Отвъд портите на Ада

[chocolate_fairy]

Малко остана до нервната криза, само още няколко емоции и цялата система, щеше да се пренатовари, а защитните механизми прегаряха и едва удържаха напрежението. Целият този проблем нямаше да се зароди, ако си беше държала устата затворена, просто трябваше да направи завъртане наобратно и да излезе от офиса. Няколко секунди още и черна завеса падна пред очите й. В следващия момент беше в колата си, скоростния лост се върна рязко на трета, оборотите се качиха, двигателят изрева, стрелката на скоростомерът бързо се покатери нагоре и започна да слиза надясно. Стар навик да си изкарва всички емоционални напрежения на колата. Сега правата свършваше, идваше остър десен завой с предупредителен знак за 40 км/ч, но в този момент това ограничение я подразни още повече и като че на пук на задължаващото му червено, дръпна ръчната спирачка. Колата се понесе на страна и когато дойде края на завоя едва успя да я изправи. Късмет, че нямаше никой в насрещното. За съжаление обаче това не беше последния завой, който идваше.
(Риск – да си загубиш живота, защото шефа ти е вдигнал кръвното а гаджето не те разбира  напоследък. Оправдан? Едва ли... Безразсъдство – да откраднеш живота на друг, защото собствения ти в момента е манджа с грозде, водорасли, отровни гъби, миди, охлюви, камъни и коприва. Оправдано? В никакъв случай! Малодушие – да нямаш смелостта да застанеш изправен срещу проблемите и да потърсиш решение. Оправдано? Не и ако гледаш на себе си като на завършен човек с характер.)
Колата летеше устремена към края, адреналина й толкова се беше вдигнал, че блокираше всеки индикатор за опасност и страх. Сега беше безстрашен войн от гръцката митология, който не виждаше нищо друго пред себе си, освен целта си – да отмъсти на целия гнусен и долен свят, като рискува себе си. Доста безсмислено и неоправдано за 21 век. И както става обикновено в митологията, агресията предизвиква престъпление, престъплението – желание за мъст, което води след себе си цяла лавина от отмъщения - колата помете друга и целия свят се обърна за секунди.
И светлината от пламъците на пъкала е светлина, но тя не пречиства и не носи ореола на опрощението. Днес тази светлина гори и разяжда очите и мислите в тях на страх, на съжаление, на покаяние, на безнадеждна необратимост. Мислите обаче са мъртвородени. Те са безполезни, когато данъкът кръвнина трябва да се заплати, но когато си мъртъв и си в ада, наказанието не е по-малко безболезнено, отколкото ако беше жив и гледаше в очите майка си и баща си, разплакани, невярващи, покрусени, очите на другите, пълни с омраза към цялото ти същество, към всяко твое вдишване и издишване, като че си го взел от устните на мъртвите им близки. Светът е гадно място, но по-гадна е тя – тази неконтрулеруема ярост с която се борим със собствената си несигурност.
И така, Сатанаилчо седи срещу нея, мазен, зачервен от жегата, разчекнал се на застлания с едно мазно, оклепано с петна парче червен плат трон, а на главата му седи килната изстрадала корона, малко поизмачкана от падания в пиянските му подвизи, сритвана и поразкапала се от горещата лава  в потоците от грехове.
- Добре дошла! – каза той тържествено и замляска отхапаното голямо парче от печената кълка в ръката си и се избърса в ръкава на съдраната си и окапана бяла риза. – Така, така, убила си значи? Ми нищо чудно че си тука?
- ... не съм искала... аз... – заскимтя с безпомощна истерия тя
- ТИШИНА! – извика той, поизкашля се и се поизправи на трона. – не искала... бе как вие все не сте искали бе?!?!?! Ааааа... айде моля ти се. Така. Сега... – той я погледна още по отвратен, когато тя  започна да подсмърча и да скимти – Абе жена, и да ми ревеш и да не ми ревеш т'ва е положението. Айде, казвай тука последно желание и да те пъхам в казана. Ей там оня – сочи той с мазен показалец зад гърба й – точно оня, да си ми под око, че си ми симпатична, рядко идват тука такива като тебе, все едни мърли, дето незнаят даже какво става с тях и само ми скимтят и ми надуват главата по цели векове наред. Лигли прости!
Като удавник за сламка, човек е устроен така, в най-критичния момента да мисли как да си спаси кожата, тя едвам събрала някак главата си в едно, между двете уши и попремисли криво-ляво. Не посмя да попита какво беше това последно желание и имаше ли граници, да не би да го изтълкува грозника пред нея погрешно и да й го отнеме. Та поседя, поседя ни жива ни умряла и каза бавно и тихо, съвсем неуверена в думите си:
