Автор Тема: Уроци за поети  (Прочетена 60092 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Re: Уроци за поети
« Отговор #15 -: Декември 06, 2007, 01:03:51 am »
Рима


Римата е съзвучие в края на стиха; повторение на еднакви звукови групи, най-често в неговия край (където се наричат клаузули). Играе стиховоорганизираща и ритмична роля.

Римата е изпитание за творческите способности на поета и признак за овладяването на езика и на стихотворната техника. Тя трябва да бъде естествена, а не търсена и натрапена, не изтъкната и шаблонна, тъй като това косвено се отразява върху въздействието на стихотворението над читателя. Римата не е задължителен елемент на всяко стихотворение и на всяко стихосложение. В античното стихосложение, в народните песни и в т. нар. бели стихове не се използват рими.

Значение на римата

Звуковото повторение предимно в края на два или повече стихове има ритмично, мелодично и косвено–смислово значение в стихотворението. Като отбелязва със звуково повторение края на стиха и способността за създаването на основната стихова пауза, римата засилва усещането за разделянето на стихотворната реч на закономерно повтарящи се съизмерими речеви единици – стихове. Ритмично значение има и редуването на различен тип рими. Римата придава по-голямо благозвучие на стиховете.

Тя има значение и за смисловата им изразителност, като се включва в съвкупността от средства за изразяване преживяванията на поета, особено т. нар. фокусираща рима — римуване на думи, най-важни по смисъл за дадена част от стихотворението.

Организация на римата

Римата започва от последната ударена гласна в стиха (русалка – малка, устремен – ден), но понякога се обогатява и от еднакви по гласеж съгласни и гласни, които предхождат ударената гласна, например: зрак – мрак; мъгловито – жаловито – в първия пример римата се обогатява със съгласната р-, а във втория – със сричката лов-. Съзвучните гласни пред ударената гласна не се броят като срички от състава на римата.

Римата задължително обхваща ударената гласна и поне една съседна гласна. Не се смята за римуване, когато са еднакви само крайните гласни на думите, напр. страна – зора. Когато ударената гласна е в края на стиха, необходима е еднаквост със съгласната, която я предхождаща (гори – зори) или която е след нея (дял – бял).

Видове рими

Според мястото на ударението бива:

    * мъжка рима — ударението е на последната сричка;
    * женска рима — на предпоследната;
    * дактилна рима — на третата сричка от края;
    * хипердактилна — на четири или повече срички от края (среща се много рядко).

Ако римата завършва на гласна, нарича се отворена, ако завършва на съгласна – затворена.

Според мястото на римуваните стихове в строфата различават се съседна (ААББВВ...), кръстосана (АБАБ) и обхватна рима (АББА). Особен вид е римуването на думи след всеки трети стих, например:

    Аз любя всичко живо,
    що светлий лъч заражда,
    в скръбта на всички рани
    по майката земя,
    в блаженството свенливо,
    що цвят на цвят обажда,
    и в злобното мълчание
    на скритата змия!


        Теодор Траянов, „Освободена душа“.

Според мястото на съзвучните думи римата бива краестишна, начална и вътрешна. Повтарящото се разположение на римите е един от признаците, които показват строфирането на стихотворението.

Римите биват двойни, тройни, четворни и т.н. според броя на стиховете (два, три, четири,...), които се римуват в една и съща рима, като най-честа е двойната рима. Когато всички рими са еднакви, тогава цялото стихотворение се нарича монорима.

Обикновено римите са прости (небесен – песен; велик – език), но има и сложни или съставни рими, образувани от две или три думи (где е – злодеи).

Най-силно въздействат върху читателя пълните, оригиналните, богатите рими, които звучат хармонично и най-често се образуват от съзвучие на различни части на речта – римуват се глагол и съществително или прилагателно име, съществително и прилагателно име и т.н. (бляска – рязка, чезна – беззвездна, железни – бездни). Точността на римата се определя от еднаквостта на звуковете (т.нар. акустична рима), а не на буквите (графическа рима), например: град – врат, близка – плиска.

Рима, в която след съзвучната ударена гласна идат нееднакви по гласеж съгласни и гласни, се нарича асонанс. При дисонанса или консонанса ударените гласни в римата са различни, а съгласните и гласните след тях са съзвучни (замръкна – викна).

Повторението на едни и същи думи в края на стиховете се нарича тавтологична рима. В хумора и сатирата се използва омонимична рима, а също и каламбурна рима.


*Източник: http://bg.wikipedia.org/
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Re: Уроци за поети
« Отговор #16 -: Февруари 22, 2009, 14:40:03 pm »
Акростих
Акростихът е вид поема или друг вид текст в стихова форма, написани така, че първите букви на стиховете, параграфите или други повтарящи се структури в текста да образуват ново послание. При азбучника - абецедариус началните букви следват реда на азбуката. В България едно от най-ранните (около 9 век) известни старобългарски стихотворения в азбучен акростих е "Азбучна молитва", за чийто автор се приема Константин Преславски. Друг български творец в акростих е Ефрем (14 век).

