Глупостите на `Fallen_Angel`

[`Fallen_Angel`]

По настояване на един робовладелец :


Разтопи ли се...?
« -: Март 27, 2006, 12:09:26 am »
   Отговори с цитат
Искаш нещо, което да те разтопи... Е, аз искам да се вцепениш от леда, който ще прониже умореното ти тяло... искам този студ да пропълзи с костеливите си ръце по стената ти... да я обвие, да изтръпнеш под напора му... да не можеш да си поемеш дъх от болка... да плачеш  лед, а тъкмо когато свикнеш с него... когато вече си си внушил, че това е топлина... да се появи нещо, което да те стопли... нежен полъх от нечий дъх... нежен бриз, довян от далече... от минало ли... от бъдеще... или просто някой топъл сън, измислен в ледената ти крепост... нежно докосване... само едно... само миг топлина... пращене... оглушителен тътен... сриване на ледената стена... какво ли има зад нея... от такъв кристално чист лед би трябвало да се роди само нещо красиво... нещо светло... нещо топло... нещо мило... нещо добро... но едва ли е толкова лесно... казват, че доброто се е скрило накрай света... едва ли ще го открия зад една ледена стена... "ала ти си далеч сега, звезда във безкрая си"... звездите светят с красива светлина... нищо, че е студена... разтопи ли се... сега? smile

[`Fallen_Angel`]

