Там, край реката...

[LuSi]

Днес се събудих необикновено щастлива. Макар, че беше последният ден от ваканцията реших да се поразходя... А и времето беше просто невероятно. В началото на Януари печеше силно слънце и подухваше лек ветрец. Не знам защо но имах странно предчувствие, което ме караше да изляза и просто да вървя... без цел, без посока – само да вървя.
Аз съм човек, който предпочита тъмните нюанси в почти всички области на живота. Интересното беше, че вечерта преди да си легна (което става доста късно) четях тъжни разкази за смъртта и заспах с тази мисъл, а се събудих безумно щастлива... Не можех да си обесня защо, но бях адски щастлива.
Беше минало 10 сутринта когато телефонът иззвъня и ме събуди. Затичах се да вдигна, но спря да звъни – много странно.. Както вече споменах почти нищо не можеше да помръчи настроението ми в този момент, а то от своя страна ме подтикваше да се разходя под лъчите на слънцето. И така реших да изляза. Сама, защото имах нужда да повървя покрай реката и да обмисля някои неща. Това бе любимото ми място. Реката! Само тя успява винаги да разбере мъките и тревогите ми, попива сълзите ми и продължава по своят път, изслушва тайните ми и ги пази завинаги в себе си. Реката е най-добрата ми приятелка! Денят беше идеален да я посетя и да си ,,поговорим". Имах толкова много да и споделям, защото това е единствената ми приятелка и знаех, че никога няма да ме предаде. Облякох се както винаги дебело, защото в нейният дом винаги е хладно. Излязох и  вървях бързо, макар времето да беше прекрасно. Бързах, защото исках да отида на кея...при моята единствена приятелка. Обичах я много! Големите ми чести крачки разкриха пред мен невиждана до сега дледка. Огромната река стоеше мирно в коритото си, беше толкова спокойна, че отразяваше малките игриви облачета в небето и сякаш ми викаше ,,ела". Това беше велико усещане. Още в далечината забелязах, че моята приятелка си има и други гости. На брега стоеше едно непознато момче. Беше втренчило поглед в отсрещният бряг и сякаш молеше реката да отнесе и неговата мъка. Видях, че момчето беше много тъжно и като че ли дори не ме забеляза. Страхувах се да го заговоря но ми беше жал да го гледам така. А и не знаех дали се разбира така добре с реката както аз. Исках да му помогна да не е толкова самотен. Личеше си, че нещо го мъчи от вътре... Взех едно камъче и го хвърлих във водата точно пред него. Тогава той се обърна и ме погледна с най-красивите сини очи, които някога съм виждала, но си личеше, че бяха изпълнени с болка. Лицето му беше бледо и имаше възможно най-тъжното изражение. Непознатият продължи просто да ме гледа с онзи празен поглед, който ме хипнотизира и погълна всичките ми думи. Стоях вцепенена докато той ме гледаше. В мигът, в който отместо поглед устните ми успяха да се отключат и думите излязоха от бездната, в която бяха изпратени. Така го попитах защо е толкова унил, а той ми разказа цялата си история. Бяхме само аз, момчето и тихата река. Разказа ми за своята голяма любов. За момиче на име Ели, което обичал от сърце и душа, за което щял да даде живота си. Как тя го е използвала, подиграла се е с чувствата му и го е изоставила – нещо, което сполетява почти всеки. Опитах се да го успокоя и да му кажа да не се тревожи, защото ще срещне друго момиче, по-хубаво, по-добро, което ще го обича истински... разказах му как аз се сблъсках с нещастната любов и се опитвам да продължа напред. Реката само стоеше по-тиха от всякога и слушаше как двамата с непознатият си говорим. Той знаеше почти целият ми живот, аз знаех неговият... а дори не разбрахме имената си.
Това беше най-топлият и искрен разговор, който съм имала с някой. Така докато се осетя мина целият ден... беше станало вече 6 слетобед и навън се стъмни. Помислих си ,,Боже, не мога да си тръгна сега просто така, а и стана толкова тъмно" а той можеше вече да чува мислите ми... каза: ,,не се тревожи аз ще те изпратя". В този момент усетих как започвам да треперя. Момчето хвана ръката ми и отново каза: ,,Знам за какво мислиш, знам и какво ще кажеш...така, че може само да си помислиш нещо и аз ще го направя". Не знаех кой кого утешава... аз него или той мен.. или може би и двамата себе си.
