Инвалиден блясък
се стича по хребета на мойте очи,
набразден полита и в болка умира,
потеглил по пътя си - разсолените дни.
За миг е намерил чувствителни краища
и допир е усетил да влиза в снега
от неговите бледи, стаени стени, бранещи
като крепост нещо да не го нарани.
Продиращ е сянката, в сумрака е капка
и ръка е с топъл дъх безжизнено отпусната там,
оставена малка, незначима и кратка,
протегната да достигне в скитнешки плам.
А залезът трепне сред множество краски,
нюанси богати на красива тъга,
тишина се разлива сред цветните маски,
а в мрака безжизнена сякаш стене ръка.