Една крачка
« -: Юни 15, 2006, 09:04:57 am »
   Отговори с цитат
Както най-дългият, така и най-късият път започват по един и същи начин - с една стъпка. Стъпка, която не е малка за теб и голяма за човечеството, а дори обратното. Стъпка, която правиш след като си открил вратата - началото на своето пътешестие. Тази врата може да се сбърка много лесно сред множеството други. Не е лесно да се ориентираш във вселена от врати, още по-малко, когато доста от тях са отворени, златни или изглеждат излюзорно - примамливи. Изгубен там не е много сигурно дори, че ще намериш онази прогнила врата, която е покрита с паяжини, но крие чудесата на един свят, за когото би завидяла и Алиса, а няма да си поредния изгубил се.
Но не се тревожи за това, аз винаги ще съм до теб. Ще поемам пръстите ти нежно в ръцете си и ще ги докосвам до всяка врата, докато не откриеш тази, при чиито допир сърцето ти ще изтръпне в онази сладка умора на постигнатото щастие. Страх те е, че ще ни отнеме цяла вечност ли - Нека ... ще си видял доста от множеството врати, ще си почувстал множеството вселени зад тях, не си ли залужава за теб. Страх те е, че някак си ще пропуснем твоята врата ... нямаш ли вяра в собствените си сили, усещания, нямаш ли вяра в теб самия, че ще познаеш тази част от теб, която се съдържа във вратата... май я нямаш, а. Не ме интересува особено, страхът ти е мощно оръжие, което може да замъгли всяка вяра ... аз ще съм до теб и ще те водя, докато уморен не се примириш с досаждането ми ... не се примириш до толкова, че да забравиш раздразнението си спрямо мен, не забравиш страховете си, и потънал в тази забрава не се сетиш, че винаги си търсил нещо ... ето, аз ти давам шанс да го намериш. При това не сам, както много хора - аз винаги ще съм до теб.. за какво иначе са приятелите
Когато ти намериш твоята врата, сам трябва да я отвориш. Колкото и да те обичам и да искам да отнема и този товар от теб - не мога. Не мога да направя избор, който е твой. Чудиш се дали да я отвориш или не. Хайде, посмей, бъди жив в своята дързост. Намери себе си, намери и всичко друго, което ще видиш по този дълъг път.
И най-неусетно прекрачваш прага ... мислиш си, че първата стъпка не е била толкова трудна, колкото си предполагал, нали. Нека обаче ти кажа едно - първата стъпка я направи още в момента, когато в съзнанието ти изплува мисълта за "твоя врата", която трябва да намериш. Най-големите врагове за нас сме самите ние. Никой не може да те спре, освен ти сам да се спреш. Първата стъпка не беше в крачката ти, не беше и в отварянето на тази врата ... ти я направи, когато не обори вярата си, че това е "Твоя път".. Гледаш ме съсредоточено, докато проумееш думите ми, а после се усмихваш някак глуповато, всякаш истината за кракчата и самата врата през цялото време са били пред носа ти. А не бяха ли? Нима си мислиш, че сме извървяли стотици километри, докато разглеждахме тази чудновата галерия от врати ... не, дори и не помръднахме от мястото си. Те сами идваха при нас, докато ти сам не сграбчи една и не я задържа при себе си. А после казват, че е лошо да наречеш нещо "твое". Глупаци .. отчасти. Не се привързвай много към този път, нищо че е твой. Когато вложиш твърде много от себе си в него, той също като теб самия може да те подведе, да те отмъкне на стотици километри от целта ти. Но не се тревожи за това. Все пак мястото ми до теб означава, че винаги ще те предпазвам, дори от теб самия. Не се чупи като малко дете, колкото и да искам да се гордееш, че сам си намерил този път, обичта ми към теб не може да те остави сам на произвола на хилядите трудности. Аз няма да мина пътя вместо теб, просто ще съм покрай теб. Ще вървя пред теб, за да го проправям, но не и да го разчиствам. Ще вървя пред теб, за да ти припомням аромата на рози като ги хвърлям в краката ти - не се страхувай, че ще ги настъпиш, колкото и да са красиви, остави да изживеят смисъла на своя живот - да ти донесат аромата си. Не забравяй обаче да ги споделиш и с другите, които ще срешнеш по този път, те също може би са забравили мириса на тези цветя. Не, не ми давай роза. Не се нуждая от нея, за да черпя от красотата й. Аз знам какво е розата, истината за нея ми е позната и не се нуждая от обекта, за да оценя качествата му. Ще хвърлям в краката ти и други неща, а да не ги забравяш, за да не се загубиш в себе си и чувството ти за липса, вместо да продължаваш напред.
С тази горда крачка насред хилядите листа от роза си като истински Цезар. Той е могъл да върви по пътя с бодра крачка и изглеждайки силен като гранит. Има ли смисъл обаче. Не ме интересува колко силен можеш да си, за да не плачеш, а дали можеш след като си бил долу - на земята, стъпкан и поруган, плачейки и безбожно наранен, да станеш и да продължиш без да спираш сълзите, но и без да се оставяш те да те победят.
Върви по розите след мен. Винаги ще съм на крачка пред теб. Не, не искам да съм нещо повече от теб. Не ти го и доказвам по този начин. Нямам какво да докажа. Вървя пред теб, за да виждаш малка светлина, която да убива страха ти, а не да побеждава неприятелите ти. Аз не съм войн. Ти самият си войн на твоето поле, по и на твоя път. Твой битки никой не може да води, само ти владееш и позначаш ситуацията.
Върви. Недей да спираш - недей да бързаш. Краят на пътя няма да дойде нито по-рано,нито по-късно от уречения момент. Нима още не си разбрал, че всяко нещо се нуждае от време и то не какво да е време, а един точно определен миг, в който да се прояви. Той не зависи от теб, но от теб зависи да вървиш към него, така че ме следвай. Недей да изоставаш.
Пътят е дълъг, нали? А дори не си отворил още вратата. Не си я намерил. Ела с мен и сложил ръка в моята - докосни и тази врата. Твоята ли е - не,нали. Нищо, скоро ще намерим и твоята. Важното е, че не си сам. Не забеляза ли, че освен мен около теб в търсене на своя път са и други хора. Говори с тях, помагай им. Те може все още да не са забелязали, че не са сами и се чувстват изоставени. Но не се отделяй от мисълта за твоята врата. Може да е следващата.
Е, как е първата ти крачка?

