..!NB/ "И птиците познават"

[~SlynCheva*]

*(превод:най-долу)*
Ma petite,pourquoi es-tu triste?
Non,ne me raconte pas ta vie!Je l`on connais bien.
Mais j`ai pense quand tu te vois triste,tu peux voler pour oublier?
C`est pas vrai?
Petite ange,n`attendes jamais ton tour...prends-le,maintenant!
Bon Chanse...
...et s`il te plait n`oublier jamais d`aimer...
...d`aimer jusqu`a l`impossible,n`importe rien!
Ta Rosie.

Момичета,защо ме гледате така?ЗаЩо моите негримирани тъжни очи са толкова интересни за Вас?Не сте ли виждали на живо болка?
Не сте ли виждали тъга в нечии очи?Не?Бихте ли я разпознали,ако ви се яви...?Познаваме се вече 2 минути.
Вярвате ли ми достатъчно,за да ми кажете какво ви мъчи?Приятелки сте виждам.А това е важно.Цяла вечер наблюдавам как танцувате,
как се усмихвате,но най-вече как се радвате,че можете да споделите една с друга хубавото.
Не спирайте да си вярвате,и се ограничавайте!Когато карате със 120 км/ч и видите знак "Стоп",намалете в името на покойния,който не е намалил.
Когато пресичате на червено и успеете да преминете на отсрещния тротоар,кажете си на ум "Благодаря ти,Боже,че ме предпази от глупостта ми!",а след това веднага "И опрости,Боже...греховете на онзи,който не пожела да спасиш!"!...
..Момичета,признайте си,че ме намирате не само за налудничава,но и за смешна.Подигравката ви е на езика,но не я казвате,защото някъде там,в дълбините на същността си,знаете отлично,че съм права.Я,усмивките ви бързо слязоха от лицата,недейте така!Просто се научете да благодарите за това,че днешното слънце е потъркало очите ви наместо "Добро утро!".Обикновено,това е добър знак.И не,защото е блеснало в очите ви като лъч надежда,или лъч възможност..не,не за това.А за това,че има млади хора,както моя Пешо,до чиито очи слънце не ще огрее вече.А това бе последното му желание.Не,момичета...не плачете,защо?Осъзнавате ли сега какво ви казвам?Радвам се сега.Вече ще тръгвам,че има неща,които трябва да свърша.Толкова малко време ми остава,толкова много неща,които все още не съм направила...Помнете ме...!
....Или не,знаете ли...обичате рисковете,предполагам.Вземете каквото оставихте край огъня снощи...връхните си дрехи,фотоапарата и дори химикалката,с която ти,русолявичката...пишеш стихове на твоя любим! Вземете ги,аз ви чакам тук! Една минута ще съм тук,ако се страхувате...избягайте!Ако искате да опознаете страховете си и да се преборите с тях,рискувайте...тръгнете с непознатата сега.С тази странната,която ви говори.Чакам ви..побързайте...
....ОоОо,БЪРЗО се върнахте!Да тръгваме,не питайте къде.Нито защо.Аз ще ви говоря,а вие слушайте...
Животът е много странна птица...лети,лети,но дори не поглежда накъде.Небесата са просторни,а птицата задобрява.Понякога лети със затворени очи,за да усети живота си.И понякога стига крайната си цел.Но понякога птицата,която управлява вашия живот е от страхливите.Не затваря очите си,а просто примижва...ии успява да мине измежду дърветата,без да се бутне и да се нарани.И точно,когато е убедена,че може да ви поведе...със затворени очи,тя се блъска в дърво,чиито клони се оказват остри.Вашата смърт се оказва болезнена...
Започнах да ви разказвам за моя приятел,Пешо.Неговата птица беше смела,беше красива...водеше животът му измежду дърветата и водопадите.Но летящ бръмбър скочи на крилете и,убоде белия орел.Той отвори очите си от болката и бавно започна да затваря очите си.За щастие обаче моята птица го видя.Изтича,махна бръмбъра.Уви около раната листа от най-чистия кестен.Белия орел се пооправи.Но тогава дойде реалността,оказа се че убождането е сериозно и моят славей не е успял да изчисти раната напълно.И ако трябва да съм точна,6 месеца и 12 дни беше точното време на затваряне очите завинаги.Летяхме 3 месеца...оплели крило в крило,само за миг орела затвори очи и есенния клон убоде раната дълбока.Последен дъх,последна глътка въздух,изтласкана със зор излезна от човката му...но орела беше силен,не успя да отчая славея....усмихна се преди заветния последен миг.И славея остана пак самотен.Затваряше очите силно,стискаше,за да може да се случи нещо..да успее да забрави,да успее да отлети и той завинаги.Полета му слизаше все по-надолу в опасната гора...с черните и остри клони.Но те не искаха така.За тях това бе игра...правеха път на славея,който така отчаяно се молеше да се съсипе.Искаше с орела да е в полет,в небесата отвъд познатото за хора,птици и животни.
