Любов, очакване и още нещо...

[Wildest Gaiety]

-   Заминаваш ли?
-   Да!
-   Аз знаех... но...- долната й устна затрепери и тя не можа да продължи.
От очите й потекоха сълзи. Тя се извърна и побягна. Бягаше с все сила. Босите й нозе почерняха, а малките камъчета разраниха нежните й стъпала и капки кръв пояха почвата.
Той остана загледан в празната стая, в отворената врата, в бягащото момиче в полето, докато тя се скри със залеза зад хоризонта. Не знаеше дали ще я види отново. Две солени капки се отрониха от очите му, но той ги отри с прашната си ръка и затвори вратата.
Тя усещаше вече умората и лепкавата кръв прилепила пръст към крачетата й, но не можеше да спре. Искаше да се обърне и да го види за последно. Но не го направи. Спря, чак когато слънцето се скри и настъпи мрак, седна на един камък и заплака.

20 години по-късно

-   Заминаваш ли? – попита я черноокият мъж с изящни черти, със скъпо облекло и много любов към нея в сърцето си.
-   Да.
-   Кога ще се върнеш?
-   Няма да се върна.
Тя го погали по меката кожа с малки бръчици около очите и устните. Усмихна му се съжалително и продължи да подрежда куфара си.
-   Аз ще те чакам! – откъсна я от заниманието й той.
-   Но защо?! Казах ти, че няма за се върна.
-   Защото те обичам!
Тя се изсмя саркастично и добави:
-   Правя ти услуга.
-   Не ми правиш никаква услуга като ме нараняваш! – защити се той.
-   Аз не те обичам. Няма и да те обичам.
-   Спри! По дяволите, спри да бягаш! От кога го правиш?
-   Аз не бягам!
-   Напротив, точно това правиш и аз ще те спра!
Тя отново пусна в действие саркастичния си смях, грабна куфара и понечи да излезе, но ръцете му я спряха. Той изтръгна чантата й и я метна настрани, а нея с лек тласък бутна на леглото. Притисна я със силното си тяло и тя нямаше никаква възможност да помръдне.
-   Пусни ме! – безпомощно изписка тя. – Ще викам!
-   Викай!
Но тя не издаде ни стон. Срещна неговите решителни, топли, черни очи и се отпусна. А той заговори:
-   И двамата знаем, че няма да викаш. Прекалено горда си! Кажи ми, Деси, от кога бягаш?
-   От 20 години. – отвърна тя и извърна очи, за да не прочете той
болката, която се бе изписала в тях.
-   Защо?
-   Защото той не ме спря! – извика тя, а после безпомощно остави
сълзите да текат.

Следва продължение...

[Don_NUTSO]

aplaus2

[Don_NUTSO]

очаквам продължението :)

[Wildest Gaiety]