[`Fallen_Angel`]

Ковчег
« -: Юни 22, 2006, 01:30:12 am »
   Отговори с цитат
Те носеха тежкия ковчег, където беше положено безжизненото ми тяло, а аз се смеех отстрани на тази пародия.
Процесията напредваше бавно, докато небето пригласяше на хлипанията им с далечни гръмотевици, а на сълзите им с лек ръмеж.
Ех, такъв пейзаж найстина би ми бил по вкуса, но ... Слънцето печеше по прашния път, а хората уж с провиснали носове и печални изражения си приказваха за неща далеч по-важни от това "събитие". Нижеха се като мравки, уж искайки да забавят полагането ми в гроба. Да се смея ли ... да плача ли ... да се трогна ли .... Хайде, бе хора! Нека приключваме с това и да си почивам в мир, а?!
Като се замисля ... май са твърде много мравки, половината от които не познавам. Сигурно са роднини, на роднини, на някои мои не-роднини. Ама какво се очаква от хората, дай им хляб и зрелища. Дай им възможност да се порадват на чуждото нещастие, за да забележат със задоволство, че са по-добре от теб, понеже са по-набожни. И естествено всичко направено под тонове валш и какафония от ридания и подсмърчане, за да ги види Oнзи oтгоре и най-вече околните, колко са добри и съчувстващи. Половината биха могли без изпит да влязат в НАТВИС. Искерно се забавлявам на тази постановка и пляскам с все сила, докато подвиквам "Бис, Бис". Добре, че не могат да чуят възгласите ми - не искам да прекъсвам представлението им - твърде е добро.
В цялата тази навалица от авантаджии, които после ще натъпчат бирени коремчета за "дал бог й спокойствие" ... хора, който просто са дошли да се убедят, че съм умряла ... и всякакви други такива прекрасни същества ... та, там виждам и лицата на скъпи за мен хора ... хора, които толкова много обичах ... за които винаги давах душата си, нищо че често пъти тя трябваше да си поправя път през стените от бетон, които ограждаха около себе си, но тя стигаше до техните души ... галеше ги, успокояваше, стоеше по цели нощи до тях, за да се събудят излекувани от всички рани .... и за какво ...
Никой не дойде заради мен ... всеки дойде по една или друга причина, но главно заради себе си ... защото не можеха да си простят изгубените моменти .. лошите неща, които биваха породени от хиляди грешки - неоправени навреме .. хубавите моменти, които не можеха да пуснат, защото не искаха пак да са сами .... е, самота .. май сега разбраха какво е самота .. бях до тях, а те казваха, че са сами ... бях до тях, когато казваха, че никой не ги обича ... и все още съм до тях ... но те за пореден път не го осъзнават ... те носят ковчега, който хич не е лек и си мисят, че съм в него ... а не могат да видят как във всеки един от тях поставих част от себе си ... не я ли виждат .. не я ли усещат ... аз ли сбърках, че не им казах всичко, че не ги разбрах и не им дадох това, което те си мислеха, че им трябва, а не това, което аз виждах, че найстина бленуват .. сигурно съм виновна аз ... тръгвах си, когато не им трябвах вече ... защото мислех, че са силни .. трябваше ли да си тръгна и сега ...
Евала! Най-после стигнахме до ложето ми! Мислех си, че никога няма да го видя вече при този бавен ход. Найстина защо се туткат толкова.. аз да нямам цяла вечност на разположение ... като се замисля - имам, но като ги знам колко са мирни и в Ада пак ще ми създават работа, и ще ми се налага да ги пазя .. само главоболия имам от толкова обичане ...
А те полагат ковчега ми в гроба ... хвърлят пръст и плачат ... така ми се иска да взема тази болка от тях .. те нямат за какво да плачат .. аз не съм си тръгнала .. защо не осъзнават, че както жива, така и мъртва - винаги съм до тях .. защо винаги си мислят, че са сами ... дори сега мислят, че са сами .. сред толкова хора .. сами с мъката си ....
Защо има мъка въобще .. всеки имаше времето да бъде до мен ... не са изпуснали кой знае какво ... защо се чувстват виновни, че не са били до мен ... защо се чувстват жалки, че са поставяли всичко на преден план, но не и обичта си ... нима си мислят, че като не са ми казали колко ме обичат не го знам ... знам го, но си тръгнах по друга причина .. исках спокойствие ... хората, който най-много обичаме ни нараняват най-много ... каква глупачка съм била ... очаквах повече от тях, отколкото те бяха способни да постигнат ... аз виждах в тях истинските им лице, но те често смятаха, че не могат да достигнат висините, които им предричах .. когато не успяваха, разколебани от себе си, обиждаха, нараняваха, гледаха лошо ... а аз се опитвах да ги изкарам на техния път и не се предавах, докато не успея ... а после забравена и сама си тръгвах ... както си тръгвам и сега ...
Останах сама с гробаря ... много трака този човек .. искам да заспивам вече, моля ... и тогава до мен достига звук от плач и проклинане на всякакви светии .. този глас ми звучи познато ... с цялата си обич пускам душата си при него ..
Тръгнах си, за да остана ...

