояха като сирачета: чакаха поглед, чакаха ласка, внимание. 
Марина излизаше да се разходи.
Парата от земята се набиваше в ноздрите, докосваше душата с аромата на възбудата, запълваше пустотата. С зелен взрив се разпускаха листата. Светът се усмихваше на Марина, Марина се усмихваше на света.
В градския парк детски гласове, аромат на цъфтежа, свежи ярки бои на покритите въртележки. Марина изведнъж се почувства дете : на всички се повози. Купи си сладолед. Захарен памук на клечка, в шоколад. Вкусно. Гъста сладост в кестенява струйка плъзна по брадичката и.
-Дръж, изцапала си се.
Той и протягаше кърпичка. На синьо- бели квадрати.През всички свои "никога", през есента и зимата, през всички нейни деца.
-Здравей, Андрюша.
-Отдавна не сме се виждали.
-Отдавна.
-Домъчня ми за теб.
Колко е просто всичко. Отново е пролет.

Есента боядисваше листата в жълто, в червено. Вятърът превиваше дърветата, огъваше ги до земята. Те развълнувано играеха с клонки, шумоляха с загубващите се листа: "Отново, отново!"
Срещу Марина се носеше куче: радостно, рижо, с леко увиснала муцуна и купирани уши. Долетя, закръжи наоколо в щастлив огнен вихър.Изправи се на задните си лапи. Огромен. С горещ език я лизна по лицето :" Привет, помниш ли ме?"На раменете и , на светлата тъкан на палтото и останаха два отпечатъка. "Бягай, танцувай!"
Марина носеше в себе си чудото.Картините се топяха вътре в нея, трептяха под сърцето и, искаха да излязат навън.

С теб и без теб. Разликата е несъществена. Ти винаги си с мен. Благодаря.

[tonnny_bg]

Аз го разбрах без превода и ти благодаря за статията .Нежно и много красиво.Благодаря. [inlovee] [inlovee]

[`Fallen_Angel`]

Благодаря ти за превода... за това,че си го сложила в сайта... преди да го прочета рисувах как Димитър спи ... и ... сега и на листа .. пак си е в мен ...

[dodic]

Брилянтно. Ако има още - пускай. Б лагодаря и аз за превода, че нещо съм го забравил този приятелски език - ех, минават годините.  [hip hip ura]