Сладуранковци:ИЗНЕНАДА!

[slunce]

Най-големият ми кошмар е да те загубя....понякога плача,друг път се смея.....но въпреки всичко ми липсваш..
Бих умряла ако те загубя..ако н е мога да видя очите ти,ако не мога да те прегърна
Сънувам кошмари,знаеш ли........лошото е че и ти си  в тях...
Прости че губя,малко, по-малко

:arrow:Загубих всичко :arrow:

[OvCeL4EnCetO]

Загубих всичко без да осъзнавам,че това всичко е последното което ми е останало..кутия с дребни нещица от прекъснатото детство...спомени..загубих и тях и теб и всичко..и точно,когато останах без нищо се появи това за което си струва да живея..сега живея за много неща и отново се усмихвам..но в онази нощ загубих всичко,докато седях и гледах през виенския прозорец...Германия..мила моя Германия..ти ме съсипа..заради теб се загубих,но и заради теб се открих наново..по-красива,по-добра..по-истинска...Сега докато изтръгвам страха и притеснението от себе си не осъзнавам,е утре може и да не си тук-в сърцето ми..но какво пък-поне ще съм живяла достойно!

:arrow:клоунът на спомените :arrow:

[edin_zabraven_mig]

    Всеки има моменти на изнемога - такива моменти, в които, колкото и да се мъчи не може да открие нищо красиво в живота си, всичко му се струва черно, мрачно, пустинно ... Е, и аз бях изпаднала в един от тези моменти. Не желаех повече да живея. Исках да сложа край на това незначимо за никого съществуване. Питате се защо? Може би, защото бях изгубила единственото нещо, заради което си заслужаваше да живея ... Любовта си. Тази малка музикална кутийка, от която звучаха нотите на моето щастие. Как тя беше преобърнала живота ми и го беше осмислила - мистерия ...
     Но, изведнъж се сетих за една друга кутия. От нея не звучеше такава нежна и лирична мелодия, а изскачаше клоун със синя шапчица на червени петна и със голям червен нос. Това беше клоунът на моите спомени - онези забавните, смешните, забравените ... Смеех се с глас, понякога и със сълзи. Припомнях си любимите лица - приятелите, семейството ... целият ми живот. Тогава разбрах, че има смисъл да живея, било то дори, заради забравените мигове, които ми беше подарил малкият шут. Сега той ме накара да намеря смисъл в своето съществуване. Отново можех да се смея.
 
Любовта - ад или рай

[slunce]

Влюбен си....значи си ту в рая ту в ада
Има моменти в които ти се иска да умреш и другив които си на седмото небе.........Въобще какво е любовта
Да ще кажеш нещо без което не можем да живеем..както се казва с нея лошо,ама и без нея лошо  :)


:arrow:Тук ли си/

[edin_zabraven_mig]

   Протягам ръце ... Тук ли си ? Не мога да те видя, да чуя дрезгавия ти глас, да докосна тъй обичаният от мен лик. Не, не си тук. Ти си в мечтите ми, в сънищата ми, в сърцето ми, но не си до мен. Не мога да ти кажа всичко, а когато се опитам никой не ми отвръща, защото съм сама, а теб те няма. Понякога заживявам с мечтите си, потапям се в моя свят, който е наситен с фантазии и цветове, а главните герои в него сме ти и аз. Ние сме весели, обичаме се, не можем един без друг. Като две половини, съществували векове, само и само да се намерят една друга и вече когато е дошъл вълшебния момент, те напуснат този свят заедно, за да продължат пътешествието си и в отвъдното.
   Но теб те няма. Край, мечтите свършват. Ти не си тук ... само тригодишният спомен от теб витае из моите мисли. Защо не мога да те забравя, като вече принадлежиш ма друга ?
   
    Архивите на миналото - начин да живееш с тях или просто забравени мигове ?

[OvCeL4EnCetO]

Архивите..болките ,радостите,тъжните принудени усмивки..всичко излиза на яве...Болките са ни чужди до момента след като след пълното щастие изведнъж останем само със себе си и не си помислим какви сме всъщност! Начин да живееш щастливо или поне примирено със ебе си е да успееш да живееш в бъдещето от време на време хвърлящ поглед назад-към онези променили коренно твоя живот..
"..ами ако не те видя никога повече?
Та ти коренно промени моят живот..."
Живеем преглътнали старите болки и мъки..преглътнали ужасното..то е част от нас-следователно по този начин се крием от себе си...

липсата..

[slunce]

Тук ли си,или не си.......има ли те или те няма.....
Защото винаги толкова боли........ех тази липса,която жестоко сърцата завладява.......и боли....и тежи.....
Ако липсваше липсата на никога нямаше да му е мъчно........но липсваш ти и това ме убива.....
Какво като ще си дойде за месец.....нима това стига.....1 месц ще бъда щастлива....а през другото време ще липсваш.......
Аз заспива не знам и дали ще се събудя....но знам че ми липсваш,като нощ на деня,като дъжд на есента..............