[`Fallen_Angel`]

    Безвремието на любовта
« -: Юли 30, 2006, 02:15:06 pm »
   Отговори с цитат
Капките дъжд падат към жадната земя в сноп от хиляди слънчеви лъчи. Нежната музика, която извличат от сухата пръст се превръща в благоухание на разцъфнало цвете. Тревата измита от галиовните ръце на падащата вода шумоли в приспивна песен, разпръскваща мириса си в полето. Спокойна красота докосваща с пръстите си от вятър всяка част от небето и земята, оставя вкуса на устните си във вечността на момента. После обвива в хладна,но чувствена прегръдка будещия се ден, за да се стопи в приближаващата нощ.


А аз вървя през поле от сняг и усещам мекия допир на топлата трева. Вдигам очи в сумрака към небето, за да видя как Слънцето прегръща Луната, завинаги събрали се в тишийната на Космоса. Студената им пареща милувка докосва хилядите овощни дръвчета, които разцъфнали дават вече своя плод. Откъсвам един розов цвят и отхапвам от зелената ябълка в него, която оставя по устните ми вкуса на презрелия плод. Усещам и вкуса на сладките ти целувки, осолени от моите сълзи, които така и не изплаках.
Поточето шумоли в своето спокойствие,изтръгвайки ме от мислите, които не смея да помислия, а в него лудите рибки още не снесли своя хайвер, вече плуват до придобиващите очертания сенки на своите дечица. Папратта около него се полюшва при допира на неизвилия се вятър, за да разпръсне още необразувалия се в сърцевината си мъх.


А аз вървя през безвремието на времето и единственото нещо, което не се променя пред погледа ми е това, че те обичам...

[`Fallen_Angel`]

    Ти така и не дойде
« -: Юли 23, 2006, 12:56:22 am »
   Отговори с цитат
Слънцето изгрява над брега, осеян с хиляди черупки на миди. Бурята вилня дълго тази нощ, за да изтръгне и преобърне сърцето на морето, а може би това беше една груба, неразбрана милувка. Само морето знаеше или поне така се надяваше студеният вятър.
Ти така и не дойде...
Скрита в сенките на огромното дърво, което растеше близо до пътя, отделящ високия скалист масив от плажа, гледах надвисналите облаци, които бързо смиряваха своя буен нрав под гальовните пръсти на слънцето. Там обаче не можех да се предпазя от хапещия вятър, който подемаше изпълнения ми с болка вой и го отнасяше към бурята, която се отдалечаваше навътре в морето. Затова се отказах да се крия и излязох на плажа, брулен от кинжалите на ледения дъжд и ударите на нестихващия вятър. Пристъпвайки бавно към морето, събух едната си обувка, а после другата, оставих студеното слънце да погали влажните ми страни и направила още няколко крачки, седнах на мокрия пясък, точно където вълните целуваха ходилата ми и с тих шепот ме приласкаваха да тръгна след тях. Не още! Нека постоя още миг...
Ти така и не дойде...
Погалвам пясъка и чертая с пръстите си някакви неразгадаеми, дори за мен символи . Сигурно са поредната ми молитва, която се опитвам да превърна в магия, за да те призова пред мен. Пореден вой се изтръгва от гърлото ми, което дори вече не може да шепти, толкова ме боли, но продължавам да изтръгвам нечовешкия вой от гърдите си. Още и още!
Ти така и не дойде..
Събрах в побелелите си от студ ръце шепа пясък, в която се загледах жадно с очи незатваряни за дълбок и блажен сън от месеци. Гледах, а блещукащите песъчинки ми се присмиваха с кокетната си суета. Те имаха своето място, една до друга. Тук. На този пясък. Те бяха довени от хиляди ветрове и съединени под жаркото слънце. Присвих очи и устни в една гримаса на пълната омраза и с див крясък ги разпръснах. Не исках да са заедно. Исках да са тук, но сами като мен. А те продължаваха ехидно да ми се усмихват. Да се смеят на моята злоба, победили ме, накарали ме да се чувствам по-малка и незначителна от тях.
Ти така и не дойде...
А аз вече си тръгвам. Време е да последвам шепота на вълните и да ги последвам. Да се слея с тях. Да намеря своето място в безкрая. Явно не е на този плаж, явно не  е под този изгрев. А така ми се искаше...
Ти така и не дойде...

