Обръщам се назад...към миналото си
към...теб и мен...
И болката сега е някак празна,
безобидна, нестандартна...
Уморена да боли.
Спомените бледи вече
черно – бели идват и отлитат...надалече.
Мигове безмълвни, хора, маски и гримаси,
спират се за мъничко пред мен
и щом познаят ме пак бягат, бягат те от мен...
А времето тече тик-така
Качват се на влака спомените...
пуф-паф и изчезват...
не оставят дим и прах...
След тях остават бели листи и петна.
Чии ли са били тези лица...?
