По изгрев се събудих от студа,
Ръцете ми трепереха от болка,
Едно съмнение в душата ми се свря
Самотно... и потъна на дълбоко. От
Тишината в стаята ми се доплака,
Отрониха ми се сълзите, без да питат,
Ръцете заопипваха във мрака, но
И следа от тебе не намериха. Извиках,
Сърцето ми се сви на малко зрънце.
Е, сбъднаха се страховете ми от вчера,
Че с първите лъчи на утринното слънце
Единствен спомена за тебе ще намеря.
Събрах остатъци любов и трепети
И със завивките измачкани загърнах ги,
Тъй може би ще ги спася от времето,
Разрухата и бъдещето в мрак обгърнато.
Ъглите на пространството са празни,
Горещите лъчи не ме достигат,
Във въздуха след тебе няма щастие,
А можеше да сме щастливи винаги. Ала
Шегите на съдбата са немирници...
КЪМ СЪНИЩАТА ТИ ПЪТУВАМ
PS: Ако не ви харесва присъствието на толкова много Ъ в моето задание, за СТОТЕН път моля, да се съобразяваме с употребата му!!!