[`Fallen_Angel`]

    Феникс
« -: Август 23, 2006, 03:24:31 am »
   Отговори с цитат
  Седнала до огъня се взирам в отблясъците, които светлината му хвърля по изсъхналата трева. Листата на дърветата напяват дива песен смесваща се с аромата на приближаващата буря, а аз шепна тихичко една приказка.
Познаваш ли приказка по-стара от тази за любовта? А имаш ли желание да я чуеш от една стара жена?
  Тогава седни до мен край огъня. Посгрей измръзналата си душа, а аз ще я нахраня с думите си.
  Сигурно много хора са ти говорили за любовта. Сигурно си се наслушал на преспналите им от сълзи или от обещания гласове, а може би си чул и онези - тихите, които скривайки се в сенките на миналото казват "Сбогом" по един или друг повод.
  Съмнявам се обаче, че си  чуло истинския глас на любовта. Той е тих, спокоен и винаги те кара да погледнеш със сърцето си, за да видиш звездите. Но не със своето сърце, а с това на любимия човек, което шепне по вятъра " Погледни звездите. Аз ги гледам. Ела при мен. Пусни душата си. Ще я гушна и застанали така сред звездите ще им се радваме". Напевен глас, който с всяка нота приближава душата ти към своята, за да се съединят в едно цяло, една любов, едно.
  Любовта обаче има и мек глас на утринна зора, когато още неотворил очи, с носле търсиш позната миризма, която влива в сърцето ти хиляди образи и отразява две искрящи очи. Любовта има топъл глас на обедно слънце, което гали страните ти, докато ти си представяш ръцете на любимото същество. Любовта има шепнещ глас на нощен бриз, който дарява покой на душата ти. Но истината е, че любовта е няма.
  Самата тя толкова ни обича, че е  изпълнена с достатъчно вяра, за да остави вътрешния ни глас да говори. Вярва, че той е достатъчно добър, справедлив, смирен и нежен, че да отрази една малка част от самата нея в сърцата ни. Но ние като истински хора за съжаление често грешим. Любовта обаче се надява, че ще подтиснем крясъците на подивелия ни глас, когато сме наранени и ще се слушаме в тишийната. За съжаление никога не го правим, а горим на собствените си клади и дори си наливаме сами маслото в огъня. Любовта обаче проявява търпение и чака всичко да изгори, за да събере в шепите си пепелта и от нея да извая феникс или да я разпръсне, докато отново дойде време да придобие формата на малко, тупкащо сърце.
  Знаеш ли, малко феникси съм виждала и не знам как да ти ги опиша. Можеш да ги познаеш по очите им. В тях има онова тихо спокойствие на буйния пожар, който няма нужда да дере гърлото си, за да обяви съществуването си. Пожар, който гори, но по-скоро би изгорил себе си, отколкото да убие сърцето, което обича. Вик, толкова безмълвен, че да разтърсва тишийната. Съществуване, което съществува и не пита "защо". Един толкова истински феникс, който се е слял с любовта.   
  Повдигни очи. Нека видя феникса в теб.

[`Fallen_Angel`]

Quo vadis, domine?
« -: Октомври 12, 2006, 06:35:36 pm »
   Отговори с цитат
Хората казват, че човек има душа.
Хората казват, че човек е измислил тази история за душата, за да не се чувства толкова обречен, за да търси своето място под слънцето, за да... за да ... много неща..

Хората говорят и говорят .... но досега никой не е успял да опише това тяхно притежание, с което толкова се гордеят..

А Дяволът дойде една нощ при мен, за да я открадне...