-   Защото той не ме спря! – извика тя, а после безпомощно остави
сълзите да текат.
Той се наведе, целуна ги, отпусна хватката си и се изправи. Тя се сви на кълбо и захлипа като дете. Като онова 16-годишно момиченце на белия камък всред житното поле в тъмната нощ. Той седна на стола до леглото, запали си цигара и я остави в спомените й.
   Тя се пренесе пак в онзи нощ – нощта, когато плака за него, докато вече нямаше сълзи. Когато слънцето бе започнало отново да разбулва мрака, тя се изправи гладна и мръсна и затътри разранените си крачета към близкото градче. Често бе вървяла до там, но сега бе толкова изтощена, че пристигна чак по пладне. Видя сладкарницата отрупана с разнообразни вкусни сладкиши и вътре лакомите деца, които си изяждаха всичко на две - на три. Протегна ръчичка към един пресен еклер, но в този миг дебела ръка я прасна през пръстите. Тя стисна зъби и погледна сладкарката умолително, ала тя не се трогна. Хвана я за синята якичка и я изхвърли на улицата.
-   Моля Ви, ще измия чиниите, пода!
Дебелата жена само я изгледа подигравателно и понечи да се обърне, когато внезапно се сети нещо и се спря.
-   Ей, ти, малката! – подсвирна й. – Ти не си ли на Ники Пътешественика жената?
-   Да. – отвърна Деси.
-   О-о-о, значи той най-сетне те изрита, а?!
-   Не! – тропна с краче Деси, но в мига, в който го направи съжали, защото от него отново шурна кръв. – Аз си тръгнах!
-   И защо?
-   Не е Ваша работа!
-   Да не би пак да заминава? – поинтересува се тя.
След секунди на колебание и болка Деси отрони едно едва чуто ,,да".
Дебеланата се усмихна лукаво и я вкара в кухнята. Даде й едно недоизядено парче торта и докато тя го омиташе лакомо, оная я гледаше хитро. Когато Деси приключи, тя я попита:
-   Къде са родителите ти?
-   Нямам родители! – отвърна Деси – Сираче съм!
Всъщност тя излъга. Имаше родители и богат, и хубав дом, но се бе заклела, че няма да стъпи повече там, след като те бяха отказали да дойдат на скромната й сватба. Пък и не одобряваха Ники. Как можеха?!
   Сега като 36-годишна жена, свита ембрионално върху това чуждо легло, тя за сетен път съжали, че излъга. Съжали, че не потърси родителите си още тогава. Те щяха да я разберат, да й помогнат. Но тя беше на 16 години и мислеше, че целият свят е срещу нея. А не беше ли така? Преди 4 години реши да ги посети, да им се извини за неприятностите и тревогите, които им бе създала, но вече беше късно. Съседката й каза, че са загинали в пожар две седмици по-рано.
   Сладкарката я качи на втория етаж, изкъпа я, среса я и я сложи да поспи. Малко след полунощ силните и дебели ръце на лелката я събудиха, докато я измъкваха от леглото. Отново я среса, начерви я, напъха я в една басмяна жълта рокличка на червени точки и я бутна в ръцете на двама брадати мъже. Те пък я натикаха в стара черна кола и отпрашиха с нея. Тя не викаше. Бе прекалено горда да вика. И така стана проститутка.
Две години работи най-стария занаят. Но не заплака. Плачеше само веднъж месечно, на датата, на която си тръгна от Пътешественика. Но тези сълзи никога не идваха по навик и винаги горяха очите й, и капеха сякаш направо от сърцето й. Работата й помагаше да понася болката, защото колкото и да бе голямо страданието й, то бе безсилно пред измореното й тяло.
Две години на болка, страх, погнуса и срам... Но поне имаше покрив над главата си, хляб на масата и процент от заработеното. А и работодателят й не беше чак толкова лош. Къде-къде по-лоши неща бе чувала за сводниците. Приемаше клиентите си в стаята, която той бе наел за нея. За годините, които прекара там, опозна секса в необятните му по разнообразие форми. При нея идваха мъже без нищо ( което беше повече от това, което имаше тя ), само за да се задоволяват; мъже, които имаха всичко, за което тя мечтаеше – дом, семейство, пари, свобода – идващи, за да се почувстват доминиращи, да изпълняват болните си извратени фантазии или просто да разнообразяват ,,безобидно" еднообразието. Двете години й се сториха безкрайни, а с всеки нов клиент стаята все повече се свиваше и тя се страхуваше, че някоя нощ в съня й стените ще я смачкат. Разбира се, тя знаеше, че няма опасност – че не стените на стаята се свиват, а границите на морала й. Единственото й спасение бяха посещенията на Петър – възрастен мъж, на около 50 години, който разговаряше с нея за всичко, което я интересуваше и я измъкваше от моралната деградация и самотата. С него тя никога не прави секс. И само него чакаше.
След няколко месеца той я попита дали би заживяла с него. Тя на мига се съгласи, защото той й предлагаше дом, спокойствие, спасение и приятелска обич в замяна на присъствието и грижите й. На следващия ден той я откупи от сводника й. И от този ден тя започна да го нарича Св. Петър. Понякога това го разсмиваше, понякога го дразнеше, защото бе религиозен и смяташе, че не заслужава напразно да бъде наричан светец. Но за нея той беше такъв, защото я измъкна от ада, в който тя сама попадна и спаси душата и тялото й. Даде й образование и класа, научи я да не гледа така повърхностно на живота и отново да вярва в хората.

Следва продължение...