Александрин
Александрин е стих, който съдържа 12 срички. Александринът има две форми - тетраметър, или класически александрин и триметър, или романтичен александрин. Името идва от Li romans d'Alexandre, цикъл поеми от 12 век, написан в стихове от по 12 срички.

Бял стих
Бял стих в поезията е стих, в който няма рима, но за разлика от свободния стих, има размер: бял ямб, бял анапест.
Употребата на този термин е възможна само за тези национални поезии, за които и размер, и рима се явяват характерни, системообразуващи признаци: така например по отношение на древногръцката поезия, в която нещо подобно на рима възниква по-скоро като изключение, и за бял стих да се говори не е прието. Обаче в руската поезия, например, белият стих се ползва в определени периоди (предимно в края на XVIII и началото на XIX век), когато има значителна популярност; особено това се отнася белия ямб, който е широко използван в поемите и стихотворните драми. През XX век употребата на белия стих в руската поезия е в спад.

Версификация
Версификацията (от лат. versus, ‚стих‘ и facio, ‚правя‘) е термин в поетиката, синоним на стихознание и стихосложение. Представлява процеса и техниката на създаване на стихове съобразно правила и изисквания, съобразени с особеностите на дадена метрика.
В отрицателен смисъл може да се възприеме като синоним на стихоплетство, т.е. обръщане на изкуството на създаване на стихове в занаят.
Версифицирана версия ще рече поетическа версия на прозаически текст.

Дистих
Дистих е най-простата строфа - двусрична. Ако се говори за вътрешно затворена цялост, при него римите могат да бъдат само и единствено съседни. Първообразът на двусричната строфа е елегичният дистих. По-късно двусричникът се явява като градивен елемент на сравнително прости песенни или афористични стихотворения, примери за които можем да намерим в цикъла "Аманети" от стихосбирката на Пенчо Славейков "Сън за щастие". Възможни са и двусрични строфи, в които стиховете да не се римуват помежду си, а със съседната строфа, но това на практика е разновидност на четиристишието.

Клаузула
Клаузула в стихосложението е групата срички в края на римуван стих, които определят типа на римата. В зависимост от това къде пада ударението в клаузулата, римите се делят на мъжки, женски, дактилни и хипердактилни:
•   при мъжката рима е акцентувана последната сричка от стиха,
•   при женската рима ударението е върху предпоследната сричка,
•   при дактилната рима акцентът пада на две срички от края на стиха,
•   при хипердактилната рима след последната ударена сричка следват три или повече неударени.

Стих
Стих (на гръцки: στίχος - стихос, рeд от текст) е поетичен ред. В широк смисъл (нетерминологичо) под „стих“ се разбира също стихотворение. В отличие от прозаичния текст, който има само синтактическо деление, стихотворната реч допълнително се дели на стихове - обикновено къси речеви отрязъци, възприемани като съизмерими и съпоставими.
Обредната, магическа реч у дивите племена има изключително стихотворна форма. Тя преобладава във народното творчество и епоса. В съвременната култура част от художествената реч е в стихотворна форма.
Стихотворението е текст, състоящ се от стихове. Към литературните жанрове, които традиционно имат стихотворна форма, се отнасят поемата, одата, епиграмата, баладата, елегията и др.
По правило в поетическите текстове стиховете се римуват един с друг в определен ред. Организираното съчетание на стихове, закономерно повтарящи се в стихотворението, се нарича строфа, станса или куплет. Нерядко се срещат и поетически текстове без рими — „бял стих“.

Строфа
Строфата е организирано съчетание на стихове, закономерно повтарящи се в стихотворението. По правило в поетическите текстове стиховете се римуват един с друг в определен ред. Нерядко се срещат и поетически текстове без рими - бели стихове.
Най-малко 2 стиха може да образуват строфа. Строфите биват няколко вида според броя на стиховете:
•   2 стиха - дистих
•   3 стиха - терцина/терцет/хайку
•   4 стиха - куплет/катрен
•   5 стиха - квинта/квинтира
•   6 стиха - сикстина
•   7 стиха - септина
•   8 стиха - октави
•   9 стиха - нони, специфичен вид /ababbcbcc/ - спенсърова строфа
•   10 стиха - децими, одически строфи
•   14 стиха - онегийна строфа

Терцина
Терцина е тристишна строфа. За пръв път е употребена от Данте в "Божествена комедия" и се характеризира с особената си римова схема - "верижка", при която средният стих се римува с първия и третия стих на следващата строфа. Тази римова схема дава възможност едновременно за обособяване на строфата като самостойна единица поради обхватното си римуване и в същото време за нейната връзка със следващата, което пък създава цялостност на произведението. С тристишната строфа, терцина, обаче не бива да се смесва сонетното тристишие терцет. Не само заради различията в римуването, но и заради това, че терцетът е съставна част от по-сложната строфична организация на сонета.

Хайку
Ха̀йку или хо̀кку е литературен жанр на традиционната японска лирическа поезия, навлязъл от 1960-те години и в повечето западни национални поезии.
Отличава се с изключително краткото си изложение - в своя класически вид хайкуто се създава по схема 5-7-5 она (японският он е донякъде сравним със сричката в индоевропейските езици).

