Няма име. Просто една изповед...

[ilusia]

Някога се питах какво значи да бъдеш щастлив ? Помня , че задавах безброй много въпроси , а татко ми разказваше как се е създал света , говореше ми за звездите , за планетите , за паралелните вселени и за безброй много хипотези. И за мен това беше щастие. Мечтаех си , да намеря метеорит , да стана космонавт , да обиколя вселените , да видя някъде друга като мен. Помня , че проследявах всяка падаща звезда и дори веднъж хукнах да я догоня. Заставах на стълбите на къщата и си представях как ей сега ще дойде някой чудноват и красив принц , а белите вишневи цветчета и розовите роклички на мушмулите ми навяваха приказност , нереалност. Сядах на същите тези стълби и взимах портрета на дядо. Исках да го нарисувам такъв какъвто го помнех , а не какъвто го видях за последно.
Когато бях мъничка всички ме качваха на конче , говориха ми нежно , " фъстъче" , "слънчице' , бях толкова дребничка , че ме заравяха под купчината изсъхнали листа на село и от мен се виждаше само едно русичко кукуриго. После пораснах....
Отрязах русата коса , която някога се спускаше до кръста ми , и вече не бях "фъстъче" , казваха ми "момченце стани да седна" и аз се оглеждах за момченцето , докато не схванах идеята , че момченцето май бях аз. " Ама аз не съм момченце" ... но на кого ли му е притрябвало да знае какво съм и какво не съм....
Вишната все още е там.... Но черешата си отиде. Отсякаха я. Скоро може би и мушмулата , по която се катерих ще си иде. Възглавниците , с които си правих къщички отдавна гният на някое бунище и на мен ми остава само надеждата , че моите борове никога няма да ги отсекат . Моите дървета , по които скачат катерички и лятото има птици. Много птици. Татко ми разказваше как навремето от планината са слизали сърни и елени , как с мама са ги хранили ... Колко нереално и далечно ми изглежда всичко това. Днес . Тук. Където няма катерици , където единственото , което можеш да нахраниш е някое куче , което след час ще отхапе ръката ти. И днес може би все още мечтая за метеройт , да мина под дъга , да докосна звезда и да полетя... Но мечтите ми от ден на ден стават все по-скучни , сиви ... някакви такива никакви....
Мечтаех да пея. Да пея пред хиляди хора , да танцувам. Да бъда актриса.... да бъда... Сега мечтая за един скучен и сив град намиращ се далече в Германия. Мечтая за Берлин. За доктурантура. За работа. Мечтая да стана една от най-добрите. Да не съм посредствена в работата си. Да бъда сред първите. Не първа... просто сред тях. " Учен изследовател" колко помпозно звучи.... А все още не съзнавам , че аз съм такава от както проходих. Е може би , без титлата "учен"
И най-странното е , че вече не  се питам какво е да бъдеш щастлив. Преди много години престанах да си задавам този въпрос. Реших , че един ден ще го разбера и без да питам. И сега , толкова години след това ми решение , седя в нов дом , без борове , по хавлия , с мокра коса от която се стича бира... с цигара и кафе.... Връщам се на зад и не мога да открия отговора на един въпрос. Щастлива ли съм ? Вероятно да... За мен щастлив е онзи , които дарява. Нещастният ограбва. Щастливият раздава... И си мисля , че в по-голямата част на живота си съм била щастлива. Всъщност за мен винаги е имало едно състояние - щастие. След ден , два забравям всичко лошо , всичко което боли. Всяка мъст , неприязън и омраза се стопяват. И не мога да кажа кой какво ми е сторил. Вероятно ценностна система или начин за оцеляване. Знам ли , просто се освобождавам от всичко. И така съм щастлива. Е , всеки човек има състояния на отчаяние , на болка и безизходица , но по мой си  , собствен начин някак ги преборвам. Има думички , които никога вече няма да кажа и думи които никога не съм казвала....
Чудя се била ли съм истински щастлива щом съм ограбвала от всеки по нещо. Сънят на майка си . Мечти , копнежи , щом съм разбила дори едно сърце , щом съм отнела дори една сълза от някого , когото съм обичала... Чудя се , щастие ли беше щом съм взимала , без да го искам. Без да се стремя да отнемам. Да ограбвам. Да присвоявам.... Но има ли значение искала ли съм го или не ? И как съм взимала нещо , ако някой не ми го е дал доброволно ? Нима съм изтръгвала сърца с голи ръце? Нима съм разкъсвала плът ? И съм взимала с вълшебна пръчица сълзи ? Нима съм влизала в сънища и съм крадяла... крадяла... крадяла....
А била ли съм нещастна ? Щом винаги имах какво да дам. Щом продавах косите си , за да мога да засадя от тях цветя ? Щом през сълзи давах усмивки , мечти , надежда... вяра... Щом дори когато аз нямах сила да се боря за себе си , намирах бъдеще , за да се боря за някой друг. Щом спасих два живота... а исках да отнема собствения си. Наистина ли бях нещастна ?
Ако човек види всичко, което очите ми видяха , ако усети всичко, което ръцете ми докоснаха , ако обича всеки , когото аз обичах... Ще разбере , че на този свят има само едно единствено нещо - щастие.
Защото щастието е на всякъде. Дори в смъртта. Цинична ли съм ? Вероятно. Научих се да се шегувам даже и с нея. И защо не ? Щом тя се гаври с мен , щом взима от света хора , които искам до себе си.... Да. В смъртта има красота. Може би , не можем да я оценим , да я разберем... да я прием. От егоизъм. От самолюбие. Но никой човек не ни принадлежи. И щом той си отива , това е неговият път. Съдба.... живот....И нямаме право да задържаме никой , който си отива... дори да боли до кръв... И вече не рисувам мъртъвците си. Не сядам на стълбите , за да правя портрети .... и не помня лица. Трупове. Ковчези. Пръст. Гробища.... самотни стай и вещи , които вече не биха били използвани....Пазя щастието , че ги познавам. Кутията. Последния подарен подарък - кутия бяло , дълго виктори , от момче , което си отиде 2 дни по-късно. Гардероб , на които има безброй розови листчета , в който някога са висяли дрехите на един човек , който никога вече няма да видя... Пазя спомените. Пазя спомените , как някой влиза през вратата с чаша ракия и порция зелеви сърми с месо. И къщата му е срутена. Мебелите му са нови , него го няма. Но там сега има две деца , които огласяват дома му. И на мястото на едно неродено дете , има здраво , силно и красиво бебе...
И макар един детски глас да заключи песента за винаги.... и макар хиляди хора да плачат.... аз съм щастлива. С моите спомени. С моите мечти. С моите живи призраци.... със всичко , което все още мога да подаря на света !

