Падналия ангел

[SkitnicaVmoretO]

През дупките по старите, опърпани, кадифени пердета, неканени и нахални слънчевите лъчи надничаха в стаята. Един от тях играеше весело по малкото й личице и я подканваше да става. Анн отвори очите си и сбърчи носле, това топло, нахално слънчице я будеше от най – хубавия й сън, без да поиска разрешение. Стана. Малките й боси крачета тупкаха по дървения под и я заведоха право до открехнатия прозорец. С изненада откри, че слънцето я бе събудило защото най-хубавия й сън се бе сбъднал, потърка очи за да се увери, че не я лъжат.
Беше пролет – голямото черешово дърво срещу прозореца й беше цъфнало, за една едничка нощ. Цялата градина преливаше от зеления цвят на дърветата, а в самото й сърце се преливаха стотици нюанси от цъфналите пролетни цветя. Навред прелитаха пеперуди – цветна феерия от петна които летяха насам – натам под лекия напор на пролетния ветрец.Всичко наоколо бе обляно в златния дъжд от слънчеви лъчи, които игриво ту се криеха зад клоните на овошките, ту се показваха из зад листата им.Някъде отстрани идваше звук от ромона на горското поточе, което пригласяше на накацалите по дърветата птички, огласящи със сладките си песни цялата околия. Дори тяхната песен тази заран изглеждаше някак по-жива и пролетна...
Женски викове и натрапчивия звук на звънец, прекъсна сладкото униние в което бе изпаднала Анн. Тя се стресна. Беше време да разнася закуската, а дори не бе съблякла продраната си и крайно умаляла вече нощница. Женските писъци идващи от долния етаж на къщата, ставаха все по-истерични и настоятелни :
-   Анн, ти мързеливо хлапе такова, слизай веднага, имаш задължения които няма да се свършат сами !
Поредната утрин, която започна без ,,Добро утро" и ,,Как спа?". За Анн чието ежедневие от години започваше така, това вече нямаше значение. Слугуваше в къщата на собствения си баща, на жената която той бе прибрал от улицата и двете й деца. О, Господи как мразеше тази жена, която изливаше всичката си ярост върху нея, а баща й бе толкова зает да се самосъжалява и да оплаква трудния си ден, че дори не забелязваше как малкото му дете от господарка, се бе превърнало на слугиня в собствения си дом. Очите на малкото, осемгодишно момиче се насълзиха и тя захлипа тихо и незабележимо, докато слизаше надолу по-стълбите.
В кухнята завари мащехата си, да се кара на дъщеря си, която макар и на петнадесет години, се държеше като бебе.Навярно разглезения й нрав я караше да прави всички онези ужасни неща, за които после прехвърляше вината на Анн.
- Край, Танита, това преля чашата на търпението ми.Омръзна ми да демонстрираш инатия си характер и неуважението си към околните. Това което си направила е непоправимо.Още днес искам да намериш тази гривна, за да не спиш навън довечера.
По бузите на другото момиче се стичаха сълзи. Тя бе толкова палава и ината, че след всяка своя пакост навличаше цял куп проблеми на околните. Този път от яд бе хвърлила една от гривните на майка си в близката крайпътна пропаст и тя бе паднала на една скала близо до ръба на пропастта.
-   Но аз... - хлипаше, момичето.
-   Ти, ти още сега отиваш да поправиш глупостта, която си имала неразумието да извършиш.
Анн гледаше отстрани, изчаквайки търпеливо да настъпи момента в които тази ярост, ще се прехвърли на нея, а той разбира се настъпи :
-   А ти, малка нехранимайковице, кой ти  разреши да се успиваш с цял половин час, не е дошъл деня в който ще пия сутрешното си кафе студено, за да може една слугиня да се въргаля блажено под завивките.Не си мисли, че ще ти се размине – от очите на тази противна и властна личност излизаха искри, тя не можеше да си поеме въздух от викове, а лицето й бе почервеняло, като узрял, градински домат.
-   За всяко провинение си има наказание и ти ще изтърпиш своето. Днес не само ще чистиш ами ще изтъркаш от игла до конец цялото имение. Всяко затънтено кътче, всеки прозорец, всяка стая, всеки квадрант, стълбите, ще излъскаш пода, така че да блести от чистота, после ще отидеш да нахраниш и напоиш животните, да пометеш целия стопански двор и пространството пред портата.