Седна най-лежерно на отсрешния стол, дръпна си от цигарата, която току-що бях запалила и ми се усмихна с онези очи, в които се виждаха огньовете на ада през пелената на сярната мъгла .... красиви очи са тези - живи и лакоми. Хубаво ми стана, когато се почувствах така искана от тази жадна, изпиваща ме сила.
Повечето мъченици лелееят такива изпитания на вярата си. Мечтаят да се докажат достойни пред своя Господ. Сега и аз се наредих до тях... но за съжаление не по свое желание, пък и не се чувствам като мъченик .. звучи ми твърде високопарно

Запалих още една цигара и му я подадох.

Дали с това забих пирон и в неговия ковчег или просто си записах още един грях към списъка, който вече беше достигнал няколко страници...  Странно .. по какво ли щяха да ме съдят, когато денят ми най-после дойде .. по един грях, на килограм провинения или възоснова на това колко очи съм видяла разплакани ... а може би Господ щеше да ме заведе пред някое огромно огледало, където да видя свойте очи, за да прецени колко от подаръка му - моята душа - съм съсипала .. все пак на никого не му е приятно да му върнат подаръка или пък същият да е раздробен на парченца...

Посегнах за втора цигара, дръпнах си и издишах дима в лицето на Дявола..

В лицето ли ... той нямаше такова ... сменяше си го постоянно .. винаги заемаше облика на човек, когото обичам ... и когото по някакъв начин бях разочаровала, докато най-после не застина в лице ... в моето лице ... отражение на мен . ... човекът, когото най-много бях разочаровала.. Мислех си, че ще е по-страшно, че ще боли повече, но почувствах ... точно едно нищо ... Най-страшна е празнотата, не болката, не отчаянието, а празнотата .. Може би трябваше да заплача през тази празнота, но нямах желание .. Добавих просто една трошица от разочарованието си при онзи големия куп,където го трупах ...


Усмихнах му се със същата усмивка, която се появи по устните му, когато си помисли, че съм победена ...

А нима не бях? Нима не бях се изправила пред нищото в безрвемието, в което цигарата всякаш продължаваше да дими .. и дими ...


От празна чаша пак пия
Напълнена с кръвта на Самотата
Поглъщам я бавно и вия
За да счупя тътена на Тишината
Цигарата бавно догаря
Просмуквайки в мене Смъртта
Димът очите отваря
Около мен е облак от Празнота


Остана една последна цигара в измачканата кутия ... ще си я оставя за по-късно .. още ми се ще да погледам физиономията на този Дявол ..

Той не ми предлага скъпа кола и мильон долара като по филмите, а ми показва най-страшното - собствените ми очи .. за да се откажа от цялата притъпена болка, от цялото ежедневие, което карам по инерция .. и да вземе душата ми ... да вземе платното, върху което рисувах неуморно толкова години ...


"Вземи я" прошепнах му тихо с поглед, в който горяха едни друго огньове ... по-страшни от неговия ад .. .моя ад ...
В този момент усмивката му стана по-широка от всякога ... протегна ръка ... а аз му подадох последната ми цигара, станах и се загледах навън ..... в светлините .. в града .. в планината и го изчаках да си отиде ..


А на планината стоеше Той и ми се усмихваше ...

[rado]

 :) Здравей. Ти много неща си наредила тук. Хубави  са  и ще стават все по- хубави. Продължавай. [heart__]

[`Fallen_Angel`]

Благодаря ти :))

Това са стари мои неща, които просто върнах във форума ...

Дано да си прав, че ще стават по-хубави .. на това се надявам  :p

[Don_NUTSO]

:)  [bravisimo]

[`Fallen_Angel`]

Благодаря :)))

Нямаш ли какво по-стойностно да четеш, бе  :p :p

[tuik]

Хмм... след година пауза някой изрови пожълтелите листа от прашния долап... Странно там пише толкова много истини... истини дори и за сегашния момент... Хубави размисли, Браво... :)

[waitshark]

Ковчег  [mhmm] неоценимо е

[Lake_Lady]

Невероятни са!!! Как само си уловила усещанията и мислите...[inlovee]

[`Fallen_Angel`]

 [shame] [shame] [shame] [shame] [shame]