[Gentiana]

 [cvetee]

[Wildest Gaiety]

-   Ако търсиш лошото в хората, очаквайки да го откриеш, ти със сигурност ще го намериш. – й каза една сутрин, докато тя му сортираше лекарствата.
-   Не търся лошото в тях, те просто са зли по природа.
-   Аз зъл ли съм?
-   Не, ти си Свети Петър! – засмя се тя.
-   Но аз съм човек, а ти твърдиш, че всички сме зли.
-   Ти не си! Ти си изключение! – усмихна му се нежно.
-   Не съм. Аз също съм човек. А всеки човек подобно на луната има своя неосветена страна.
Тя го изгледа недоумяващо и той заговори отново:
-   Нека ти разкажа една история и после пак ми кажи, че съм изключение, ако все още вярваш в това.
Тя остави лекарствата на страни и се намести на люлеещия се стол до леглото му. А той започна разказа си:
-   Преди десет години имах син – млад, красив, умен, но и разглезен. Майка му почина няколко години след като той се роди и в старанието си да му дам всичко, на което към способен не забелязвах, че той се превръща в лигав и надменен безделник. Напусна училище година преди да завърши, за да започне собствен бизнес за производство на пудра захар. Бях толкова щастлив, че моето момче възмъжава и се стреми към свои собствени хоризонти, че му дадох парите, от които се нуждаеше и изобщо не си направих труда да го наглеждам как се справя. Защото просто му имах доверие. С течение на времето той все по-рядко започна да се прибира у дома. Беше си купил апартамент в друг квартал, в близост до фабриката му и мислех, че спи там, защото е изморен след работа. Така изминаха две лета. И един прекрасен ден моето момче се прибра у дома целия окъсан и мръсен, брадясал и отслабнал. Не можех да го позная. Толкова се бе променил, че дори опитах да го изгоня, вземайки го за скитник. От устата му се носеше воня на алкохол – не мога да ти кажа какъв, защото според мен бе пил, каквото бе открил...където и да е. Но това не бе най-голямата ми изненада и ужас. Когато го познах, го хванах под мишница, за да го занеса до банята и в този миг пред мен се разкри най-страшната истина – бях опропастил живота на сина си, бях му дал всичко в ръцете – пари, коли, лукс – всичко, което и когато пожелаеше. В амбицията си да го превърна в по-добра версия на себе си, го бях оставил сам да взема решенията за живота си във възраст, в която нямаше трезва представа за нищо.
Той спря да говори. Устните му бяха сухи, очите влажни. Деси стана и му напълни чаша с вода. Той отпиваше на малки глътки, докато сълзите му се стичаха по преждевременно състареното лице. След няколко минути мълчание той продължи:
-   И така, когато го подхванах под мишница, пред мен се откри невероятна гледка – цялата му шия бе обсипана с многобройни синки, причинени само и единствено от... – той отново замълча. Отпи бавно, преглътна по-скоро болката, отколкото водата и продължи – ...от игли. Така разбрах, че сина ми, единственият ми син е тръгнал по неспасяемия път на хероина. Тогава осъзнах, че за това му състояние съм единствено и само отговорен аз – нямаше фабрика за пудра захар, нямаше апартамент до нея, нямаше бизнес, нямаше изход!
Изкъпах го. Преоблякох го и го заведох в бърза помощ. Там ми казаха, че за сина ми няма вече спасение, че съдейки по надупчените му вени по цялото тяло си е истинско чудо, че е още жив.
Полудях от мъка, гняв, вина и разочарование и...
-   Не се натоварвай. Разбирам през какво си преминал. Ти си добър човек –
отне му думата Деси. Но той продължи:.
