Абстракция в черно-сив нюанс (експеримент)

[chocolate_fairy]

В двора на моя тайнствен и далечен замък, върху скалата на отчаянието, над бездната на вечността е гробището на моята душа. Люлее се на бяла люлка, обкичена с теменужки, само дете - споменът за моята младост. Наблюдавах го отгоре, от последната кула на последната надежда. Бях облякла последната си чиста рокля и като за последно исках да избягам и да започна отначало. Застанах пред счупеното и посивяло от годините огледало и прилежно вплетох в косите си ароматен цвят от лотос, сложих алена отрова на устните си и се оставих на вълшебните си стъклени пантофки да ме отведат от гарвановото кралство. Тичах надолу по огромното стълбище на съдбата си и се опитвах да избягам от спомените, които ме дебнехе иззад всяка тежка врата. Опитвах се да стигна себе си, онази, победила мен и постигнала мечтите ни, да се преборя с драконите на лъжите си и ангелите на самотата. Тежка битка поведох. За да оцелея трябваше да премина през Ада и да се измъкна от демоните му без да се поддам и да продам душата си за вечен живот и блага.
Отвориха портите на ада и в мъртвата градина с паметниците на моите аз влетяха грозните гарвани на страховете ми. Бръшлянът на времето се омота около крака ми и ме понесе през водите на Стикс към чакащите ме мъртви усмивки на палачите ми с ангелски криле. Застанах на колене, а дори не помнех една молитва да прошепна. А те стояха изправени пред мен с мечовете на истината и ме гледаха с очи, от които плачеха лава. Останах онемяла. Ветровете на промяната разхвърляха косите ми и отнеха ароматния дъх на лотоса, дърпаха воалите на моите прегрешения, разголваха лъжите ми, галеха със студените си остриета червените ми устни, които ги изричаха. Дяволите надничаха иззад рамената на моите съдници и само чакаха тяхната присъда за да ме завлекат в своето кралство на поквара и сиво-пепеляви дни. Страхът раждаше сълзи от пепел, а гърдите крещяха ,,Съжалявам!"
В полунощ, когато денят умира за последно, и моята присъда беше почти изречена, а моят провал сигурен, дванадесетият удар на камбаната разпръсна светлина и удари демоните във очите и озари лицата на моите съдници. Техните сълзи не бяха от лава, а от горяща любов, мечовете им не убиваха, а благославяха, устните им не произнасяха присъди, а прошки. И настана ден и светлина, роклята ми не беше вече чиста, но душата ми беше пречистена.

[rado]

Хубав експеримент :) Вече разбирам какво те впечатлява. Ако не си чела Елена Алексиева /в момента според мен е най-добрата/, ето ти един линк: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=92&WorkID=2074&Level=1

[mariana_fairy]

Вълшебен текст, има нещо приказно и поетично... [heart__]

[chocolate_fairy]

Привет rado! Благодаря много за линкчето :)

Вълшебен текст, има нещо приказно и поетично... [heart__]

:flyingkiss: