И гроба си го носиш...

[ilusia]

сам си като куче в края на деяня.
Бродят самодиви. черна е неощта,
забулила те в своите тайни, убила на игра,
едничката невинност в твоята душа.

Мамиш кукерите, да дойдат ги зовеш,
плащаташ им с молитви тихи,
от демоните свои да се отървеш,
от побеснялото в кръвта гореща.

Бесен си и на земята,
черната, че те родиля.
че един живот в живота
уж ти подарила....

А е друго. Смърт, обида и тъгa.
И не за дълго... радост.....
малко радсот във смъртта,
и след минута увяхва младостта.

И пак е нощ. И пак си сам.
Загубен си сред вечност мнoгoлика.
И пак сърцето жадува за един балсам,
искреност, човечност в някого да блика.

Порастваш. Думите остават просто думи.
Без смисъл, същност и лице.
Но тия изстрадани думи, оставят
болезнен отпечатък в твоето сърце.

И пак си бесен. И кръвта ти кипва.
наивен си като глупак.
Кучешкото в теб отново литва,
разскъсваш..пак и пак....

Животно озверено. Без вини,
колко много истини...
животът ни не ни спести.
Лети... и пак лети....

и аз съм като куче.
Вярна до гроб....
И гроба си го носиш...
и от мене смуче,
цял живот, живот...
и те застрелях. От внимание....
че твърде много те обичах !