Но така и до ден днешен,славея обикаля прокълнат да бъде вечно сам.А орела...дали орела чака?
Как мислите момичета,орела наблюдава ли?Дали той троши клоните,през които славея минава така плавно,сякаш е в дълбокия изгубен за човешкото око небосвод?
Трудно е момичета!Славея пое по грешната посока.Оживя,но гаргите го приютиха.Да сте чували за гарги,фенове на славеи?
Славейчето още пази своите тайни,още вярва в своя чист произход...
..ала гаргите го промениха.Показаха му лошата страна,показаха му парк на съзнанието.Такова съзнание,което бива манипулирано и водено на конци.Една линия бял прах и имаш власт.Можеше да му казваш накъде да се движи,можеш да му кажеш какво да мисли.
Първите няколко дни само гаргите го правеха.Ала славей ли е онзи,който постеля дели с гарга?Малкото птиченце подаде,забрави за добрата си страна.Искаше орела да види кукления театър.Да види орела,че дори така...славейчето включва в съзнанието на конци един орел.Бял.Смел и красив.Е,да...беше от парцали,но славейчето ги переше всеки ден.
Един ден славейчето каза: "Стига!"..не си спомням какво бях,не си спомням как летях свободно...искам да литна във висините,както преди...май съм готово да затворя очи и да ме интересува,да се пазя от клоните.Е , момичета..харесва ви моята история...можете ли да познаете дали гаргите му позволиха?Не,летяха около него във формата на клетка.Ужким го обичаха,а дори зрънце не пускаха да мине помежду им,за да може славейчето да засити своята умора.Умората,която не усещаше.Гаргите се бяха погрижили да пускат от прахта,а когато славейчето я погълнеше-летеше,без да спира...летеше,летеше,летеше...обиколи три пъти света,без да се спре...не чувстваше умора.Тази прах не позволяваше да я усети.И летя,летя,летя...славейчето гледаше света надолу.Чудеше се защо аз го затворих така?Зависеше от мене,ако бях спряла да завивам петолевката в носа си,то щеше да усеща умората.Ако бях се отделила от "приятелите си" - гаргите щяха да го пуснат.Ако бях заспала на цветната поляна,то щеше да успее да се извиси високо в небесата.
И когато разбрах,че е така...направих всичко по силите си за славейчето.Пиех вода,хапвах плодове и се разхождах в необятната цветна поляна.Славейчето си летеше,и беше благодарно.
Вчера,мили мои дами,вчера се засякох с моето славейче...бях на поляната,а то,горкото..обиколило света няколко пъти в опит да ме намери,най-накрая успя.Видях малка птичка,по-малка от палеца ми...исках да я хвана,да я подържа в ръцете за момент.Протегнах ръка в небесата,а тя избяга...и след миг се върна.Кацна на палеца ми и започна да пее.Красива чуруликаща песничка..сякаш казваше "Не избягах,защото не искам да бъда в ръцете ти!Избягах,защото не искам да ме държиш в ръцете си.Искам да си кацна тихо и спокойно.Да усетиш,че съм тук и не можеш да ме изгониш...не защото не можеш да ме удариш,а защото усещаш свободата ми в душата си"...и я усетих,мили мои принцески.
Луда ли ви се струвам?Може би малко мръднала...така е,мили мои...
Дори аз го осъзнавам.И е лошо...не защото няма лек,а защото белия прашец ми превеждаше "славейските думи".
Белия прашец ми втълпи тези фантазии за птици,които са нашия живот...този бял прах,който ме убива.Този прах,който по собствена воля вдишвам.
Вярно е,славейчето кацна на моя пръст.Това поне е истина...но не защото ме е търсило,или защото е моя живот.
