Тя...

[reinbow]

Това ми го изпрати един човек, който много ме нарани... Това е послание (вероятно)... Реших да го споделя с вас, защото страшно много ми хареса, а и може да послужи на някого да спре преди момента, след който се налага да изпращаме такива послания на хората, които сме обичали или са ни обичали...

Всеки иска едно - щастие и любов...
А когато не получи, страда, плаче, съжалява... Очаква. Чака и очаква. И когато не получи това, което чака ридае, понякога дори мрази, понякога се отказва от живота си, от смисъла си... Живота става толкова нечестен, че си казва "Защо трябва да е така?! Защо не и аз? Всички са щастливи и обичани, но не и аз!"
И после проклина. Дори ненавижда. Изпада в апатия, в празнота...
Празнота?
А с какво е бил пълен? С очаквания и стремежи.
Иска, иска иска иска иска.
Какво иска?
Собственото щастие, внимание, подкрепа и пак щастие, и пак внимание, и пак подкрепа...
Но защо никога не идва тя?
Защо? Какво ми има?
Не заслужавам ли и аз?
Та аз съм толкова добър, на никого не съм причинил зло.
Мога да обичам, истински, силно...
Кой?
Кой обичам всъщност?
Теб?
Или себе си?
Очаквам любовта... А нали тя е чиста, неопетнена. Нали е свобода?! Даряване, отдаване...
Защо живота е така несправедлив с мен?
Несправедлив?
Нима си нямам всичко?
Имам покрив над главата си. Имам храна. Имам себе си?
Но нямам любов.
И страдам...
Не не искам да се оглеждам. Не искам. Виждам лоши неща. Не искам да ги знам...
Виждам... но какво е това?
Аз мислих, че съм най-зле.
Но аз виждам хора в болка, хора без покрив, без храна, гладни и боледуващи, хора страдащи, хора умиращи...
Да! Има ги! И са навсякъде около нас...
А те не ридаят... Не тъгуват. Не искат, не искат, не искат...
Те умират с умивка. Спокойно, блаженно, в болка, но щастливо.
Ами да. Така е!
Те са Я познавали. Те са се докосвали до Нея. Те са били част от Нея.
Никога не са хранили егото си, страстта си, величието си, защото са нямали нищо...
Но са имали Нея. И все още Я имат. Ще я имат винаги...
Защото те са Тя. Тя живее вечно чрез тях. Тя дарява. Дарява Себе си...
Кога аз съм дарявал себе си? Кога съм се отказвал от себе си?
Кога съм живял единствено заради Нея, заради факта, че дишам, че съм жив.
И то благодарение на Нея. Тя ме роди, Тя... Тя вдъхна Живота в мен, Тя запали искрицата...
А сега аз я прогонвам от себе си, задушавам я. И страдам.
Разбира се, че ще страдам...
Никога не съм дарявал себе си, никога не съм се отказвал от себе си, никога не съм се лишавал от себе си, никога не съм жертвал себе си, любовта си. Никога не съм бил готов да спра да виждам чевека, който обичам, заради самия него, заради самата Любов. Винаги съм искал да е до мен, да го усещам... Винаги съм искал подкрепата му, вниманието му, живота му...
Какво му дадох аз?
Празнота. Празни думи, прах...

Някога бях цял. Бях себе си, бях Нея...
Сега съм сам, сега съм половин, сега съм с дупка в душата...
Нещо винаги ще ми липсва, нещо винаги ще ме тревожи, една бучка, твърда и гореща винаги ще е в сърцето ми...
Нещо винаги ще ми липсва...
А аз няма да знам какво е. Няма никога да Го опозная. Никога. Защото ме е страх, страх ме е да се откажа, да се откажа от себе си, да се откажа от човека до себе си... Защото ще бъда сам. И никога няма да осъзная, че Тя винаги е била в мен, шепнела е името ми, топлила ме е в зимните нощи, пазила е живота ми, когато съм бил в беда. Но аз исках още. Исках всичко или нищо...

Нещо винаги ще ми липсва...
Винаги ще имам една дупка в себе си...
Вътре беше обичта ми, сега вътре е болката ми. Страданието ми, които ми причиниха хората...
Те ме нараниха и излъгаха...
Не, вътре беше Тя. Винаги е Била. Но аз я прогоних. Изхвърлих Я, за да намеря нещо по-добро, нещо по-силно, по-вечно...
Но се разскъсах. На парчета...

Нещо винаги ще ми лиспва...
И няма да узная, до мига в който някой ще ме потупа по рамото...
Едва тогава, когато си заминавам от този свят, аз ще разбера, че това е била Тя...
Моята малка врана, моята свобода, моята Любов...
Аз...
Вече е късно. Аз съм мъртъв. От много време. От години...
От тогава, когато исках да съм специален, някой, да бъда някой, да бъда ценен, уважаван, обичан, обсипан с внимането на околните и още по-специално, с вниманието на някой, който трябваше да ме следва. Където и да искам да отида...
От тогава аз съм мъртъв...

Нещо винаги ще ми липсва. Нещо винаги ще търся, ще го търся в другите...
Ще копнея, ще искам. Нещо...
Нещо, което няма да позная.
И това ще бъде Тя...

[Bonita]

 [cry]може би и аз преди година трябваше да го пратя на един чоевк

[DeTe_Ha_Xaoca]

 [plqs plqs]

[ranenia skorpion]

Много силно е написно ...Браво на автора... [plqs plqs]

[crystal]

много силно, няма спор!

обаче какъв е смисълът от толкова думи....  [cry]

[Dorito]

определно е писано с чувства..  [cry]

[innna]

 [sad3]

[tonnny_bg]

много силно, няма спор!

обаче какъв е смисълът от толкова думи....  [cry]

[darness]

много силно, няма спор!

обаче какъв е смисълът от толкова думи....  [cry]

Смисъл, защо трябва да се търси смисалът ?

П.С. Девизът ми е - никога не казвай никога !!!

Успех ви пожелавам - тука сте готини повечето като гледам  [пляяяс]

Да ме обичаш не те задължавам,да ме мразиш не ти разрешавам,но помни ме - ако заслужавам.

Примерно

[eni s]

Да бих го изпратила още в този момент.... [reeeev] [sad3]

[^DjeNNiTy^]

 [heart-4eta] [heart-4eta] [heart-4eta] [heart-4eta] [heart-4eta] [heart-4eta] [heart-4eta]

[me4tatelka]

Много силно е написно ...Браво на автора... [plqs plqs]

[eni s]

ха все едно описваш моето състояние в момента

[anjeline]

невероятно е и много, много тъжно аз сега се разделям с една любов и това ме докосна дълбоко

[Diablos]

По дяволите... Защо е толкова оприличаващо мен... Защо и преди да го прочета бях осъзнал,че човек не може само да иска,но въпреки това продължавам да съм същия...По дяволите... [реееев] [mad] [grrr] [reeeev]