Всяка вечер аз прегръщам
завивките на моето легло.
А в мене храм е,
на несбъднатите чувства...
С олтара на сърцето ми само.
И сгушена в тъмата непрогледна,
сълза напира в моите очи.
Като буца в гърлото заседна...
И ме мъчи... до зори.
Треперя аз, но не защото е студено,
а защото днес и тук
едничко чувство е стаено -
без образ и без звук!
И то държи ме да съм будна
в часовете малки на нощта,
която дълга е и много трудна,
защото в нея аз съм винаги сама...