Времето захладня ... май щеше да вали и аз станах , защото беше време да си ходя. Едната половина в мен искаше да избяга без дори да се сбогува с реката, но при мисълта, че няма да видя повече мистериозният странник другата ми половина крещеше да остана и да го попитам кой всъщност е. Когато двете половини в постигнаха споразумение тръгнахме по пътя, но незнайно защо за първи път се омълчахме. Беше ме страх дори да си помисля нещо, защото знам че той чуваше мислите ми. Ето че така стигнахме до домът ми. Вървейки бавно и мълчалово... времето мина много по-бързо от колкото на идване. Не исках да се разделяме просто така без дори да знам името му. Погледнах лицето му на светлината и видът на онези тъжни сини очи отново ме вцепени. Те бяха тъжни, но лицето му вече имаше весело изражение. Запомних това лице в детайли, до най-малката подробност. Запомних и красивите му морски очи, които ме пренасяха в друг свят само с един поглед. Изричайки последното си ,,чао" вътрешно изгарях и се надявах някога, колкото се може по-скоро, отново да видя това спокойно изражение... Отворих входната врата, но от вътре ми се искаше да изкрещя ,,Върни се". "О, Боже, аз ли съм това...? Не беше възможно.. не не не! Не може да съм се влюбила отново – пак .. не искам ад страдам. Та аз не знам дори името му..." в главата ми нахлуваха куп мисли и бях двойно по-щастлива. Дали той беше причината не знаех..мислех само за това, че искам да го видя отново.
На следващият ден трябваше да ходя на училище и за жалост оставих реката сама... Но мисълта за мислериозното момче не ме напускаше. Мислех за неговата нещастна история, за лицето му, за онези очи... Така изминаха няколко дни а аз бях от щастлива по-щастлива. В един не толкова прекрасен мрачен ден, прибирайки се от училище, случайно чух две момичета да си говорят за момче, което се самоубило на моето място – край реката. Спрех да мисля... не знаех какво да кажа. В миг щастието ми отлитна и се превърна в прашинка. Попитах ги за какво точно става въпрос, дали го познават а те просто ми дадоха вестник със заглавие: ,,Младо момче погубва живота си, навярно заради изневяра." В този момент изтръпнах... Прииска ми се и аз да умра. Нима беше възможно да се влюбя в непознат, а дори да не успея да му го кажа? Изпуснах вестника и се затичах към реката. По лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се най-нещастното момиче в целият свят. Как можеше отново да ми се случи...Отново да загубя любовта точно когато най-много се нуждая от нея. Защо Господ иска да ме накаже така? Има ли го изобщо? Не! Ако го имаше нямаше да позволи това... да позволи да изгубя вярата си еъе есичко!
Така тичайки и мислейки за нещастието си най-после стигнах реката и видях мястото където е бил трупът на самоубилото се момче... очертано на циментовият студен кей. Там вече нямаше никой... Бяхме отново само аз и реката, само тя можеше да ме чуе и разбере. Прииска ми се да изкрещя и го направих. Плачех и крещях, защото вече ги нямаше онези дълбоки сини очи които заключваха сълзите и думите ми... ,,Но защо? Защо го направи?" виках аз в онзи момент ,,Нима не успя да разбереш, че щастие има дори и в нещастието?"  и мечтаех само да отида в ада...
,,Не съм" чу се изведнъж някъде из отзад... ,,Но ако ня бях те срещнал, сега там щях да лежа аз". Обърнах се и пред мен стоеше той...! Погледна ме с пленяващите си очи и тръгна към мен. В еъцете си държеше червена роза. ,,Но нима..." изрекох аз а той ме прекъсна ,,Да, мила, и аз искам завинаги да бъда с теб"... Не знаех какво да кажа, как да реагирам! От пропаста се издигнах на върха на планината и всичко това само за броени минути... Това беше най-щастливият миг в живота ми. Успях да кажа само ,,Обичам те", за първи път толкова искрено... и да потъна в прегръдките му... там край реката, която отново ни гледаше и беше изключително спокойна и тиха...

[Lucky]

Миличка страхотно е :))  [bravisimo] [a taka] :flyingkiss: а кое е момчето което се е самоубило  [shame] [confused]

[LuSi]

Миличка страхотно е :))  [bravisimo] [a taka] :flyingkiss: а кое е момчето което се е самоубило  [shame] [confused]

емии някакво друго момче  [inlovee]

радвам се много, че ти е харесало  :)