-   Тук не свършва историята. Остави ме да довърша! Само така ще имаш възможност да разбереш дали съм добър или не. ... Аз го оставих. Оставих го пред болницата, Деси! Оставих детето ми само, болно и без изход! Оставих го там като бездомно псе и се прибрах у дома! Налях си чаша уиски и се отпуснах на дивана, с надеждата, че Господ ще поправи непоправимото. Бях толкова глупав и сляп. Не исках бог да помогне на него, а на мен – НА МЕН, Деси, за да се отърва от вината, която носех в душата си!  И от разочарованието, че моят наследник е пропилял живота си и не е сбъднал очакванията ми за него.
Дните минаваха. Аз нямах вести от сина си и все вярвах, че той се е опомнил и се е спасил, и че всеки момент ще отвори вратата, и този път ще влезе чист, парфюмиран, в скъп костюм и с красива приятелка. Толкова силно повярвах в това, за да избягам от гузната си съвест, че всяка вечер молех иконома да слага на масата прибори за трима. И аз все чаках той да отвори вратата, но как мъртвец да стори това?!
Той завърши разказа си и остави сълзите да се леят, за да отмият болката му и да изкупят греха му. Когато се съвзе, впери очакващ поглед в Деси, но единственото което успя да каже тя бе:
-   Просто те е боляло твърде много  и не си знаел как да реагираш!
-   Глупости! Просто оставих неосъществените си амбиции за него да превърнат любовта в омраза. Е, още ли смяташ, че съм изключение?
-   Не знам какво да кажа  – започна Деси. – Това, което си направил е лошо, но към мен винаги си бил толкова добър и щедър. За мен ти завинаги ще си Свети Петър!
-   Деси, запомни, че няма изцяло добри и изцяло лоши хора! Ние всички носим в душите си от доброто и злото по равно. Кое ще надделее в даден момент зависи от обстоятелствата, в които попадаме.
-   Но злото е по-силно! – заупорства тя.
-   Не, не е вярно – те са равни по сила. Просто злото има повече и по-разнообразна храна. То се храни от болките ни, от страховете ни, от несбъднатите ни мечти, от алчността ни, от безразличието ни към злините, които се случват около нас, от грешките ни, за които после единствено съжаляваме, но не си вадим поука, от грешките на другите, към които оставаме равнодушни и не се учим от тях и прочие. Но това, което най- силно го подхранва е недоверието ни в хората. Защото веднъж изгубим ли вяра в тях, губим себе си и потъваме в страх, и от страх ставаме лоши.
-   А с какво се храни доброто?
-   С Любов! С любов към природата, любов към ближните, любов към Господ, любов към човечеството и най-вече с любов към самите себе си! Защото, когато обичаме сме винаги по-добри!
-   Значи, когато се съпротивляваме на любовта, снабдяваме злото с още храна? – попита Деси.
-   Точно така! Любовта е в самите нас, но за да я събудим имаме нужда да повярваме в хората. И веднъж сторили това трябва да я оставим да ни понесе на крилете си, да ни покаже чудесата си, да се всели в сърцата ни. Един мъдър човек е казал: ,,Да Обичаш Себе Си, Значи Да Си Влюбен За Цял Живот!". А когато обичаш...
-   Си винаги по-добър – довърши тя.
Вечерта той почина.
Цяла нощ тя плака над него, а на погребението му го целуна по изстиналото чело за последно и му прошепна: ,,Свети Петър ще срещне Свети Петър!". Обърна се, излезе от черквата, качи се в колата, която той й остави и потегли наникъде. Не се върна в къщата, защото болката бе твърде силна; болката, с която тя несъзнателно подхрани злото, което през последните пет години бе приспала. Не й трябваше нищо – имаше кола. И реши да стане Пътешественичка.

