Задъхано и леко горчиво...

[Gentiana]

Да взема да се пробвам и аз да напиша нещо в проза  [confused] [shame]...
Нали няма да бъдете много строги към прищявката ми? :)

Когато се обърна, мракът в очите му бе толкова гъст и пронизителен, че Исайя инстинктивно отстъпи назад и почувствува как кръвта и се превръща в ледени сталактитчета, които с тих стон се рушаха и падаха в замръзващото езеро на, до преди миг, толкова топлата и душа.
-Красив си, гадино-не можа да не признае пред себе си гордата брюнетка-Но това устните ми няма да ти го кажат.А и не можеш да ме впечатлиш с ледения си нарцисизъм. Кой по-добре познава душичката на един Нарцис от друг Нарцис?
С теб си приличаме.И в двама ни горят пламъците на Ада. Само че, аз познавам твоя Ад, но ти не си слизал в моя.
Саркастично-нежна усмивка плъзна като гъвкаво змийче по бледите и устни.
Бавно, много бавно тя повдигна ръка и докосна бузата му.
Студено... Като гладък планински мрамор.Лек, почти недоловим импулс да се отдръпне..., но лицето на Деймиън остана привидно неподвижно и безразлично.
-Плачат ли, демоните, скъпоценен мой?-дрезгаво изшептя мракът в нея.-Сълза ли е това, което напуква мраморното ти лице?Или просто пак заваля...
Смехът и се отрази на хиляди сребърни искрици в бездната на безумно тъмните му зеници.
А в ранните утрини приличаха на прясно откъснати незабравки тези твои неустоими ириси...-спомен, търкулнал се като капчица пот по гладката и кожа на богиня.Стипчив и нагарчащ. А може би леко солен...


е, стига ви за сега  [lol] [lol] [lol]
и без това няма да го харесате  [shame]

[angel4e_f]

чакам :)

[SkitnicaVmoretO]

Продължение ... моля... слънце  [inlovee]

[Gentiana]

вие се шегувате  [lol]
та това изобщо не е интересно  [shame]

[angel4e_f]

вие се шегувате  [lol]
та това изобщо не е интересно  [shame]

мм защото му знаеш продължението за туй не ти е инт сигурно! [lol]

[Gentiana]

чиста импровизация, [lol] [lol] [lol] но сега се включва тежката артилерия и щом искаш продължение ...воаля - на сцената излиза тайнствената и страстна Скитница в морето  :p  [inlovee]
Затаи дъх и се приготви за дълга нощ и пътуване в бездните на две обречени души  [lol]

[SkitnicaVmoretO]

- Да си призная честно, не съм очаквала да се върна тук. Не и с теб. – Спомена за срещите им се прокрадна ненадейно и се спря на гърлото й, като огромно, горчиво хапче, което не можеше да преглътне. Деймиън продължаваше да мълчи, сякаш се готвеше да каже нещо ужасяващо й страшно... като това да й поиска прошка, може би.
- Хайде, приятелю говори. Защо сме тук. – Той я погледна учудено. На ум Исайя продължаваше да мисли колко прекрасен е този звяр, който с години разкъсваше душата й.
- От кога ми казваш ,,приятелю" – попита я той. Очите му потъмнели от непримиримост към това обръщение се втренчиха в нейните дълбоки, котешко зелени зеници.
- Да не би да заболя, прощавай ?! Нали такава беше волята ви, Ваша милост (иронично). Хайде да не ми губите времето, твърде е късно за да си играя на догадки. Говори по същество, ако обичаш. – Стоеше там в тъмното лице в лице с неговото. Уханието на парфюма му попиваше в дългото й кожено палто, в красивата и къдрава коса. Опитваше се да запази самообладание. И ако не беше тишината и ужасяващия мрак, очите й... само очите й щяха да издадат колко много го желаеше.
Деймън мълчеше. Студеното му безизразно лице сякаш всеки момент щеше да се пропука от ярост. Тръгна към нея. Сърцето на Исайя заби лудо. Искаше й се да избяга... ах, проклетата стена зад гърба й! Миг преди да изкрещи, той вече я целуваше, а тя не можеше дори да извика, безсилна пред страстта която по всичко личеше, още изпитваше към него.
- По дяволите, копеле такова , да не мислиш, че си незаменим и можеш просто така да се върнеш в живота ми, когато пожелаеш....
Стъпките от високите й токове отекваха по паважа, точно толкова гневни и бурни, колкото чувствата който се надигаха в сърцето й...