:arrow: Защо живея........

[Tonita]

Защо живея? За какво? Има ли въобще смисъл моето съществуване?
Моя живот май е само болка...сълзи...самота...очакване...Да! Едно безкрайно очакване да се случи нещо, което да промени заобикалящия ме свят, изпълнен с жестокост, злоба, ненавист...Назад няма нищо, което да ми напомня за щастие и радост, а напред догаря една надежда, но ако угасне...? Дали това настояще ще е моето бъдеще...Искам да избягам...там при моята мечта, да изкача моя връх, да догоня изгрева и да забавя залеза.
За надеждата живея...Само тя окриля душата ми, дава ми сили да погледна напред и все очаквам да се сбъдне моята мечта...


:arrow:А има ли смисъл очакването?Дали ще успея да видя осъществен копнежа, даващ ми сили да живея? Ами ако и последната надежда умре?

[LeeAnn]

Очакването

Очакването е .... състояние на духа.
Е, ще кажете, че какво пък толкова – седиш и чакаш. Да, така е, ако си си търпелив по природа. Ама, ако не си? Очакването е най-мъчителното нещо за душата. И няма особено значение какво точно чакаш – дали нещо хубаво или нещо лошо. Е, вярно, че да очакваш нещо лошо си е направо гадничко, но пък човек е устроен така, че от лошото се бои, а очаква само хубавото...
Да, определено свързвам думата ,,очакване" с нещо хубаво...
Ама защо не става някак си по-бързо... Защо трябва да съм спокойна, стабилна, търпелива.... Тези качества са полезни, знам, и аз ги ползвам, ... понякога. Когато си искам.
Но сега не искам!
Сега искам да е утре! Всъщност, аз още от онзи ден искам да е утре!
Искам да е утре! Ама не просто така – утре по някое време!
А в едно точно определено време, на точно определено място, закачена по точно определен начин за точно определен човек!
Очакването напълно обърква вселената ми!
Географските посоки на света спират да съществуват /не, че като ги има, ги ползвам  /, лявото вече не е ляво и дясното – дясно. Дори черното не е толкова черно, а синьото – преобладава! Само ,,горе" и ,,долу" са си останали по местата. Защото само те са свързани с очакването...
Очакването пълни главата ми с въпроси!
Аз обичам въпросите, ама само, когато ги задавам аз и когато намирам тези, които знаят отговорите. Забавно е, опитай! Това е играта ,,намери отговора". Имаш си въпрос, търсиш си отговор.
Не винаги, обаче, отговорите са там, където ги търсиш и при този, при който ти си мислиш. Да не говорим, че в повечето случай не са такива, каквито очакваш.
Но, пък, нали това е играта – намери отговора. А с отговора – и себе си...   

->> "Открий себе си" или ако предпочитате "Опознай себе си"

[Tonita]

   Навярно най-трудното е да опознаеш себе си. Понякога и цял един живот не стига да прозреш кой си ти всъщност и какъв искаш да станеш. Учебниците и книгите магат да ни научат на много неща, но в тях няма да намерим отговора на въпроса "Кой съм аз". Това е най-мъчителният и коварен въпрос, който може да ни доведе до задънена улица. Да откриеш себе си е да проникнеш дълбоко в своята душа, да анализираш собственото си поведение, да виждаш положителните страни на характера си, но и отрицателните. И чак когато видиш същността си и опознаеш самия себе си ще можеш да се усъвършенстваш, да преодолееш слабостите. И най-важното е че ще бъдеш завършена, цялостна личност, която знае своята стойност и не се страхува да опознава и другите хора, да прониква и в техните души, да запленява, да очарова. Само когато бъдеш самия себе си ще откриеш и истински верни приятели, чиито мисли ще разгадаеш, а те ще те обичат и приемат такъв, какъвто си. Но в този объркан свят все играем някакви роли и си слагаме безброй маски. Вчера имахме едно лице, днес друго, а пък утре ще бъде съвсем различно...и така сякаш цял живот тази игра не свършва. И оже би е забавно, но губиш възможността да опознаеш самия себе си. И един ден ще откриеш, че зад мекиажа си нямаш лице, обезличен си. И в моето съзнание изниква въпроса:ЗАЩО?Има ли смисъл да губим истинският си облик, истинското си  аз дори още преди да сме го намерили? О, да!Вечното оправдание, че се спасяваме...от жестокостта, интригите и бруталността.

:arrow:Но в стремежа си да се защитим не нанасяме ли жесток удар върху самите себе си? Предпазва ли ни маската?

[LeeAnn]

Къде изгубихме лицата си?

Затворниците имат снимка с номерче под нея. Даже три снимки, доколкото съм гледала филми – една анфас и още две в профил. На тези снимки има лице. Е, вярно, затворническо, но все пак лице...


