Ако мога да си позволя да пусна разяснението...
Та общото между въпроса за "евтаназията" и синдрома на жертвата, влюбена в палача си, е страданието. В първия случай страда болен и единственият изход е да се откаже от живота си. Във втория случай страда влюбен и единственият изход е да се откаже от любовта си към човека, който го унищожава физически и психически ден след ден. Не е лесно да се откажеш нито от живота си, нито от любовта си докато не осмислиш какво всъщност е "живот" и какво е "любов". Какво общо с живота имам непрестанните болки, непълноценността, вегетирането? Какво общо имат с любовта непрестанните скандали, липсата на каквото и да е разбиране, ударите? И все пак не е лесно да се откажеш. И най-вече не е лесно да се откажеш, ако си човек, който цял живот е бил учен да не се отказва, да се бори, да се мъчи въпреки всичко да запази своя свят. Е, в един момент ти просветва и обикновено колкото по-рано, толкова по-добре. Малтретираната съпруга не е обезателно изключително глупава и безхарактерна. Поведението и не винаги е плод на овчедушие или садомазохизъм. Нещата са доста по-дълбоки. И не е добре да се разглеждат едностранно, защото всяка монета си има две лица.
А относно това защо повече разсъждаваме за евтаназията, отколкото за подобни случаи, не знам. Може би защото от чистоматериална градна точка отказването от живота е малко по-трудно от отказването от любовта. И не винаги осъзнаваме, че всъщност нещата са свързани.
