Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[Mistic]

Кое е то?Ако има такова, разбира се...а ето това прочетох току що и то определено ми подейства така...всъщност от там ми дойде идеята за темата...


Месо
Клара Ханес

Виждам също, Баковия, докарания от кланицата добитък.
Огромни одрани тела на животно
с още блестящо месо,
почти живо,
които после безупречно
ще бъдат нарязани на парчета
от точния нож на месаря.
Беден мършав заяк
разполовен,
с покрити още с кожа лапи
като траурни ръкавици...
Гледам своите ръце.
Различавам цяло тялото си,
ден след ден,
сложено също там върху масата,
разчленено така.



Цивилизовани сме при все това,
оставяме се да запазим един другиму
привидността на живот.

[gabi_gabi]

http://www.litclub.com/library/bg/vapcarov/pesen.htm


Това е едно от любимите ми стихотворения...



ииии

http://www.stih4e.com/forum4e/index.php?topic=16976.0
http://www.stih4e.com/forum4e/index.php?topic=18365.0

[inlovee] това са 2'те стихчета тук които също обожавам  [inlovee]

[SavageGarden]

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

[OvCeL4EnCetO]

оОо,беше едно немско стихотворение...на Йоханес Бехер и се казва "Морето"..От една стихосбирка с "морска " лирика..
Не мога да го преведа точно но става въпрос за това че морето седи над всичко,че то седа над зеления здрач и всичките гори...Много нежно просто нещо великолепно е..И ако искате аз ще го напиша но е мога да го преведа точно..

Das Meer

Durch der Walder grune Dammerungen
wandern wir auf Pfanden kreuz und quer,
und ein fernes Lied ist aufgeklungen,
und es rauscht in unserm Lied das Meer.

Von gar vielen Dingen ist die Rede
abends unter Freunden,von weit her
melde sich Geschichten,aber jede
handelthier in diesem Land vom Meer.

Denn das Meer steht hinter allen Dingen,
sie durchdringend,und das Meer ist schwer.
Welches Tagewerk wir auch vollbringen-
hinter allen Dingen steht das Meer.

Leuchtend uns umfangt des Meeres Wille,
und ein Traumlied ewiger Wieder kehr
singt das Meer in seiner Meeres stille...
Hinter alllem steht das Meer,das Meer.

Просто не стигат думите...
А другото е стихотворението,което баща ми написа за мен...:

Красимир Симеонов

Когато порасна


                               На Ина..


вероятно
ще нарекат и улица с моето име.
Дотогава имената им ще са
все смислени,задокеански:
единайста,двадесет и втора,
а моята улица ще е
трийсет и шеста, например.

                              На нея ще има кино,
                              кафе за бродяги,
                              градинка за майки с деца..

Може да има всичко
на улица трийсет и шеста,
но аз ще живея
             на трийсет и пета
в едно копринено ъгълче
до сърцето
на порасналата ми дъщеря.

Много плача..Ами когато този човек си отиде и остане само стих..Не знам но това стихотворение ме развалнува много,когато излезе книжката...

[MoonLight]

Mistic... Тази тема е за Стих4ета  :)  Иначе е много хубава...

[Mistic]

Ами преместете я... :)

П.П. Не ме наричай Mistic и то на английски...мислех, че сме по-близки  [confused]

[Hurto]

Андро Стубел

Из 30 сонети


Тихо е.Толкова тихо.
Чувам - сърцето ми стене.
Пълна тетрадка със стихове.
Празно леглото до мене.
Тъжно е. Толкова тъжно.
Гледам стените студени.
Вече почти не издържам.
Пак си далече от мене.
Тъмно е. Толкова тъмно.
Толкова съм уморен.
Вече години не съмва.
Няма ли ден и за мен?



Чакам те, чакам те, чакам,
за да ме вземеш от мрака.

****************************
В съня ми идваш и целуваш,
лицето ми целуваш бавно.
Години вече те сънувам,
сега си вече по - реална.
Сега си вече въплътена -
ранима, земна и възможна.
Стоиш пред мен, поглеждаш в мене
и казваш да не се тревожа.
И аз наистина преставам
в Апокалипсис да живея.
Със мисълта за тебе ставам,
а вечер лягям пак със нея


И вече само ти, любима,
единствена в света ме имаш.

*********************************
Очите ти гледам,очите ти гледам...
Не мога, не мога да спра!
Какво да направя? Защо те преследвам?
Ще мога ли да разбера?
Усмивката бавно сега се промъква
по твоето тъжно лице.
Не искам да вярвам, че някаква мъка
тежи върху твойто сърце.
И само очите ти - топли и тъмни,
очите ти виждам безспир.
И тиха,дълбока любов ме изпълва
и щастие, радост и мир.