Следва продължение...

[Wildest Gaiety]

Така през следващите 13 години тя обикаля от град на град. Срещаше мъже, които се влюбваха в нея, която я обсипваха с любов и подаръци, а когато й омръзнеха изчезваше. Все се питаше защо не си тръгва цивилизовано, а все бяга – без багаж – най-вече емоционален. Дали, защото още се чувстваше курва?! Вече не така неопитна и евтина, не и за по една нощ, но все пак курва?!...
...До този черноок красив мъж... В него имаше нещо специално, нещо което още не си бе изяснила, но което я накара да му каже, че си отива.
А той все така стоеше до леглото и все така я гледаше. Пепелника беше вече пълен, когато тя се изправи, седна на колене и се загледа в него. Той не говореше, но я гледаше. И сякаш, че очите му й говореха вместо него, но тя не ги разбираше. След дълго мълчание той бръкна в левия си джоб и от том извади нещо. Държеше го в шепа, но не й го показа веднага. Изчака любопитството й да ескалира и тогава разпъна длан. Пред погледа й се откри венчална халка – нейната халка! Тя си я познаваше, макар да бе най-обикновена. Протегна ръка да я вземе, но той отдръпна своята.
- От къде я имаш? Тя си е моя! – изписка Деси, в прилив на гняв, че й я е взел, в прилив на страх, че може да не й я върне.
Той я погледна разочаровано и й я подаде.  И най-после тя разбра какво й казваха очите му. Но вече не бързаше да я вземе. Сега знаеше какво той направи за нея! И заговори.
Разказа му живота си, а когато свърши навън вече бе тъмно. Тя го придърпа, сгуши се в него и така заспаха. На сутринта го събуди с целувка, благодари му, че й помогна да открие себе си и ключа към щастието си и се сбогува с него. За пръв път й бе. Не взе багаж. Само халката и колата. Вече знаеше с какво той бе по-специален – той – този черноок, красив, силен мъж я обичаше по детски, с онази наивност, с която тя обичаше Пътешественика. Стана й тъжно, че сега той ще страда, както тя преди 20 години, но се успокои с мисълта, че щом тя и Пътешественика са двете половинки, които правят цялото, то този мъж, който тя току-що остави в леглото, все още не е срещнал своята.
   Дълго кара, размишлявайки върху живота си. Дни. Може би седмици. Докато накрая стигна там, откъде и тръгна преди две десетилетия.
   Зелената къщичка си бе все тъй зелена, с бяла веранда вече пожълтяла от слънцето и времето. Застана пред вратата, но не я отвори. Обърна й гръб и се загледа в житата. Те бяха пак златни и леко се вееха от нежния горещ вятър като в религиозен танц. Спомни си как преди много години тя и той тичаха из полето, хванати за ръце, влюбени, щастливи – тя 15-годишна, той на 25. Очите му бяха толкова влюбени, толкова загрижени.
   После си спомни как той отново замина. Къде? Защо? До кога? – тя никога не попита. Страхуваше се да не го отблъсне с любопитството си, а и той никога не говореше за това. Сега съжали, че остави фантазията й да отговори вместо него. Но тогава бе още дете, чийто родители я бяха възпитали да слуша и уважава мъжа, да не задава въпроси и да вярва, че каквото стори той все е хубаво. Ах, защо не го попита! Плесна се по челото за наивността и глупостта си и пак потъна в спомени. За пореден път пред нея изплува нощта, в която си тръгна от него и босоногото дете, което бягаше из тези същите жита, и поеше пръстта с кръвта си.
   Някакъв глас я откъсна от спомените:
-   Какво осъзнаваш в този миг?
Тя рязко се извърна, но не видя никого. Сигурно и се бе причуло. Възбудата, че отново е тук й дойде в повече, спомените я парализираха, а непоносимата жега предизвикваше тежест в главата й. Рече си, че това е било плод на въображението й, когато го чу отново:
-   Какво осъзнаваш в този миг?
Не, не, не! Не можеше да е истина! Тук нямаше никой.
-   Кой говори? – провикна се тя.