И тя лъскаше и чистеше, търкаше и миеше подове и прозорци цял ден, без да спира, без да си почине дори за миг. От време на време поглеждаше към слънчевите лъчи, които игриво я подканваха навън, за да се наслади на пролетното ухание, но тоз час срещаше зоркия и гневен поглед на своята мащеха, която озъбено я ,,подканваше" да продължи със задълженията си.
След като свърши и последната от дадените й задачи , Анн се усмихна.Беше едва обед и тя имаше време все пак да излезе сред обляната в пролетно настроение градина.Сърцето й се изпълни с радостен порив, небесно сините й очи грейнаха от мисълта за играта й с пеперудите,вятърът играеше с  дългата и руса коса, прилежно стегната в опашка.Снежно бялата й кожа блестеше окъпана от слънчевия дъжд, който обливаше цялата градина. Цялото същество на това неземно красиво малко създание пееше от щастие. Не случайно всички в града я наричаха ,,падналия ангел" – тя носеше у себе си онази чиста и непорочна детска радост, към малките и незначителни неща, които бяха като съкровище за нея.
Анн пое по пътеката, която водеше към близкия поток. Струваше й се, че бе чакала този ден със години, макар че от миналата пролет бяха изминали само няколко месеца.
Искаше й се този ден никога да не свършва и пролетната й разходка да продължи с часове.Можеха да й отнемат всичко хубаво на този свят, но никога нямаше да й вземат пролетта...
Съвсем близо до потока към който се бе запътила, зад високия храст на един завой Анн дочу жално хлипане. Продължи напред, загрижена за гласа които ридаеше сам, в храсталака.
А там, обляна в сълзи, които капеха по копринената й рокля и оставяха големи, мокри петна стоеше доведената й сестра. Ръцете й трепереха, а по тях се стичаше кръв и се смесваше със течащите й сълзи.
- Аз... издрах си ръцете и ужасно ме болят.Опитах се Анн... но не мога да я взема страхувам се, високо е...сега ще спя сама, навън тази нощ.
Сърцето на Ани се сви.Колкото и да не навиждаше това малко човече, което всеки ден я ругаеше и й причиняваше ужасна болка с думите си, сърцето й бе толкова чисто, че тя не можеше да не я съжали. Знаеше, какво е да останеш сам, в мрака без подкрепата на някой който да те стопли в студената нощ. А Тани никога не бе оставала сама, навън.
- Почакай ме тук. – каза Анн и се запъти към скалата на която блестеше гривната на мащехата й. Не смееше да погледне надолу, защото се страхуваше, че ще падне, не смееше обаче и да затвори очи.Там където стъпваше, скалата се люшкаше заплашително под краката й, големи парчета камък се отронваха от нея и се разбиваха звучно на прах в пропастта. Изпокъсаните й обуща се плъзгаха по стръмната скала и тя губеше равновесия на всяка втора крачка. Гривната беше пред нея, протегна се, хвана я  в малката си ръчичка и пое стремително назад.
Изкачи се обратно на пътя и подаде гривната на Тани.
-   Заповядай.
-   Задължена съм ти. Прости ми всичко което съм ти сторила до този момент...ти наистина си паднал от небето ангел.
,,Ангел" ... помисли си Ани. ,,Ангел който живее в ада" Стоеше на ръба на скалата, на крачка от пътеката и си мислеше за всички неща, които един ангел не заслужава.За всичката болка и всички сълзи, всички лоши и груби думи, за забравата от собствения си баща, за безсилието пред тази несправедливост.
Крачетата й отмаляха, цялото й тяло сякаш отказа да се държи и тя безмълвно се отпусна назад... Докато падаше си мислеше само колко силно около нея мирише на пролет.
Тани се при у дома, в очите и блестяха сълзи.
-   Къде е малката слугиня, виждала ли си я ? – попита с ледения си и жесток глас майка й .
Тани погледна нагоре към небето, усмихна се и отвърна :
- Тя си отиде завинаги...отиде си у дома !!!

[`Fallen_Angel`]

Красиво е ...

[SkitnicaVmoretO]

Благодаря ти прелестна  :)  [heart__]

[BlackCat]

разказ, повлиян от Пепеляшка  [lol]
само че с трагичен край  [confused]

[SkitnicaVmoretO]

Абсолютно  :)

[deskatasum]

 [cvetee]ЕЙ рАЗПлАКА мЕ..........мНОГО Е ХУбАВО

[SkitnicaVmoretO]

Благодаря ти  :flyingkiss:

[ackasha]

[cvetee]ЕЙ рАЗПлАКА мЕ..........мНОГО Е ХУбАВО

[SkitnicaVmoretO]

 [heart__]  [inlovee]

[rado]

Ей , ти много тъжни работи пишеш! :)

[SkitnicaVmoretO]

Май малко така се получава, но пък понякога намирам красота дори в тъгата  :)