- Искам да се върне времето назад, да поправя стореното
- Ааааа маймуна недна, все искате времето назад да връщате. Големи хитруши сте вие жените... Като оплескате нещата ревете и се тръшкате времето назад да връщате. Ми да сте мислили като му е било времето бе, еееее аман! Айде сега мойто момиче – премлясна той мазно два пъти и се втренчи с разногледите си червени очи в нея – че няма да ти върна назад часовника, няма, ама ако си послушна и си изтърпиш без да църкаш наказанието, ще те върна там горе, ама каквото си сторила, сторила, сама се оправяй.
Гадно нещо е живота, още по-гаден е пъкала. Грешките не се поправят със сълзи нито тука, нито там. Но за това пък ако имаме време пред себе си да позамажем малко, да не изглеждат толкова ръбати греховете ни, има надежда за спасение от вечните пламъци на пъклената ни съвест, у който все още я има. Хората сме сложно устроени, на две сме разделени в себе си. Едната част тегли към райските порти, другата към сатанаиловите казани. И вечна е борбата помежду им, всяка оправдава с тежки доводи своето и все не може човек да бъде единен, особено ако ангелите и бесовете му са слаби. Но за това вина той има ли? Да наложиш на желанията си да не искат или на сърцето си да не обича, не е ли трудно за онези, които славят идеологията на свободната човешка душа. За съжаление душата проста не отчита границата между свобода и слободия и разбива всички приети и утвърдени закони на джунглата и цивилизацията. Помита с решенията си и границите на чуждото и поставя себе си център на вселената и космоса и на всичко останало, което може да има център, просто казано – чиста проява на тоталитарен егоизъм.
Тя не разбра какво точно се искаше от нея, но с погребална физиономия приведе глава, типична реакция за съкрушен човек и зачака да дойде следващия момент и да види какво той ще донесе. Чуваше ясно мрънкането на някакви негодувания на Сатанаилчо, който продължаваше да се занимава съсредоточено с пилешката кълка, но вече помътнелия й разум не разбираше и дума от нечленоразделната му, мляскаща реч и се зачуди какво бе редно да направи в подобен момент. Поизправи главата си. Погледна към грозника, а той стоеше пред нея, изправен. Шишкавото му тяло в бяла мазна риза се държеше на клечести къси крачета, а главата му беше истинска смехотворна пародия на  величествената длъжност, която изпълняваше – леко пооплешивяла, а там където все още имаше коса беше мазна и доста занемарена, устните му като силиконова планина на фона на малкия остър нос и изцъклени кривогледи очи. Единствения аксесоар, който дори и гротескно напомняше кой беше, беше нещастната корона на главата му, запазила само спомена от някогашно величие на своята същност и институцията, която представляваше.
- Еее, какво чакаш – изхриптя той насреща й – скачай в казана и да не си мръднала от там, докато не ти кажа – едното му око святкаше в нейните, а другото му бродеше някъде в страни от нея.
Тя дори и не изчака да повтори казаното, инстинктивно се завъртя и потърси с очи новото си убежище. А то, голям ръждясал казан, очупен и разяден от хилядолетни човешки страдания, зеленясал на места и доста противен като цяло. Под него накладен син огън като от горелка, все едно и Ада беше абонат на коварната газификация  Има ли избор? Нали това са правилата, щом си в Ада, влизаш в казана, щеш не щеш. Само че когато се доближи до казана и надникна в неговите недра ме завари там плуващи очи и плужеци, както си го представяше, а бяла мъгла, която се виеше вътре като цигарен дим под електрическа лампа. Замисли се какво ли е под тази феерия от дим, но ония седи зад нея, лапнал крива цигара с мазни пръсти и я гледа, а тя седи и си мисли върху какво ли ще стъпи като се прехвърли. Попремисли малко, ако хукнеше да бяга до къде щеше да стигне, като в небрано лозе, няма къде да избяга, ако почнеше да хленчи, едва ли щеше да се отърве, нямаше друг избор, стисна зъби и се покатери на ръба на казана. Стисна очи и потопи първо палеца на единия си крак. Нищо не почувства. В главата й се въртяха картинки от онези касапски филми, които не обичаше да гледа, но случваше да се запознае с гнусното им съдържание. И после защо по света имало толкова насилие. Как няма да има, като човечеството се е постарало да даде нагледни примери за безгранична жестокост и да изобрази ясно параметрите на ужасяващата човешка жажда за кръв, плът и разчленяване? Поотвори едното си око да погледне какво става под крака й. А той се губеше в седефения дим и изчезваше някъде надолу. Пусна и втория си крак, пак нищо не почувства. Накрая стъпи на нещо твърдо и топло и влезна цялата в казана. Нищо не се случи, нито някаква изгаряща болка, нито нещо провокира погнуса, само леко затопляне под краката. Почудата й се изрисува на лицето