Истината е,мушици малки....че и птиците познават!И птиците виждат двете души,на които белия прах бе разделил единственото цяло в мен.Едната беше чисто бяла,като капка...и сълза.С тих гласец говореше ми "Аз не искам!";"Аз не искам!"
Ала винаги било е едно в живота...по-силните винаги са лошите.Другата частица от душата е вече катранено черна..и не просто тихо произнася,а крещи в съзнанието ми на конци: "Ти вече никой не си!Аз почти владея конците сега!Не можеш да ме спреш,защото дълбоко в себе си искаш праха!А моята цел е това...аз съм по-голяма,бялата частичка ти почти уби...още няколко прашинки и тя ще бъде част от мен!Не можеш да се справиш,знаеш!Вдишвай бързо и да я отнемам....имаме задача,мила...Аз трябва да те заведа в Ада,а нейната задача беше Рая!Тя изгуби...знаеш."
И тези думи ме съсипаха...бяха толкова силни,че аз се поддадох...мили мои,аз не издържах...черната командва ме сега!Но защо аз все още чувам в тихите вечери,докато черната усойница спи..."Ти имаш сили,година само почини!"...Иска да се затворя вкъщи и да не излизам.Само за година,и желанието наистина ми е голямо...
....ала драги мои,малки сладки пандишманчета...моята съдба не е била тъй благосклонна.Загубена битка ми е определила.
Разбирате ли,драги мои?От години вече всичко е въпрос на заслушване...всичките ми приятели избягаха,всеки близък ме остави.Нямам шанс да бъда вече славей...или гарга,или граблива орлица черна..
Аз съм горда,драги мои..няма да бъда гарга никога!Избирам да съм черната орлица...тя не е аз.Усойницата я ръководи..И е доволна.ЗАщото успя.
Защото хората на тази земя бяха създадени,за да изживеят част от вечното като свое...но тези хора...
...малки мои,...
...тези хора сами създадоха бариера между себе си и страха си.
Някъде някога,някой голям химик е открил,че това и това вещество заедно правят белия прашец.
Създали са го за добро,но са останали разочаровани.Не за добро е да си един,а себе си сам да разделяш на две.
Защото когато си един имаш право на избор между 2 решения...и избираш независимо кое.Но когато ти си двама,и се появят два варианта...не се спираш на единия.Едното то "Аз" избира да поеме по първата пътека,другото "Аз" ПО другата и главата ти е като експлозив.
Сега вече не искам да не живея...живее ми се;Но след като сама забърках тази каша...не ми остава нищо друго освен да чакам да се пръсна от раздвоението.В най-добрия случай ще умра...а в най-лошия ще продължа да живея,докато разсъдъка все още бих могла да контролирам,а след това ли?
След това ще ме сочат с пръст и ще се подиграват...ще бъда завързана с жилетка,която не ми позволява да скубя косите си,в опит да накарам двете ми "Аз" да спрат да я надуват..и ще издържа,докато накрая от липса на ръце...ще започвам да ги удрям в земята,или в стената...и така те двете,рано или късно ще излязат от главата ми под формата на кръв...тялото ми ще е негодно да поема въздух,и последния си дъх не ще изкарам с усмивка...а сълза искрящо бяла ще достигне устните Ми.Малките ангелчета ще дойдат да погледнат какво ме очаква в тази сълза...
В най-добрия случай ще умра и ще се преродя,а в най-лошия Ада ще ме очаква с широко отворени врати...
...а какво има там,не зная...но се страхувам,че душата ми ще бъде назаем взета.Както казах тя е катранена,което значи че е вече лоша...и някой злобен,лекомислен и нахъсан за мъст труп,ще я приеме с отворени обятия....
..наместо някой,който да помага-както взела съм назаем аз тази душа...тя ще бъде кръвен донор,а може би дилър,който ще зариби други бели души...
...в приказките винаги доброто побеждава,но в реалността-зависи на какво се поддадеш.Важното е,че каквато и да бъде твоята душа...
...в небето птиците ще бдят,чуруликайки красива песен за доброто..защото птиците се надяват да променят...
...но когато дойде края,само птиците узнават.
Славея превърнах в черна орлица..чиято душа,често се превръща в огърлица.

