Малко хаос

[ilusia]

Някога си мислех , че любовта... истинската и чистата любов е способна да сътвори чудеса. Въобразявах си със пламенността , която само едно дете може да изпитва , че наивните му идеали , че обичта му е способна да промени , ако не света , то поне някого. Слава Бого , тези така... искрени желания , бяха бързо попарени от сланата на реалността. Понякога , или може би , почти винаги "възмъжаването" коства твърде много сълзи. Първото убийство , о , не ме гледай така шокирано. Нима не помниш , когато плюшения ти мечок се скъса от толкова гушкане , и ти си мислеше , че си убил най-добрият си приятел ? Първата загуба на себе си в лабиринтите на мисли , мечти , трепети , чувства , разбити сънища и оживели кошмари ? И онова болезнено чувство на безпомощност , когато осъзнаваше , че парите , чашката , егоизмът и себичността те превъзхождат многократно ... че си напълно безпомощен и ненужен пред благодатната течност , която се разлива в гърлото на някого , която покварява умът и сърцето му. Още помня как нахъсано си мислих , че една все още не изградена личност , но ,че един човек е способен да победи ... алкохола... и яростната безизходица пред която те поставят простичките факти , че зелените хартийки вероятно струват повече от теб. И , да наистина , какво имах аз , с което да оспоря вездесъщата им власт освен любов ?
Тъжно... един ден просто се примирих , че " любовта не прави чудеса" , че понякога хората предпочитат да тънат в собственото си блато от егоизъм , себичност , амбиции , където липсва всякакъв усет към нещо възвишено и чисто , че в подобен свят , аз съм ненужен боклук , които само пречи с досадното си бръщолевене за мечти , чувства , чудеса , сънища... вятър...
И днес отново присъствам в нечии живот отново , единствено , само като факт. Като даденост. Даденост , която не изисква отдаденост. Факт , който не се нуждае от отричане или потвърждаване. По дяволите глупавото ми чувство за чест ! По дяволите обичта... По дяволите ...наивистичните представи за "промяна". Глупости...
Все още... за пореден път... винаги... някога... утре... Майната им !
На кого му пука , че живя сякаш няма "утре" , на кого му пука , че обичам така сякаш "някога" никога няма да дойде... Не  и на теб. Глупаво отново си мислех , че вероятно едно сърце струва малко повече от изрисуваните цифри на дребни хартийки. Че някакви си чувства са способни да победят наркотици , алкохол... безметежност.
Че самотата се изкупува само със споделена самота...Явно не... А уж се бях преборила с онова чувство на безпомощност , което съпътства целият ми живот. И някъде дълбоко в себе си се моля никога да не го преодолея ... все пак... докато се бориш... май още си жив... или ?