Човекът се ражда,пораства и тръгва
да броди сам из трънливия път.
Сам се лута из улици пусти,
преплетени в хаоса-наречен Живот.
Камъни остри прескача безмълвно,
пада,изправя се,изтупва прахта
и с вдигнато чело,с надежда изпълнен
отново се впуска в борба със света.
В миг сребърен лъч,изпуснат неволно
от мъдрата,виждаща всичко Луна,
с решителен устрем се спуска сред тръните,
обсипва пътеката със светлина.
И още по-смело пристъпва човекът
по бялата лунна пътека в нощта.
Песен запява,става му леко,
започва да вярва дори в чудеса.
Внезапно,обаче, човекът се спира.
Внезапно обливат го капчици пот,
а после се пита:"Къде ли отивам?
Къде ли е смисълът в този живот?"
И пак става тъмно,извива се буря,
клоните кърши вятър студен,
мисли и воля безжалостно брули...
"...Готов ли съм вече за новия ден?"
Тогава от мрака,през острите тръни
една пеперуда проправя си път.
Човекът я гледа,останал без думи.
В миг в нея събира се целият свят.
Тя литва към него,целува очите му,
заменя сълзите със златен прашец,
с крилцата си нежни погалва сърцето му
и тръните стават на цветен венец.
Така е в живота-вървиш и се спъваш,
потапяш се в страшните черни вълни...
но винаги търсиш една пеперуда
с вълшебство да стопли студените дни.