-   Не се бой! Аз съм твоят вътрешен глас. Някои ме наричат съвест, други – разум, а трети – сърце. Но аз съм всичко това и много повече. Аз съм онази частица от Бога, която е в теб. Когато, ние, душите сме на път да се преродим, Бог ни вика при себе си и ни дава по едно малко зрънце от неговата любов. С годините ние трябва да го развиваме вътре в себе си, да го храним и поливаме, докато израсте голямо и силно дърво. Но ти ме остави без храна и вода и само Божията любов ме съхрани. Това съм аз – божественото в теб!
-   Боже мой, аз се побърквам! – отрони Деси.
-   Стига, стига! – обади се пак гласът. – Не се побъркваш! Просто най-сетне започна отново да ме чуваш. Не мислиш ли, че вече беше време?
-   Навярно си прав. – отвърна Деси. Все още смяташе, че това е само
халюцинация вследствие на горещината и възбудата, но реши да говори със себе си. Може би така гласът щеше да си отиде.
-   А сега ми отговори какво осъзнаваш, бидейки тук на тази веранда, гледайки спомените си?
-   Осъзнавам – започна плахо тя – че съм загубила най-красивите си години...
Но гласът я прекъсна:
-   Няма най-красиви години. Всички са такива, когато знаеш какво искаш и се бориш за него.
-   Добре, де, добре! – раздразнено продължи Деси. – Осъзнавам, че безвъзвратно съм изгубила много години, лутайки се по света в търсене на себе си, само защото не се осмелих да попитам... Но така се бях уморила все да съм сама, все да го чакам! – Да чакам с нетърпение да се завърне, с нежелание да си отиде! Исках и аз един път да си тръгна, за да почувства той това, което чувствах аз всеки път!
-   Това е егоистично. – намеси се гласът.
-   Знам! Знам, че е така! Но аз бях дете и винаги бях изоставяна!
-   Той не те е изоставял. Сърцето му беше тук, редом до твоето. Аз го чувах как бие.
-   Защо не ми го каза тогава? – тъжно попита Деси и малките бръчици около устните й придобиха мъчителни извивки.
-   Нима ти ме оставяше да говоря? Откак спря да си дете, спря и да ме чуваш. Оттогава във всеки миг се опитвам да се свържа с теб, но ти упорито отказваше да ме чуеш.
-   Съжалявам! – искрено се извини тя. – Разкажи ми всичко, което си искал да ми кажеш през всичките тези години!
-   Нима мислиш, че е толкова лесно да се игнорира цялото това време и да се побере в един миг?! Вместо това, ще ти покажа любовта!
И гласът млъкна.
А Деси се потопи в любовта.
Пред нея изплуваха майка й и баща й, такива каквито ги помнеше. Те я погалиха нежно и й простиха. Появи се малкото слабо момченце от съседната къща, което й се извини, че я бе ударило с прошката си, че го е направило от обич, защото не е знаело как по друг начин да я изрази. После то бе заменено от дебелата сладкарка, която искрено се разкая за злото, което бе й причинила. Появиха се и мъжете, които я отведоха, и мъжете, с които бе спала като проститутка и които й разказваха за семейните си неволи и за самотата си. Яви й се и Свети Петър, който й благодареше за грижите и приятелството й, и мъжете, които бе изоставила – простиха й болката, която изпитаха заради нея и й разказаха за любимите си. И най-накрая се появи черноокият мъж. Той я прегърна, благодари й, че е озарила живота му и му бе припомнила как се обича. Прости й, че си тръгна и й каза, че е щастлив, че точно той е изиграл повратната роля в живота й. Каза й още, че много го боли задето я няма, но е и доволен, че тя най-сетне ще бъде щастлива – ЗАЩОТО ТОВА Е ЛЮБОВТА: НЕПРЕСТАНЕН СТРЕМЕЖ КЪМ ЩАСТИЕТО ЗА ОБЕКТА НА ОБИЧТА НИ!
   Всички образи изчезнаха и тя отново се озова на верандата, с поглед вперен в житата.
-   А къде е Пътешественика? Защо той не ми се яви? Нима ме е забравил? – безсилно закрещя тя.
-   Успокои се! Не те е забравил! И как би могъл!
-   За какво говориш? Какво искаш да кажеш с това ,,и как би могъл"?
-   През всичките тези години сърцето му беше до мен и го усещах как страдаше. Когато ти си тръгна, ти го разби и го остави опустошено, ранено и самотно.
-   Сърцето му още ли е с теб? – с нескрита надежда попита Деси.
-   Разбира се! То никога не ме е изоставяло, правеше ми компания, докато ти беше глуха за мен!
-   Моля те, кажи му, че съжалявам и го попитай къде да го открия!
-   Ти знаеш къде е!
И гласът замлъкна.

