И нека звяр да бъда... Има милост той.

[ilusia]

Понякога тъй много на свраки приличаме ,
че в своята ужким човечност , бързаме да се обричаме.
А всичко човешко , някак на пук и без срам отричаме ,
и чак се плашим , щом разберем , че май забравили сме
и не можем да обичаме ...

В своите лъскави оперения с пауните се конкурираме ,
и в сивото си ежадневие май само в пошлостта и кича утеха намираме .
Нима сме толкова забравени ? И гласовете ни са минали звуци сподавени ?
И страхливи , треперещи , крием главите си от реалността ,
в имагинерни представи и някак смешни , развратни наслади...

Коментарите пошли и раните нощни  ,
крясъците на съмнение , запалените свещи ,
под лунно забвение ...  Жестокостта в очите ни
и мъката в душите ни... всичко хора ни прави...
а защо ли пред огледалото се оглеждат зверове с традиции и нрави ?

Отказвам да бъда толкова човечна. Отказвам да бъда рана в душата
на някого - кървяща и вечна ... И вероятно от природата си се отричам
и самата аз след лекомислени мечтания тичам...
Но какво пък толкова ? Какъв ли грях е да обичам ?
И към дъга вълшебна да надничам ? Магьосница да бъда ,
малка и нещастна... и в тоя свят , единствена цинична и ужасна ?

И нека звяр да бъда... Има милост той.
Лъв , Орел... небесен порой.... Стихия изпредена ,
от мечти и надежди... И любов извираща от меки клепки ,
тънки вежди... Ето - душата си отварям - колкото искаш кради .
Порти , стени... всичко тоя повей руши. Желай ме.... крещи...
Отдавна някой ме рани. Вече не боли. И човек не съм...
може би звяр прероден....Рицар от отдавна забравен орден