Краят на нещо вечно

[BaBs]

За пръв път пиша нещо такова...и не знам до колко се е получило.Надявам се да ви хареса...


Думата "КРАЙ" кънтеше в съзнанието й.Тя мразеше тази проклета дума,която вече бе изгубила смисъла си от толкова повтаряне.Вятърът подухваше съвсем леко.Тя сякаш беше невидима за забързаните минувачи.Опитваше се да бъде силна,но и този път (както всеки предходен) не успя да сподави сълзите си.Крачеше бързо към дома си,ала като че ли повече се отдалечаваше.Единствено една мисъл беше запленила съзнанието й.Не можеше да мисли за нищо друго освен за онази непоправима персона,която познаваше до болка.Той беше искрен дори когато лъжеше.Никога не казваше съжалявам и не издаваше емоциите си.Дори когато небето му падаше отгоре той не споделяше.Не обичаше да говори за проблемите си.Да си признае че е слаб-просто абсурдно и недопостимо.
А тя уж беше силно момиче.Беше поплаквала тук таме заради някоя тръпка,но никога не се бе влюбвала.Почти всеки ден повтаряше на приятелката си,че иска да изпита болката от истинската любов.Хората хубаво са казали: "Внимавай какво си пожелаваш".
И ето я тук.Нея.Съсипана.Празна.Безлична.Изпитала болката,за която се молеше всеки ден.Без да подозира какви ще са последствията и колко боли да бъдеш отхвърлен от човекът,на който си подарил сърцето си.
А те двамата доста пъти си бяха казвали "КРАЙ".Достатъчно,че за да се чудят кого заблуждават с тези крайности.За тях тази дума просто не важеше.Но сякаш този път бе различно.Сякаш нещо се бе пречупило,но този път щетите бяха твърде големи.На нея й беше омръзнало от нещата,които се повтаряха почти всеки ден.Бе й омръзнало да се чувства слаба и да си затваря очите за глупавите му мимолетни афери.И всеки път когато си мислеше че няма повече сълзи...се убеждаваше в обратното.
Мина се доста време от този ден.Който наистина беше "КРАЯТ".Краят на нещо, което тя никога няма да може да си обясни или пък да забрави.Знаеше само,че той винаги ще е до нея,дори когато го няма.Всеки един ден тя се сещаше за него.Дори и за секунда.Обичаше го все тъй силно и безусловно.Но тя просто се примири с тихата си любов.Не искаше нищо от този човекрзащото нищо нямаше да бъде същото...и сякаш нямаше значение.Нямаше значение дали беше до нея.Той беше в нея.В усмивката й...в сълзите й...във всеки един жест.Тя го имаше.Но в замяна той също получи нещо...той имаше цялото и сърце...завинаги.