Изплува от мрака и праха,
една раса силна и красива,
загърбвайки зад себе си страха,
изоставяйки природата си дива.
Тя създаде цивилизация митична,
човек нарече своя вид,
но съдбата й бе трагична,
от нея остана само мит.
Върху основите на свят жесток,
съградиха те своя рай,
правейки много бърз скок,
в еволюцията си до край.
Създадоха чудни градове,
с бели мраморни стени,
насред пусти морски брегове,
и зелени девствени гори.
Съградиха общество савършенно,
свят без ни един дефект,
в който времето бе ценно,
или поне създаваше такъв ефект.
Всеки сбъдваше мечти,
всеки бързаше напред,
природата да подчини,
да установи нов ред.
В сърцата им нещо трептеше,
което като че ли липсваше преди,
сякаш някаква искра блестеше,
и чакаше да се възпламени.
Те усещаха, че са различни,
увладяха свойто битие,
подтиснаха инстинктите първични,
замечтаха за нови светове.
Погледнаха към небесата сини,
и звездите в космоса студен,
нима през всичките тези години,
животът им на там бе устремен.
Нима домът им бе тук,
сред вселената безкрайна,
дали не ги чака някой друг,
за да им разкрие свойта тайна.
И те поеха в неизвестността,
очакваше ги само тишината,
изоставиха малката земя,
зад тях скрита в тъмнината.
И опустя синята планета,
оглушаха градовете бели,
завзети от птици и дървета,
изчезнаха стените им дебели.
Минаваше епоха след епоха,
и земята отново се оживи,
нови видове дайдоха,
светът пак се промени.
Еволяцията своя път не спря,
тя не знае какво е умора,
отново създаде разумни същества,
и нарече ги с името хора.
Те не бяха явление случайно,
но живееха в противоречивост,
присъствието им бе трайно,
защото притежаваха находчивост.
Ала светът им сякаш наказан,
с конфликти безсмислени бе обзет,
но също така бе белязан,
с напредък и просперитет.
Те за никаде не бързаха,
бъдещето бе пред тях,
с планове не се обвързваха,
не хвърляха в очите си прах.
Те единствено познаваха,
своята история кратка,
и усилено я изучаваха,
сякаш е някаква загадка.
Взираха се в звездите,
но не кпонееха за тях,
а се радваха на дните,
черните нощи и децкия смях.
Ала те не знаеха, че някаде далече,
зад купола на синьото небе,
бродят дълго време вече,
предците им лишени от свойте домове.
Далече сред космоса черен,
след като заминаха те осъзнаха,
че светът е огромен, безмерен,
но в самота там все живяха.
Хиляди млади култури бяха опознали,
видяха как се появяват звезди,
но единствени те бяха успяли,
да изучат космическите дълбини.
Те бяха първата раса,
след Големия взрив родена,
върнала се сред космичната маса,
от нейните вечерни отблясъци пленена.
Но сред тъмнина не се живее,
носталгия бързо ги обзе,
споменът за земята взе да бледнее,
и решиха да се върнат те.
Ала твърде късно вече беше,
малката земя не ги прие,
в нейното сърце дълбоко спеше,
най-мъничкото й дете.
В него те познаха,
частица от своята душа,
затова и не посмяха,
да му отнемат малката земя.
Техните творения отдавна,
чезнеха под пясък и скали,
и истината за тях бе ясна,
за пръв път губеха мечти.
Отидоха си в пространството вечно,
но често се връщаха назад,
от където започна пътуването далечно,
където загубиха своя малък свят.
Те чакаха момента с нетърпение,
когато ще се приберат у дома,
и със сърца обзети от вълнение,
на хората ще подадат ръка...