[Gentiana]

Капчица кръв по ухапаните му устни, караща езика му да се сгърчи от тръпчиво-солената сладост.Порив да я оближе и смеси с неговата, там дълбоко вътре в него.
-Какво хищно създание си все още, вещице -всяка извивка по това предизвикателно, отдалечаващо се тяло хвърля кълбовидни мълнии в и без това замъгленото му от допира до тези меки устни съзнание.Избухват, ярка светлина,мисли накъсани, треперещи, агонизиращи...-къде си мислиш , че отиваш, Исайя?... Исайя! ...Исайя...Исайя...
Сякаш блъсната в гърдите тя спира, ъгълът на улицата тъмнее , черна котка изсъсква, съборила полиетиленова торбичка с боклук от препълнения контейнер и отскача, почти докоснала  краката и.Очите и светят в хипнотично зелено, странно как напомнят нейните, в някой от онези мигове...
-Деймиън...предателска червенина по бледата кожа-Не, няма да ме видиш слаба, нещастнико!
Захапва до кръв бузата си отвътре , болката е отрезвяваща и реална...за миг в нея избухва предишния гняв.
Нещо пропусна да ми кажеш ли?-иронично присвити котешки зеници...
Е, цялата съм вслух? Давай, излей се!

[rado]

Знаеш ли какво- хич не ми прилича на проза. То си е поезия, но трябва само да се подредят думите по подходящ начин. [inlovee]
Прозата е доста по- прозаична. :)

[Gentiana]

ееееее, ти пък сега - по-прозаична  [shame].
Ми не мога да бъда прозаична, тези сухи, ръбати думи ми убиват и не отговарят на вътрешното ми светоусещане  :)
Ама аз си казах , че не мога да пиша проза  [lol] [lol] [lol]

[SkitnicaVmoretO]

- Устните ти кървят...
Исайя мразеше начина по който той винаги изместваше нещата. Как винаги успяваше да млъкне, когато тя имаше нужда да говори, да я повика. Знаеше, че тези устни ще я издадат, ако само сантиметър приближи... мръсните предателки, ще се впият в неговите. Деймиън извади кърпичка от джоба си и понечи да попие кръвта, която се бе разляла по цялата й уста.
-   Свали ръцете си, глупако... Изглеждаш детски. АЗ ТЕ ПРЕЖАЛИХ. - ,,Глупости, прежалила съм го. Дори след сто години няма да го преживея. Той не го знае, нали ?! Мамка му, защо му позволих да ме целуне" си мислеше, докато попиваше кръвта с неговата кърпичка.
- Винаги съм знаел, че няма да мога...
- Да можеш какво, предателю ?
- Никога няма да мога да стоя на една ръка разстояние от теб и да не те пожелая. Всички тези години... колко пъти си тръгвах от теб, но ти си прекалено нахална и  нахлуваш дори в съня ми. – Ехидната му усмивка я подлуди. Беше бясна, беше повече от бясна... беше влюбена, но наранена.
- Ти... Ти... Как ... АЗ ли съм нахална и нахлувам в съня ти, ти подъл, егоистичен звяр. Години наред оставаш при мен в нощите, отиваш си и месеци наред няма дори диря от теб... После се връщащ с думите ,,Нека сме само приятели, твърде пораснахме за тези игри". Ти, ти господине, не само си нагъл, но си и едно садистично, непораснало животно. Виж в едно не грешиш, аз пораснах. Майната ти. Ако си дошъл за поредната нощ с мен си наеми проститутка... Ще ти излезе по-евтино, от колкото да пропътуваш цялото това разстояние, до тук. Лека вечер.
Исая, едва сдържаше сълзите си. Сълзи от гняв и обида. Нямаше да заплаче пред него. Той това искаше, но този път нямаше да му достави това удоволствие. Наместо това извади кутия цигари. Знаеше колко мрази цигарите и щеше да му бръкне в здравето, този път щеше да си получи заслуженото. Извади цигара и запалка. Припряно и нервно си опъна от нея. Усети как някой се приближи. Не отново... Беше късно. Цигарата вече беше угаснала в локвата до скъпите й ботуши ,,Прада", а устните й целуваха неговите...

[Gentiana]

Финото и манто се свлече от неспособните да го задържат, тръпнещи рамене и с тих вопъл цопна в калната локва зад нея, където Луната давеше пълното си лице.
Не го почувства...Но пък й беше и безразлично.
Огън...И лед...Френетични тръпки и мъгла в съзнанието.Невъзможна комбинация.Но...факт.Сладникавият вкус на кръв в устата и.
Кога бе махнал на безшумно спрялото до тях такси?!
Всъщност имаше ли значение?
Задната седалка бе прашна и неуютна, но неговото присъствие до нея отново обезсмисли дребните подробности,детайлите избледняха и изчезнаха,само миг сякаш и ...вече бяха пред входа на шикарната му кооперация.
Защо  позволявам това да се случи отново-за секунди цопна в съзнанието и като камък в блато тревожна мисъл, докато той плащаше и прибираше калното манто и чантата и , но ...обръщане, черни , насмешливи зеници...и тя сякаш отстрани се видя как послушна като провинила се ученичка хрисимо марширува към добре познатата и врата.
-Тъпачка.Абсолютна , невъзможна тъпачка! Това си ти, Исайя! Господи, та ти нищо не струваш!
Но...