Хекзаметър
Хекзаметърът (От гръцки: hex, шест и metron, стъпка) в тоническото и силаботоническото стихосложение е стихотворен размер, при който стиховете се състоят от шест стъпки. Обикновено първите пет стъпки са дактили или спондеи, а последната е хорей или спондей. Дактилът е от три срички - първата е дълга, а другите са къси; спондеят е от две дълги срички; хореят е пак от две срички, но първата е дълга, а втората къса.
В хекзаметър са написани "Илиада" и "Одисея" на Омир, и "Енеида" и "Метаморфози" на Овидий. Това е най-използваният от древните автори размер. Най-първо е използван в религиозните песнопения.
В хекзаметър са писали стихове Александър Балабанов, Асен Разцветников, Пенчо Славейков и Никола Ракитин. То обаче не получава широко разпространение в съвременната българска поезия.


*Източник: http://bg.wikipedia.org/
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Re: Уроци за поети
« Отговор #17 -: Септември 26, 2010, 01:09:04 am »
Да си поговорим за...

1.Лирическият герой. На пръв поглед няма нищо, което да не е известно на пишещите, но ми се иска да наблегна на две особено важни неща. Най-напред - лирически герой и автор съвпадат ли?
Не, разбира се. Или по-точно - не е задължително да съвпадат. Сигурен съм, че мнозина смятат, че е редно да пишат само за нещо лично преживяно. Но поезията не е лексикон или репортаж от мястото на събитието - съвсем нормално е поетът да пише за нещо, което не се е случило с него, да описва преживени от друг събития или пък те да са напълно измислени. Това не прави стиха му по-слаб, напротив - блясва въображението му, импровизацията, превъплъщението му в други роли.
Още нещо. Какъв да бъде лирическият герой? Шири се представата, че трябва да е непременно самият автор, дори и да описва неслучили се с него неща. Не е така - особено въздействащо е, когато лирическият герой е съвсем различен от теб - друг човек, животно, растение и т.н. Тогава ти описваш свои мисли и настроения, но под чужда маска и тая идентификация придава оригиналност и свежест на стиха ти.

2. Заглавието. Нещо, на което много държа. Това е възлов елемент от стиха, той кондензира темата и идеята, представя в сгъстен вид текста. Има заглавия, използвани хиляди пъти и напълно изхабени от употреба, изпразнени от съдържание - наричам ги заглавия-етикети. Те не внасят нищо ново във възприятието на читателя, не привличат вниманието му и направо омаловажават силата на стиха. Свежото, необичайно, нестандартно заглавие грабва читателското внимание, предразполага към активно съпреживяване, стимулира и тонизира. Особено подходящ модел е заглавие - цитат от стиха - първият ред, последният ред или някой от средата, така се оформя едно логическо цяло заглавие-текст.

3. Финалът на стиха. Прословутата поанта уж е ясна на всички, но крие неподозирано богатство. Два са най-ярките примери за нейната сила - когато тя обобщава с една или няколко думи темата и идеята на стиха, обгръща го с наметалото на яснотата и точността, и, особено привлекателната за мен изненадваща поанта, когато изведнъж смисълът на стиха коренно се променя, преобръща се, отваряйки пред погледа на читателя новото, непознатото, интригуващото.

Тези 3 компонента на стиха, наред с всички останали, разбира се, синтезират в себе си двете основни характеристики на поезията, върешно присъщи й и обуславящи разликата между поезията и обикновеното стихоплетство - оригиналността и разнообразието. Но това вече е друга тема.


Автор: djuliano
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Re: Уроци за поети
« Отговор #18 -: Октомври 01, 2010, 13:09:16 pm »
Да си поговорим за... истинската поезия

Безкрайното разнообразие на субективното възприятие на поезията и на всяко изкуство все пак е ограничавано от едни такива странни неща без вкус и мирис, които се наричат естетически категории. В хилядолетното си развитие човекът е изработил строги критерии за красота, хармония и съвършенство, облякъл ги е в подходяща за възприемане форма и съотнася всичко към тях. Красивото, прекрасното, възвишеното, грозното са се утвърдили през вековете, естетиката ги е разшифровала и е дала недвусмислени примери за тях и за природата на изкуството като висша форма на човешкия интелект. Всяко едно изкуство трябва да е оригинално, необичайно, надскачащо шаблона, за да заслужи определението "истинско". Не един или друг читател определя истинската поезия, а точно тези естетически категории и принципи. Хиляди хора не харесват картините на Ван Гог, но времето ги е включило към категорията красиво. Милиони хора гледат "Big Brother", но същата тая естетика определя, че това е проява на уродливото като естетическа категория. И когато нечии стихове са шаблонни, изсмукани от пръстите и стерилни, вездесъщата естетика определя, че не са истински, колкото и читатели да имат. В крайна сметка и комиксите имат много читатели, но изобщо не са изкуство.
И да се твърди, че нямало истинска поезия или че всеки сам за себе си определял коя е истинската, е абсурдно. Оригиналната и необичайната поезия е истинската, другото е поетически тероризъм.


Автор: djuliano
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...