Е,мили мои..отнех много от времето ви,можете да тръгвате сега...моята душа е готова да пробва отново черната част да победи,ала как да вярвам,че ще мога щом
.....вижте,гарга кацна на рамото със рана...
Без значение дали е славей,или гарга...птицата винаги познава!

**Малка моя,защо си тъжна?
Не,не ми разказвай живота си!Разпознах го веднага.
Но си мислех,че когато се чувстваш тъжна,би могла да полетиш,за да забравиш?
Не е ли така?
Малко ангелче,никога не чакай своя ред...просто го вземи,сега!
Успех...
...и моля те,никога не забравяй да обичаш...
...да обичаш до невъзможност,няма значение какво се случва.
Твоя Рози.

[mariana_fairy]

"Момичета,защо ме гледате така?ЗаЩо моите негримирани тъжни очи са толкова интересни за Вас?Не сте ли виждали на живо болка?
Не сте ли виждали тъга в нечии очи?Не?Бихте ли я разпознали,ако ви се яви...?Познаваме се вече 2 минути.
Вярвате ли ми достатъчно,за да ми кажете какво ви мъчи?Приятелки сте виждам.А това е важно.Цяла вечер наблюдавам как танцувате,
как се усмихвате,но най-вече как се радвате,че можете да споделите една с друга хубавото.
Не спирайте да си вярвате,и се ограничавайте!Когато карате със 120 км/ч и видите знак "Стоп",намалете в името на покойния,който не е намалил.
Когато пресичате на червено и успеете да преминете на отсрещния тротоар,кажете си на ум "Благодаря ти,Боже,че ме предпази от глупостта ми!",а след това веднага "И опрости,Боже...греховете на онзи,който не пожела да спасиш!"!...
..Момичета,признайте си,че ме намирате не само за налудничава,но и за смешна.Подигравката ви е на езика,но не я казвате,защото някъде там,в дълбините на същността си,знаете отлично,че съм права.Я,усмивките ви бързо слязоха от лицата,недейте така!Просто се научете да благодарите за това,че днешното слънце е потъркало очите ви наместо "Добро утро!".Обикновено,това е добър знак.И не,защото е блеснало в очите ви като лъч надежда,или лъч възможност..не,не за това.А за това,че има млади хора,както моя Пешо,до чиито очи слънце не ще огрее вече.А това бе последното му желание.Не,момичета...не плачете,защо?Осъзнавате ли сега какво ви казвам?Радвам се сега.Вече ще тръгвам,че има неща,които трябва да свърша.Толкова малко време ми остава,толкова много неща,които все още не съм направила...Помнете ме...!..."

Тази част ми хареса особено много, всеки трябва да се замисли върху думите ти, те не бива да остават нечути... Искрени поздрави  :)

[~Mim4enCe~]

мила едва ли ще те трогне но историята ти наистина ме разплака и впечатли.. излекува ли се вече искам да знам продължението.. сигурно ти е много тежко ,но просто исках да изкажа това .. много добре сиго написала и съжалявам за загубата ти  [confused] [confused] [heart__]