Смърт срещу безсмъртие

[firelion1989]

І
Денят днес се очертаваше да бъде горещ и задушен. Всички съседи се бяха скрили вкъщи от силното слънце , което изпепеляваше всичко наред. По селските улици нямаше жива душа. Само Ема скиташе навън изгоряла от небесното огнено кълбо. Беше тръгнала към къщата на братовчед си да й помогне за едно есе , което имаше да напише. Тропанчо я очакваше и беше подготвил всичко така , сякаш имаше рожден ден. Момичето позвъни на дървената врата и чу малкото кученце Бък да лае някъде в градината. Тропанчо отвори вратата и покани братовчедка си да влезе в една от стаите на старата къща. Тя беше необитаема след като прабабата и прадядото на момчето си бяха отишли и сега в нея не живееше никой. В старата стая с кафявата секция , старото легло , жълтото бюро и големия диван беше тихо и спокойно и не се усещаше присъствието на двамата тийнейджъри. На масичката пред тях имаше кутия шоколадови бонбони , бутилка безалкохолно и две чинии с пържени яйца.
- Доста дълго ли ще бъде есето    , което ще пишем? – засмя се Ема като видя голямото угощение.
- Аз винаги преувеличавам , когато каня гости – отвърна Тропанчо и взе нещата на братовчедка си , за да разбере какво трябва да напишат.
- "Какъв би бил животът ако , хората бяха безсмъртни" – прочете момичето темата за есе. – Ти какво би написал за това?
- Ами , не се сещам – започна да се колебае младежът.
Той стана и отиде до секцията. Отвори едно от чекмеджетата и оттам извади няколко некролога на своите роднини. Ема стана и се приближи до него.
- Запазил си още първите некролози?
- Да – отговори той. – Като ги гледам си спомням за прекрасния ни живот , когато още бяха живи.
Двамата отново се върнаха на дивана.
- Опитай се да ми разкажеш какъв би могъл да бъде живота ти , ако тези хора все още бяха живи – помоли го Ема.
Тропанчо затвори очи , пое дълбоко въздух и се унесе в невероятния си разказ.


ІІ


Тропанчо беше на спирката и очакваше своят приятел Петьо да се появи от някъде. Беше го поканил на своята абитуриентска вечер и само след няколко минути щеше да стане време , когато неговите роднини щяха да дойдат. Но Петьо се бавеше и не идваше още. Тролейбусът , който водеше до домът на абитуриента дойде , но младежът не се качи , а остана да чака приятелят си , който закъсняваше. Но ето , че момчето се появи и двамата приятели се здрависаха , както правеха когато бяха малки.
- Трябва да хванем такси – предложи Тропанчо. – Изтървахме тролейбуса за квартала.
- Много ли е далече? – попита Петьо.
- След моста е – отвърна приятелят му.
- Хайде тогава да тръгнем пеша – предложи той и двамата поеха по моста. Докато вървяха двамата разговаряха за дните , които са прекарвали без да се виждат и за тази вечер с роднините , която щеше да бъде невероятна. Когато пристигнаха , Тропанчо покани Петьо в неговата стая , докато мама Коки и татко Валчо чакаха най-важните гости – баба Тони , дядо Станчо , чичо Живко , чинка Ани , леля Жека , дядо Диньо , баба Мити , баба Жела и дядо Въльо. Младежът обличаше дрехите , с които щеше да бъде в ресторанта , когато гостите пристигнаха.
- Къде е абитуриента да го видим? – чу Тропанчо гласа на баба си , докато закопчаваше копчетата на ризата си. След това излезе и поздрави гостите , които влязоха в хола да чакат да стане 18.30 ч. , за да тръгнат. Ресторантът беше в квартала близо до блока , притежаван от леля Стоянка и чичо Румен – много добри хора , които добре познаваха родителите на момчето и с радост бяха отстъпили заведението си за тази вечер. Мястото имаше две зали и по-възрастните хора бяха в залата , в която имаше повече маси. За по-малките беше съседната зала , където седнаха Тропанчо и Петьо. 
Тъкмо си наливаха безалкохолно , когато мама Коки викна на сина си да идва да посрещне първите гости. Бяха кумовете леля Пепа , чичо Красен и децата им малкият четвъртокласник Енчо и кандидат гимназистката Ема. Не можете да си представите каква радост беше изпълнила тогава сърцето на момчето да види любимите си хора , да идват и да поднасят своята безкрайна любов към него. Татко Валчо ги поведе към залата за по-малките , където Ема и Енчо седнаха на масата на Петьо и Тропанчо. Не след дълго мама Коки пак се извика. Бяха дошли леля Жанка , свако Боби , дъщеря им Мартина , баба Дора , дядо Христо , баба Калинка и дядо Жельо. Бащата на абитуриента настани по-възрастните в голямата зала , а леля и свако при малките.
- Ние сме тийнейджъри и затова ще сме при малките – пошегува се леля Жанка и последва съпруга си след татко Валчо и Мартина. Когато свако Груди и дъщеря му леля Антония пристигнаха , младежът хукна да бяга към тях.
- Еее , за леля си Антония направо умира – развика се баба Тони , докато провеждаше разговор с баба Жела. Пристигнаха и братовчедите на баба Тони , после семейство Желязкови и семейството на кака Живка. След появата на семейство Пенчеви и батко Гошо с кака Даниела , вуйчо Райо и вуйна Николина започнаха танците. На хоро се хванаха всички без изключение и така още веднъж да докажат голямата си обич към Тропанчо и към родителите му , които изпращаха детето си в новият му живот. Всички танцуваха – Тропанчо , Петьо , Ема , Енчо , мама Коки , татко Валчо , баба Тони , дядо Станчо , който водеше хорото , чичо Живко , чинка Ани , баба Софка , дядо Цанко , леля Жанка , свако Боби , Мартина , баба Дора , дядо Христо , баба Калинка , дядо Жельо , баба Жела , дядо Въльо , баба Мити , дядо Диньо , леля Жека , свако Груди , леля Антония , леля Станка , чичо Живко – големия , Желязко с приятелката си Стефка , баба Денка , дядо Желязко , леля Тонка , чичо Динко , кака Живка с приятеля си Дончо , бати Гошо , кака Даниела , вуйчо Райо , вуйна Николина , бати Гошо – големия с приятелката си Дарина , Хрищенците , леля Ваня , чичо Пенчо и децата им Мирко и Динко. Редом до Тропанчо танцуваха неговите съученици Мартин , Владо , Пламена и Вера. Това велико хоро огласяше цялото заведение. Дядо Станчо поведе хорото на улицата и се развика , за да чуят всички и да дойдат да видят как всички роднини какъв бал са направили за своето дете , което обичат повече от всичко друго на земята. Нека всички да дойдат и да видят какъв велик човек навлиза в новия живот изпълнен с радост и веселие. Всички доживяха да го изпратят и да му пожелаят здраве и късмет където и да отидеше по света.




