понякога сме щастливи само когато сме тъжни

[AkashA]

Защо сме истински живи само когато в живота ни има достатъчно сериозна драма , която да ни прави тъжни?
И защо човек оспява да твори тогава когато ураган е минал през душата му?
Трябва ли да бъдем рицари идеалисти или е по-добре да сме хора - реалисти?

[неземен]

Хай. И от двете трябва да има, иначе е изгубен като човек. Май, ако иска да оцелее като човек и да живее  що годе нормално, реализма трябва да е повечко.
А драмите ни напомнят че сме човеци, и гости на тази земя, че нищо не е сигурно и нищо няма вечно, че е сигурен само днешния ден и да му се радваме; че вчера е минало, а утрето неясно. Никой не знае какво му носи утрешния ден...

[FlamenemY]

Ура за Дон Кихотовците, които не ги е страх да са рицари идеалисти, които нищо не може да спре да са такива 
Страданието ни кара да сме най-живи. То е подтикът да преоткриваш себе си.
Ако ти идва отвътре - бъди рицар-идеалист. В противен случай ще се разочароваш.

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Най-истински в миг на дива жажда
Цени човекът капката вода.
Най-мъдрите си думи в мъка ражда,
В затвор разбира що е свобода.
Затуй, щом ме ласкаят, че съм умен,
Не светла жар - жив огън в мен пращи:
Зад всяка моя по-умела дума
по някое страдание крещи.

Д. Дамянов

[`Fallen_Angel`]

Само тогава всичко реже като нож .. и се усеща много по-дълбоко...

Опитай се да чуеш http://www.youtube.com/watch?v=-LXl4y6D-QI&feature=related и да видим дали е същото, ако я слушаш, когато си щастлив...

Самотата и тъгата имат много преимущества, ако не бягаш от тях

[maimunkaaa]

След всяка проронена сълза, следва миг щастие. 
Когато си тъжен, можеш да твориш, защото по този начин излизаш душата си, споделяш случилото се най- вече със себе си и така ти олеква. Повечето хора пишат, само когато са тъжни, щастливи ли са- нямат думи просто.  Може би не знаят по какъв начин да се изразят!?! Още една загадка на живота . 
А за идеалистите и реалистите... по- добре да си виждаш нещата както са си ( според мен ) , а не после да ти дойде изневиделица... нещото, да се сдухаш и да се чудиш какво да правиш.  Но пък така ще ти дойде музата да твориш ! 

[Annyyy]

Преди всяка излята сълза е имало изгаряща от плам душа... Едва, когато познаеш болката откриваш щастието, едва тогава го оценяваш. Е как човек да не се радва, че страда...
Защо тогава... защото вече е вкусил и от двете и може да оцени вкуса... Музата идва от желанието да го споделим/вкуса/...
Ако си идеалист не можеш да станеш реалист. Или си, или никога не си бил. Има неща пред които и разума е безсилен, за наше щастие...

[tanatos_f]

Мисля , че този въпрос е много на място. Лично при мен, най-добрите творби се получават тогава, когато драмата завладее светът ми. Когато съм пренаситена от душевна болка, терзания, усещане за безнадежност и откъснатост от  света, тогава лирическите ми творби са изпълнени с най-много чувство и са безкрайно искрени. И не само в творчеството си откривам промяна, когато съм нещастна. Целият ми светоглед се променя, мислянето ми се задълбочава, материалните неща остават на заден план и аз ставам подвластна единствено на своята душа. Когато ме боли, се чувствам по-различна от останалите хора, по-духовна и по-нравствено богата. Това ме вдъхновява. Именно от там се поражда идеята за щастието. В действителност аз не съм щастлива, но само тази мисъл ме крепи от пълна емоционална дупка. В дните на истинска духовна и физическа радост аз не мисля за "смисъла на живота" и не подлагам всичко на съмнение - аз просто живея и се наслаждавам на мига, без дори да осъзнавам , че съм щастлива

[NoMore]

tanatos_f 
Все пак когато сме тъжни или депресирани ... само ние си, се разбираме и сме прави за нас, може би за това сме щастливи