- Е, какво очакваше? Да те прониже адска болка и да започнеш да се пържиш? – Той се разкиска мекушаво и цялото му шкембе се разтресе. Мойто момиче, тва да не ти е картинка от някоя забравена от бога църква с врящи и цвърчащи хора в казани и покрай тях смешни черни дяволчета с дълги черни опашлета да танцуват зловещ танц. Моля ти се, нали си имате там няква харта за защита на правата на човека. Законите са си закони да се спазват, дори от нас, безбожниците в пъкала. Ама сега да не се възрадваш. Че к'во си мислиш, да не си на спа център тука, ще си изтърпиш наказанието. То при вас хората много сложно, ако ви понапляскаме, даже да си го заслужавате, сърдите се и се озлобявате, ако седнем да ви обясняваме защо не се прави така, сърдите се, че ви подценяваме, ама то не става нит тъй, нит онъй. Аааа с маха. Много сте проклети, пък оня там горе, изкуфял дядка само ви защитава, все добро ви мисли, вий крадете, мамите, лъжите, блудствате, бесувате, убивате и сте гадни, после ама то щото... нещастно детство имал, тежък пубертет имал, много пъпки имал, гадже нямал, никой не го обичал, самотен бил, изоставен бил, алчен бил, безотговорен бил, комплексар бил, депресиран бил... абе човек и за всичко си има извинение дет се вика. Ама ти поне си друг случай, заради егоизма си си тука, лигла с лигла. Ам мене някой пита ли ме, кат по цял ден с таквизи се разправям? Никой, върша си работата и толкоз. Айде сега, да кротуваш, че днеска мисля да си ходя по-рано да си почина и аз от безбожните чада божии.  
А тя седи и не може да преглътне. И Ада, най-страшната присъда не е това, което цял живот са я учили и плашили да има страх и тя от нещо, че вижда се, само страха помага човек някакви норми да пази. Поседя, поседя и се замисли сега какво ли следва. Ясно стана няма да гори и да се пържи, нямаше да гние в плътска болка, нямаше да я наказват както наказваха в книгите за Ада. Ами тогава как? Нали оня й обеща да си изтърпи наказанието. Явно друго беше намислено и докато чакаше неизвестното друго поразмисли се.
Започна да си спомня детството си, глъчките по улицата с другите деца. Колко щастие и колко детска чистота си спомни. Виждаше се в бяла светлина. Спомни си вечно скъсаните гуменки и как й стърчеше винаги палеца отпред и майка й как й се караше като се прибереше от игра пак по никое време, ама колко щастлива беше. Целия свет беше неин После си спомни трепетите преди първия учебен ден. Колко нови деца я чакаха, а чантата й за училище лачена, лилава, какво съкровище беше тя за нея. И гордостта на майка й и баща й си спомни, когато й връчиха първата диплома за завършен първи клас. И как годините се занизаха един след друг, а с всяка година изминала в спомените се топеше онази бяла светлина. Последното което си спомни бяха ядовете в последните дни. Пари нямаше, любов и разбирателство нямаше нито в семейството, нито сред хората. Една голяма черна дупка, която смучеше, изтегляше всеки жизнен трепет и изяждаше малкото смисъл и щастие, за което се крепеше като удавник в океан от депресия. Е сега вече душата й се пържеше. Ядосваше се и се мяташе бясно, окована в безпомощност, че е загубила и пропиляла всичко. Мислите й пробождаха слепоочията от болка. Нямаше я вече на онзи свят. Нямаше ги хората, които обичаше. Останала сама в пъкъла на мислите си имаше мировото време да накаже сама себе си за осъзнати и неосъзнати грешки и да постигне мир със себе си и да заеме своето място в съвършената безкрайност и божествена любов.
Такъв е човекът,по правило оценява всяко нещо едва след като го загуби. Жалко за онези, при които дори и това не помага да прогледнат, а остават сакати докато чудо не се случи. А дали за тях има Ад или наказание, не мога да кажа.  
Писани и неписани закони колкото душа сака. Свободни сме да избираме кои да харесваме и спазваме и кои не, свободни сме да се променяме и да бъдем тези, които искаме. Но достойни ли сме да носим отговорността на свободния избор и всеки ли заслужава тази свобода?

[kouman]

Страааашно!!!!!!!!!!!!! [ihuuu] Искам автограф от дядката ;)

[chocolate_fairy]

:) Благодаря  [inlovee]  За автографа  [lol] той си знае :)