ІІІ

Тропанчо завърши разказа си и погледна към Ема цялата обляна в сълзи.
- Това щеше да бъде най-прекрасното ми преживяване , ако роднините ми не бяха си отишли – каза той и погледна некролозите на дядо Станчо , баба Жела , дядо Въльо , баба Мити , дядо Диньо , вуйна Николина , баба Калинка и дядо Жельо.
- Усетих безкрайната ти обич още там , вечерта на твоя бал – разрида се момичето. – Там ти наистина беше щастлив , защото усещаше присъствието на починалите си роднини.
- Беше най-щастливата вечер в живота ми – продължи той. – Не можех и да искам по хубав бал защото...
- Много хубаво , не е на хубаво – продължи изречението Ема.
Двамата замълчаха и се гледаха , така сякаш си четяха мислите.
- Може ли да прочета картичките , които тогава ти дадоха – попита изненадващо момичето. – Понякога можеш да усетиш любовта само докато ги държиш в ръцете си.
- Разбира се – отвърна Тропанчо и отиде да ги вземе.
Ема ги взе и се зачете.

"Честито дипломиране! Тази година абитуриент , след пет години абсолвент!"
- От кого е тази?
- Мисля , че от Хрищенците – отговори той.

"Честито дипломиране! Попътен вятър! Следвай мечтите си!
Вуйчо Райо"


"Честит празник! Желаем ти много здраве , щастие и много слънчеви дни изпълнени със смях и любов
с много обич
Жана , Боби и Марти"

"Успешен старт в живота
от чичо и чинка"

- Тази е по-традиционна – забеляза Ема. – Обожавам ги тези послания. Стават и за други празници.

"Честит празник! С най-добри пожелания за бъдещи успехи , много късмет във всяко начинание и щастие безкрай.
Училището свърши! От днес бъди отличник в живота и в любовта!
Леля Жека , леля Антония и свако Груди"
- Това също е много хубаво – каза Ема. – Последното ти е от леля Ваня и чичо Пенчо.
- То също много ми хареса – отвърна братовчед й. – Ще ми дава сили да се справям с трудностите , които ми се изпречат на пътя.
- Хайде да излизаме , че времето е станало по-хладно – погледна тя през прозореца. – Динко и Енчо сигурно ни чакат отвън , за да отидем на кино.
Тропанчо се съгласи и двамата излязоха през старата врата  , а на масата остана пожеланието на семейство Пенчеви.
"Пожелаваме ти да вървиш само напред и нагоре! Ти можеш!"

[cacak]

Това заслужава екранизация!

[richie_abarca]

Екранизация е меко казано. Това си е велико.

[bobby_076]

Звучи като филм в две части

[elf`s_soul]

Звучи като идиот пеещ на три гласа... Не съм го чела няма и да прочета нещо твое, пък бъди си пак гениален... Начинът, по който привличаш внимание, не ми е по вкуса...