И ето, че вече разбирам нещата -
без теб съм се чувствал нещастен.


Успях да прочета тези красиви стихове благодарение на гео :)

[Gentiana]

нещо на любимата ми Анна Ахматова  [inlovee] :)

Анна Ахматова
Тебе покорной? Ты сошел с ума!
(1921)

Тебе покорной? Ты сошел с ума!
Покорна я одной Господней воле.
Я не хочу ни трепета, ни боли,
Мне муж - палач, а дом его - тюрьма.

Но видишь ли! Ведь я пришла сама;
Декабрь рождался, ветры выли в поле,
И было так светло в твоей неволе,
А за окошком сторожила тьма.

Так птица о прозрачное стекло
Всем телом бьется в зимнее ненастье,
И кровь пятнает белое крыло.

Теперь во мне спокойствие и счастье.
Прощай, мой тихий, ты мне вечно мил
За то, что в дом свой странницу пустил.


Радвам се, Иво, че съм ти показала нещо красиво, което си запомнил  [shame] :)

[Eamon]

Не зная на кого е мисля че го четох тук, но е просто невероятно!!!

Ти си в живота ми.
Ти си в сърцето ми.
Ти си в мислите ми,
в мечтите ми,
ти си дълбоко в гърдите ми....
Ти си в съня ми,
ти си в нощта ми ...
Ти си в душата ми...
Ти си в умът ми...
ти си всичко,
което дава спокойствието
на духът ми..
Ти си слънцето,
ти си луната...
Ти си птичката пролетна,
която лети в небесата....
Ти си звездите,
ти си онази на който принадлежат
мислите,сърцето,мечтите...
Ти си всичко,което ме прави щастлив...
Ти си онази която откъсна розата дива...
Ти си дъжда,ти си цветята,
ти си тази заради която
се родих,тук на земята...
Ти си , онази
която ме прави щастлив...
Знаеш ли,
миличко..ти
си ми всичко.

[nejno_angel4e]

любимият ми Сергей Есенин..... [inlovee] [heart__]

Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив ?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете предни.
Колко устни помниш ? И ръце ?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега - и мойте колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз...

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зове съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак, но помни -
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се зад неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
"Добър вечер !" - ще ми кажеш само
"Добър вечер, мис!"- ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
който е угаснал - не гори.

[inlovee] [inlovee] [inlovee]

и още едно, не знам на кой е, но е много силно:

Заспиваш ли? Аз май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Сърцето ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга.
Самичък съм....а тъй ми се говори-
устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди ще си отида скоро...
Аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тук,
ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от древни времена.

"Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома
и вместо сърце, под ризата си скрита,
той носел зла и кървава кама.
Причаквал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож
и ножът му от кръв ръжда не хващал,
човекът бил от дявола по-лош.
Ала и той един път от умора
под сянката на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той...Разбойникът...
За първи път обичан.
Заплакал той. Защо?
Какво стопило туй сърце коравао?-
не стопляно в живота никой път-
една ръка по-топла от огнище
на главореза дала онова,
което той не бил откупил с нищо-
ни с обир скъп, ни с рязана глава."

Но ти заспа...А тъй ми е студено...
Туй приказно момиче, де е то?
то стоплило разбойника, а мене
ти, никога не стопли тъй...Защо?

[Arwen]

Това е едно от любимите ми. На една неизвеста авторка, но с много красива душа...

Нима си тръгваш, Доброта?!
Ти още толкоз си ми нужна!
Защо ми махаш тъй с ръка?
Не искам ти да ме напускаш!

Почакай спри поне за миг
да мига дъх да си поема
и да сподавя оня вик,
проклинащ цялата вселена!

Така... Сега подай ръка.
Не искам вече да те спирам.
Тръгни отново по света
и дай на всички хора сила.

Не се завръщай доброта!
Не бих те никога приела.

Затварям своята врата
за всяка радост и за тебе.

Е, сбогом моя Доброта!
На добър час ти пожелавам.
Дано с по малко топлина
и всяка грешница даряваш.

И разбира се Яворов... това стихотворение ме разтърси изцяло...

Една дума

Добро и зло, началото и края -
събрал ги бих в една, едничка дума.
Език не ще я никога издума...
Че аз, о моя скръб, че аз я зная
без слогове, без звук.

Да, тя е тук под моето чело -
тревожно сладка, безкрайно дълга
и безмерно кратка
и тъмнина и плам.
Не, тя е там на голата стена -
звездица снета от ясното небе,
да грей в несрета по тъманта земя.
Като зъмя тя огнена
пронизва тъмнината и
свети между мене и стената,
по - жива от всеки миг.