Следва продължение...

[Wildest Gaiety]

Тя отвори съвсем плахо вратата. Тя се открехна широко и пред нея се откри домът й, такъв какъвто го беше оставила – потънал в прах, но съвсем същия – всяка вещ си бе на старото място, всеки спомен бе там, където тя го бе създала. И той беше там – същия, със същите остри черти на лицето, леко омекотени от времето – със симпатични бръчици около очите и устните, с дълбоки бразди по челото, с мазоли по ръцете и усмивка на лицето – най-красивата усмивка на света!
Тя се усмихна. Приближи се и го прегърна. Допирът на кожата му по нейната я замая, ароматът му, такъв какъвто се бе запечатал в спомените си я парализира, устата й пресъхна, думите й изчезнаха и тя се сля с него и те станаха едно. Нейното и неговото сърце се сдвоиха и заговориха. Говориха им дълго за годините, които бяха пропуснали, за болката и спомените им за бъдещето. Ръцете му я обгръщаха силно и задушаващо – най-сладкото бездихание, което бе изпитвала.
   След време, което никой не би могъл да измери, тя се осмели да попита:
-   Защо заминаваше? Къде заминаваше? Какво правеше?
Той помълча, а мълчанието му й се струваше безкрайно. Страхуваше се, че бе задала неподходящите въпроси в неподходящото време. Страхуваше се, че сега той ще избяга. Въздухът й й бягаше и тя се чувстваше безпомощна, но знаеше, че не бива да нарушава мълчанието. Въпреки страхът, тя трябваше да попита. Когато се примири, че не е в състояние да контролира положението, тя се успокои и закача. И тогава той отговори:
-   Никъде.
Тя беше изумена. Не вярваше на това, което чува. Не знаеше как да реагира, за да не го изплаши и прогони. Тя не вярваше и той усещаше, че тя не вярва, и тя знаеше, че той го усеща и затова попита отново:
-   Защо заминаваше? Къде заминаваше? Какво правеше?
-   Казах ти никъде. – отговори й отново той. Замълча отново, но след малко продължи. – Бях в къщата отсреща – къщата отвъд житата. Всяка сутрин идвах до прозореца ти и те наблюдавах как спиш, по цял ден се криех в полето и те наблюдавах как вършиш всичко сама и ти се възхищавах, а нощем не тръгвах докато не заспеше, понякога дори и изобщо не тръгвах.
-   Искаш да кажеш, че винаги, когато тръгваше си бил на 500м. от мен?!...а аз, аз мислех, че си в незнайни земи, при неземни красавици и...
-   Ти си моята неземна красавица – винаги си била! – прекъсна я той.
-   Но защо? Защо си го правил? – недоумяващо и невярващо продължаваше да пита тя.
-   Защото знаех, че ще си отидеш някой ден. Знаех, че няма да издържиш и ще заминеш. – каза той.
-   И аз го направих! – с болка и съжаление отрони тя.
Но той я притисна по-близо към себе си и отне болката й, а с думите си и вината й.
-   Не, грешката не беше твоя! Бе моя! Разбира се, че щеше да заминеш. Дори и аз бих го сторил! Аз бях този, които не вярваше в теб. Аз от самото начало бях убеден, че ти ще го сториш някой ден – дали когато не съм до теб или пък точното обратното, докато обядваме и се държим за ръце – аз просто бях сигурен, че ти ще ме напуснеш. И тук сгреших, защото с вярата си, че ще те изгубя, аз наистина те изгубих. Трябваше да съм до теб през цялото време, а не на 500м.! Трябваше да ти казвам всеки ден колко те обичам и колко вярвам в теб и нас! Но не го направих! Не го направих от страх, че ще си тръгнеш!
-   О, колко ужасни неща си мислех през тези години – каза Деси. – Съжалявам! Съжалявам, че съм оправдала страховете и недоверието ти.
-   Недей, недей, Деси! Не се кори за моите млади и глупави грешки! Вината бе моя1 ЗАЩОТО КОГАТО ВЯРВАШ, ЧЕ ЗЛОТО ЩЕ ТЕ СПОЛЕТИ, ТО СЪС СИГУРНОСТ ЩЕ ТЕ СПОЛЕТИ! Не трябваше да давам храна на злото.
Тя го погледна учудено, притисна устни до неговите и се потопи в така чаканата целувка. Когато отново имаше сили да заговори, тя каза:
-   Ако не беше сторил това, аз нямаше да съм това, което съм. А АЗ ХАРЕСВАМ ТОВА, В КОЕТО СЕ ПРЕВЪРНАХ! Защото Да Обичаш Себе Си, Значи Да Си Влюбен За Цял Живот!
-   А когато си влюбен си винаги по-добър! – довърши Пътешественика.
Нямаше какво повече да си кажат. Нямаше и нужда да го правят. Те вече знаеха всичко, което им бе нужно. Останалото щяха да го научат после.
   Той я взе на ръце, излезе с нея на верандата и след това отново с нея на ръце мина през прага на къщата...като семейство... и затвори вратата.

Край!