АЛЕКСЕЙ ВИДИНСКИ
“ЖИВОТ КАТО СТРОШЕНО ОГЛЕДАЛО”
Познавате ли Петя Дубарова? Зная, че въпросът е излишен. Онова слънчево момиче от морето, Бургас и лунапарка. И знаете ли кое е общото между повечето велики български поети? Дори и родените в 60-те и 70-те години на 20-и век? Невероятно общото. Трагично общото. Че си отиват съвсем, ама съвсем рано. А България, слава Богу, наистина обича поне мъртвите си поети.
Вече има още един. На 25. Завинаги. Много е за 40 години да преживееш двама мъртви поети. Единия – твой връстник. Другия – ученик и приятел.
По–добре е да не минат десетилетия, преди някой да го намери… По – добре е още днешните хора да се докоснат до тази
“кротка приказка за буйна душа” – Алексей Видински – “Живот като строшено огледало”
Възпитаник на І АЕГ и 133 СОУ “Пушкин” преди това.Студент по английска филология в СУ.Син на майка рускиня и баща българин. Внук на руски генерал – филолог,журналист,ерудит.
Аристократ по дух, по размаха на щедростта към хората, по финес, по благородство… Романтик по душа, изписана дори в деликатните черти на лицето, ръцете… Огнен по онзи начин на Висоцки, в който казва истината право – куршум след куршум и хвърля настрани и където и да е написаното, защото ПОСЛЕ няма значение.Важно беше само ТУК и СЕГА. И днес още е ТУК и СЕГА. И винаги е ТУК и СЕГА.
Това момче написа в 18 – тата си година:
Това е то, безлично съществуване
От ден на ден припряно преживяване
Абсурдно и отчаяно преструване
С очи затворени до пълно ослепяване
Апокалипсис ли? Месия – конник?
Несправедливият след смъртта ще страда?
Евангелието било законник?
Та ние сме родени в Ада!
Една несъществуваша реалност,
Възникнала в ненужно измерение
Измислен свят, изпълнен е с бруталност
В парадоксално изкривяване на времето…
/ из “Апокалипсис” /
Познавах тази особена светлина. Искряща. Горяща. Светлина, родена много рано тук – преди Земята да е готова, преди човечеството да се е пречистило.
Поезията на Алек. Огънят, в който изгаря. Това е чистотата и смелостта да разпознаеш света по определен начин. По болката в него. По грозотата на компромисите, в които хората и дните се въргалят. Само силната светлина може наистина да контрастира с мрака. И да се получи сблъсъкът.
Куршумът не беше нито слабост, нито поза. Тази поезия разкрива мистерията. Неопетненото,чистото, чувствително съзнание в най – фината вибрация на света не може да приеме сивотата, зацапването, камо ли чернилото. Не може да лавира. Не може да се измъква. Чистото, Сияйното просто Е.
На 22 години – 3 години и половина преди последния избор Алек пише:
Играта с думите май вече загрубява
Май време е да търсим същността
Какво ли ще я правим тази плява
Къде ли ще си вместим съвестта.
………………………………………………………….
На думи… всички можем да сме силни
Непобедими,храбри,даже романтици
А смисълът… в момента не е стилен;
А истината… е, ще я засипем с трици –
Да не ръби.
В далечната 95-та, на седемнайсет, преди да срещне Голямата любов, абсолютно невъзможното, невероятното за повечето хора, Алек започва едно изпепеляващо разпознаване на бъдещето в стихотворение, което завършва с :
Катеря се по склона след Сизиф,
За да открадна чуждото страдание
И започва с :
Живот като строшено огледало
Образът на огледалото,непреднамерено и отразяващо светлината на духа, е вграден в цялата тази поезия. Мотивите за огледалния свят,чудната страна и Алиса са вълшебните точки във фокуса на живота му, наистина преживени в цялата болка и прекрасност от Алек. Строшеното огледало,и децата знаят, е знак за нещастна любов. Какво остава за нас, порасналите – обичащи и вечно недообичани. И ние го знаем добре,като децата.Но Света отвъд – в “страната на чудесата” го има в съзнанието и душата на Големите, на онези, които създават светове. Съществото, което обичаме, носи своето земно име , като земната си същност , например “Е….” /”На Е.”/ , а любовта ни към него е “Алиса”…
За всичко ТУК и СЕГА и за Невъзможното, за всичко видимо и за невидимото отвъд него – за това гореше и изгаряше още един млад български поет. Завинаги млад.
Той владееше блестящо дълбокия руски и любимия английски език. Имаше бисерен български. С лекотата на полет влизаше в най-необятната глъб на Езика, Културното, Архетипното.
Алексей Видински беше прецизен преводач, виртуозно реализиращ симултанния превод. Най-младият и най-високо оцененият преводач на английски език в Министерство на финансите през 2003-2004г.
Той беше Огнен приятел, Влюбено сърце и Океан от познание, невъзможно сякаш, неразбираемо дълбоко за годините, отмерени с брояча на времето. Двайсет и пет. Оказва се, че в четвърт век човек може да прозре мъдростта на света и да откаже напълно компромиса.
Той пътуваше по цяла нощ към морето само за да види изгрева там. И се връщаше в същия ден. Работеше като луд, с натовареността на възрастен отговорен човек. Всички го обичаха, навсякъде имаше успех, но не се залъгваше с успешност, щом душата му страдаше и любовта не променяше реалността.
Той беше единственото слънце, което не се приспособи и не се укроти в гънките на ежедневното. Съчетаваше дръзновението и безкомпромисността на Висоцки и крехкостта и дълбоката нежност на поетите романтици. На онези, които рано намират Отвъд.
Тази поезия разказва за всичко това.
“Живот като строшено огледало”
Алексей Видински
Анета Иванова
Ноември,2005 г.,София