Уви, с език човек не ще я
никога издума,
свещената и все прокълната дума.
И хреснал бих чело в стената -
първи, но първи аз ли бих я 
писал с кърви?

[Mistic]

Пол Верлен
Шум на кабарета....

Шум на кабарета, уличен разврат,
и платани в здрача, с късен листопад,
кален омнибус - раздрънкана кола -
куп желязо на разбити колела,
взор върти - зелен-червен - в завои дързък,
пушейки, работници за клуба бързат,
със лулите под носа на полицаи,
покриви пробити /вътре капят стаи/,
дъжд, разбит асфалт, канал - воня /не трая!/,
ето моят звезден път - към рая.


Луис Фелипе Виванко
Излъжи ме така

Излъжи ме така - само малко - с достатъчно
мига от есен, със слънцето на отмерения
следобед сред клоните на обрулени акации
и цвета на бакърените им листи, и отблясъците
на едва скициран след мъглата хоризонт.
Излъжи ме в есен със запаления огън
вкъщи, излъжи ме с моите деца, играещи
(и излъжи тях с техните игри - сериозно -,
със зле подострените си цветни моливи,
рисуващи, улучващи без да знаят, откриващи
действителността си с насекоми, с дървета като паяци,
с деца с издължени крака, и галопиращи
коне - с прибрани копита - и чайки,
и фасади на къщи с надникнали лица
от всичките прозорци). Излъжи ме като ме оставиш
да мисля, давайки ми желание да живея край огъня
на бедни мисли. Излъжи ме ежедневно
със стаите на моя дом (и утвърдените
часове на хранене) и часовете - развълнувани
или спокойни - на съня. И други сънища - буден -
с друга къща сред полето, с други стаи
по-просторни и тлъстият благодетел на други стени.
Умолявам те, не спирай да ме лъжеш, ако вярвам
че са тук децата ми - рисуващи с моливите си -
и че този дом е мой, че мой е хоризонтът!
Колко обич! Колко желание да се оставя да ме излъжеш!
Но, как съм гледал тъй сляп, щом има идеи!
Щом има големи идеали: свобода и справедливост!,
щом има смъртна опасност (от нищото, приютяващо ни
отвъд смъртта на душата) и има опасност
Ти да не успееш даже и да ни излъжеш?
О, излъжи ме малко (с много малко моменти
на зърно, което умира). Мълчи и продължи да ме лъжеш
без думи, с клони от тази есен умишлено,
продължи да настояваш по повторарящи се бразди, в полето,
продължи да ми даваш желание да живея излъган.

[BLUE_ROSE]

Някой ден

Gentiana

Някой ден ще се застрелям.
Сигурна съм във това.
Не е някаква химера.
Нито поза.
Ни лъжа...
Кой от вас харесва рози
с прецъфтяващи листа?!
Сивата житейска проза
стине в мен като мъгла.
Като облачна завеса
паяжина от печал
ме оплита.
Не е лесно...,
но не ми е
никак жал.
Имам свойте съвършенства,
недостатъци... Твърдят
че животът бил блаженство?!
Стопроцентова лъжа!
Той е път-
трънлив и стръмен,
под помръкващо небе.
Някой ден - безумно тъмен
в теб сърцето ще умре
и ще ти тежи - олово.
През минирано поле
ще се влачиш
и отново ще се молиш
Той да спре.
Като гълъб бял душата,
през разкъсани гърди,
остави да литне свята.
Колкото и да боли!...
Някой ден
ще се застрелям...
Имам право на това!
Колко време ще повяхвам
ИСКАМ аз да си реша!

[SkitnicaVmoretO]

Layla

КУЧКА

вземи куфара ми,
да...
не, не обичам цветя,
дай ги на милата стара портиерка
на входа ми и ела,
тя е толкова добра
и другия път, когато ме няма
ще ти сипе кафе
със грижовни ръце,
ще ти разкаже колко любовници имам
и как идват по трима....

Да, тази папионка не ти отива,
знам, че съм крива,
и леко красива,
мълчи и върви,
този куфар тежи,
не, не нося бельо
и скрупули нямам
но ти идваш, защо,
сякаш те притежавам,
и до късно стоиш,
и дори си представяш,
че съм твоят фетиш,
- Гарсон, издребняваш,
хайде, отивай да спиш,
не ме заслужаваш!

п.п Благодаря ти, Гео, че ме запозна с този стих, наистина имах нужда от такава доза сила  [heart__]

[nejno_angel4e]

Ей това много ме впечатли!!!!!!! [heart__]

Луис Фелипе Виванко
Излъжи ме така

ето още едно :)

Пърси Шели

Лека нощ

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
          тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
          защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
          но винаги е лека тя!