За нас, нормалните хора, останаха само номерцата!
За да запазим личното си пространство от недобросъвестни посегателства сме принудени да се крием зад псевдоними и пароли, измислени имена и кодове, при това всеки път различни – за по-сигурно, и лека-полека се превръщаме от хора в цифри.
За останалия свят, ние сме цифри – под формата на абонатен номер за парно, ток или вода, ЕГН за плащане на данъци...
Дори жизнените ни функции се измерват с цифри – кръвно налягане, /кръвно на ставане  /, пулс, диоптер, разстояние между очите... ІР адрес и номер в ICQ или Skype... Дори когато общуваме помежду си, сме цифри...
И колкото по-съвременен и удобен става личният ни живот, толкова повече цифрите започват да изместват лицата ни. Колкото по-модерни ставаме, толкова повече абонатни номера имаме да помним, а за да не ги помним – ги записваме с цифри, но за да е по-сигурно, за всеки абонатен номер за плащане, въвеждаме различна парола, а за да не забравим паролите си - ги записваме и тях, но на сигурно място, защитено с по-сложна парола. Цифри, цифри, цифри....


Ако си малко по-любопитен и се опиташ да разбереш какво значат тези толкова много цифри, започваш да човъркаш и разглеждаш кодове  /с помощ от приятел, разбира се/ и да вървиш напред сред цифрите...

Опитах и чувството не ми хареса.

С всяка стъпка напред усещах как лицето ми изчезва. Първо носът ми /щото все най-напред се навира  / се превърна в завъртяна осмичка, после бузите, очите... Стана тъмно... И тихо... Само безмълвни следи от прииждащи цифри... спираш за миг и си задаваш въпроса ,,Къде – вън или вътре?"
Усещах, че душата ми се съпротивлява и осъзнах, че докато тя е жива, ще съм отвън! Вън! Вън...

Защото само големина на душите ни все още не се измерва с цифри...

[LeeAnn]

Извинете [shame], пропуснала съм темата [shame]:
ЛИЦЕМЕРИЕТО

[Tonita]

      Усмихваш се ласкаво, правиш комплимент фалшив...а после се обръщаш и се смееш лицемерно на съученичката с увехтяла блуза, от която днес взе домашната по математика и от нея преписваше на теста по история, а утре очакваш тя да ти подскаже и по литература. А после презрително изгледа момчето със смешна прическа, което стих ти посвети и разкъса творението му и с вдигната глава отмина, смеейки се злобно - сякаш казваше"Ама тоя за какъв се мисли, че тръгнал е след мен". Хей, момиченце, красива си, но красотата нищо не струва щом под хубавото ти лице лицемерие се крие. Скъпите бижута са един декор на твоето озлобено сърце и тяхната стойност е нулева, защото знай никой няма да ги забележи, ала жестокостта ти всеки ще види. Да, ти мислиш, че си най-добра във всичко...но не е така...Запомни лицемерието погубва личността и един ден ти ще си съвсем сама, тогава теб презрително ще сочат с пръст и от фалшивата ти слава няма дори следа да има. И тогава ще прогледнеш и ще видиш, че нищо не си имала на този свят, че твоят живот е проигран, ненужна си никому. И тогава ще страдаш, безумно много ще те боли, но ще бъдеш навярно истински човек!

:arrow:Страданието път към изцелението от болестта Лицемерие!

[OvCeL4EnCetO]

...беше станала ужасна.започна да се държи надменно и да се глези като малкодете..и всички я намразиха...
подмазваше се,хилеше се,но с нищо не ни спечели отново и страда..
не се излекува обаче..продължи да бъде ужасна и лицемерна,а ние-тези,които останахме истински оцеляхме и останахме приятели завинаги..

не  е разказ,но е моето мнение..

....обичта или това как да забравим незабравимото.. [inlovee]

[ScorpionS^GirL]

 [inlovee] Любовта,обичта-тя идва когато никой не я очаква и си тръгва когато най-малко искаме....Всеки предполагам е гледал романтични филми и някои с сълзи на очи си мечтаят и те да бъдат така обичани,и те да бъдат така щастливи както по филмите...поне аз това искам,макар че много се съмнявам да съществува такова нещо като "любов до гроб"..как да забравим незабравимото..Това не е лесно,никак дори.Времето лекува всичко,но има една малка подробност не заличава напълно раните в сърцето от предишна любов.Времето просто затваря нашите рани,не ги заличава.Така ние се заблуждаваме,че сме забравили , ала в действителност това не е така..Ако някой ни припомни това,което сме искали да заличим от паметта си,веднага ще изплува някой образ,някой спомен.Когато загубим любов не трябва да мислим,че тя ще е единствената,"незабравимата",а трябва да продължим напред,времето ще заглуши болката .. трябва да се примирим с мисълта : "Всяко зло за добро"

струва ли си за страдаме да предишна любов?