[Mistic]

Хареса ми. И идеята, която прокарваш, и като цяло. Особено края...  [inlovee]

[bravisimo]

[Kaliopa]

Много е истинско..., затова е и красиво, нежно, нереално-реално...Ти все още пазиш в себе си онова момиченце с русия моц...написаното от теб докосва и то повече от дълбоко...всичко свършва добре, ако не е добре, значи още не е свършило [inloveee]

[Jane]

Разплака ме, Илюзийке...
Хубаво е, че в тоя сив свят си останала толкова прекрасна..И го намираш това нещо, щастието...

[RAZLICHEN]

 [evala] [evala] [evala] [cvetee]

[ilusia]

Хареса ми. И идеята, която прокарваш, и като цяло. Особено края...  [inlovee]

[bravisimo]

Благодаря ти

[ilusia]

Много е истинско..., затова е и красиво, нежно, нереално-реално...Ти все още пазиш в себе си онова момиченце с русия моц...написаното от теб докосва и то повече от дълбоко...всичко свършва добре, ако не е добре, значи още не е свършило [inloveee]

Красива мисъл , мерси , че я сподели :)

[ilusia]

Разплака ме, Илюзийке...
Хубаво е, че в тоя сив свят си останала толкова прекрасна..И го намираш това нещо, щастието...

Трогната съм , че успях да те докосна :)
Дано емоцията , която съм въплътила освен насълзени очи е породила и усмивка :)

[ilusia]

[evala] [evala] [evala] [cvetee]

:)

[Sexy_Scorpionka]

ilusia каквото и да кажа.. ще е твърде малко .. за това просто приеми искрените ми поздрави  [cvetee]  [cvetee] [cvetee]

[need_for_love]

 [bravisimo] [evala]