[SkitnicaVmoretO]

Знаеше, че влезне ли през тази банална и противна входна врата, няма връщане назад. Всичко щеше да започне от начало, както винаги, както никога. – Тя отново щеше да е всякога негова, но той никога неин. Всяка фибра от тялото й искаше да прекрачи този мърляв праг през който бе влизала, в нелегалните му нощи, стотици пъти. Всяка частица на мозъка й обаче крещеше да бяга, да бяга на далеч и да не поглежда през рамо. Кое да избере сърцето или разума ?  Струваше й се, че прилича на героиня от сапунен сериал, а така мразеше комерсиалните истории, жалко че всеки път се побираше в техните рамки – ,,Убий ме, обичам те. Умри, ще те взема." Докато си мислеше всички тези неща, отдавна беше прекрачила през входната врата. Деймиън я държеше в силна прегръдка, сякаш се страхуваше, че тя всеки момент ще му се изплъзне. Горещите му, южняшки устни прогаряха шията й. Болеше я. За пръв път всички негови ласки сякаш отваряха рани по тялото й. Едва сдържаше сълзите си. Не искаше да бъде просто утешителна награда. Нима толкова струваше днешната любов – Две текили в бара, евтина хотелска стая (или в случая тузарски апартамент), омърсени сатенени чаршафи и после... нищо. Двама непознати, които посрещат изгрева. Майната му. Болката беше по-голяма от страстта. Години наред си губеше ума пред гледката на стройното му, мъжествено тяло, дълбоките му кафеви очи. Лягаше си до най-страстния и чувствителен мъж във вселената, а се будеше до буца лед. Ненавиждаше този мъж. Утре сутрин... не би могла да се събуди до това безизразно, дяволско създание, без да се почувства като жалка и нещастна. Не и този път.
- Деймиън... не бива. – За пръв път тази нощ гласът й бе мек и нежен. Такъв , какъвто го познаваше той и в същото време от него звучеше онази сериозност и болка, която той знаеше, че й причинява, но тя никога не показваше...

[Gentiana]

Очите му потъмняха , устните оформиха немия въпрос-какво, какво не бива, мила?-но тишината не бе нарушена от звук дори.Тишина, в която секундите капеха като ледени висулки и се трошаха на пода на очакването.
Той знаеше. Тя знаеше.
Това бе по-силно от тях.
Това бе тяхната история. Която нямаше начало, нямаше и край.
Както няма начало и край венчалният пръстен, който внезапно, пред смаяните очи на Исайя извади високият мургав мъж с име на демон и почти същата душа...
Пръстен????
-Може би бълнувам?Или толкова силно искам това, че вече съм го извадила от замъгленото си съзнание и някак си сега го гледам отстрани?-мисли, кипящи като мехурчетата на шампанско и преливащи извън потните й, объркани къдрици...
-Исайя....-шепот, като изсъскването на кралска кобра, готова за скок.
Исссссаййййя ..., ще се омъжиш ли за мен?-кобрата клъвна последните и искрици светлина и Исайя потъна в мрака.
Дълго след като дойде в съзнание младата жена лежеше на добре познатия й диван със затворени очи и размишляваше над чутото, преди да се изгуби там някъде в неизвестното.
Деймиън-тихо , сякаш страхувайки се да не счупи отново крехката тишина и без да отваря очи-Деймиън - стон, ах тази болка, която цепеше главата и на парченца.
Какво ми каза , Деймиън?Тук ли си? Би ли го повторил?
-Разбира се, съкровище.Тук съм.До теб....
Ще се омъжиш ли за мен?
Пред широко разтворените и , невярващи очи, като замръзнала голяма сълза блясва прекрасен диамант.
-Значи не ми се е сторило? Наистина ли го искаш или това е някаква жестока шега?
-Никога не съм бил по-сериозен, Исайя.
Е, да или не?
-Да, разбойнико, разбира се, че да...
Нима има смисъл да питаш...
Ако ще бракът ми с теб да е най-голямата авантюра на живота ми.
Да, дявол да те вземе!

[angel4e_f]

 [inlovee] [inlovee] [inlovee] [inlovee] [heart__] [heart__] [heart__]