Облачето

[LeeAnn]

част 1-ва: Облак, Вятър и Слънце


Облакът, всъщност беше момиче, даже не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така, че по-скоро беше момиче.

Облакът, всъщност беше Облаче, пухкаво и щастливо, което имаше мечта. То искаше да намери Вятъра, или поне топлият въздух, който се издигаше от земята, и заедно с него да полети и да достигне другите облачета, които нежно плуват в небето. Облачето искаше да ги пипне и да надникне в тях, а даже му се искаше да погъделичка ангелчетата, които кротко спинкат там.

Един ден Вятърът дойде при Облачето.

Вятърът, всъщност беше мъж, пораснал и зает, който някак бе разбрал за мечтата на Облачето.
Вятърът беше виждал много облачета преди и разказваше на малкото Облаче за тях. Вятърът беше летял насам, натам, наляво и надясно, и дори нагоре. Беше виждал облаците, които живеят високо, високо, там, където погледът не достига, но каза, че те са ледени и недружелюбни и не биха се харесали на малкото Облаче. Вятърът обеща на Облачето да му помогне да полети и да се рее във въздуха, заедно с другите облачета.
Вятърът и Облачето разговаряха само от време на време, защото Вятърът наистина беше зает с по-важни неща от бъбренето с розови непораснали дърдорковци.

Всеки път, докато разговаряха, Облачето се променяше – ставаше ту прозрачно и избледняваше, носейки се в мислите си далеч над хоризонта, ту розово и засрамено от въпросите, които задаваше /или по-скоро от отговорите, които получаваше/, ту сиво и тъжно, като почти се превръщаше в мъгла....
Един ден Вятърът се появи – силен, рязък и студен – и минавайки през Облачето, почти го разкъса на две ... и изчезна ...

В този миг, за късмет на Облачето, наблизо мина Слънцето.
Слънцето, всъщност беше момче, даже едно съвсем порастнало момче, което, обаче, искаше да си остане дете.
Слънцето, всъщност беше Слънчице, защото грееше силно и всеотдайно, и не бързаше за никъде. Слънчицето и друг път беше виждало Облачето, но сега му се стори, че то не е пухкаво и щастливо, както обикновено, а някак сиво и нещастно.

Слънчицето се спря и видя разкъсаните от Вятъра крайчета на Облачето, както и сълзите му, които се сипеха като дъжд по земята.
Слънчицето беше обикаляло надлъж и шир и беше виждало как малките пуйчета си надуват коремчетата, докато играят. И то научи Облачето на тази игра. Докато Облачето играеше под топлите лъчи на Слънчицето, сълзите му отново се превърнаха в пара, краищата му се заоблиха и усмихнаха и то отново стана онова пухкаво и щастливо Облаче, което Слънчицето познаваше от преди.

След малко Вятърът се върна, но не разбра какво бе сторил...

[ilusia]

Мило , невинно и красиво ;)
Браво :)
Много ми харесва като идея...
може би само поясненяита кой кой е са излишни :)
стана ясно ...

[LeeAnn]

Когато Вятърът се върна, Облачето все още беше там. То вече не плачеше, беше се успокоило, усмихваше се и дори играеше със Слънчицето на онази игра, която бе научило от малките пуйчета. Спомняте си я, нали?

Вятърът научи какво бе сторил, но не го разбра...

Или може би не искаше да го проумее! Не само, че не искаше да проумее, но дори говореше сърдито и надменно на Облачето.
Обясни му, че той е един много важен Вятър и има стотици облачета, за които да се грижи и да люлее в Небето. Облачето се почувства така, сякаш бе спряло порива на Вятъра!

Вятърът, по-студен и пронизващ от всякога, посъветва Облачето да потърси други Ветрове...
Облачето се натъжи отново...

То знаеше, че не е най-важното Облаче в това Небе, но се почувства като единственото, за което няма място там...
Облачето искаше да поговори за последно с Вятъра!

Искаше да му каже толкова много неща....

Искаше му се, Вятърът да научи, че всеки път, когато минаваше, отнасяше със себе си по частица от Облачето ...

Понякога Вятърът отнасяше със себе си частица от наивността и плахата неувереност на Облачето, но понякога...

Понякога отнасяше частица от ентусиазма му...

Понякога – частица от надеждата...

А най-често отнасяше частица от мечтите...

Облачето не знаеше как да върне тези частици обратно!
Затова не каза нищо... То не вярваше, че Вятърът ще го чуе...
Облачето послуша съвета на Вятъра и тръгна да търси друго Небе и друг Вятър...

Помисли си, че още не е късно, защото все още носеше в себе си Надеждата и Мечтите!

Когато Вятърът се върна, Облачето вече го нямаше! И Слънчицето също не беше там...

[EvIcHkA]

Прекрасно !!!  [heart__]

[LeeAnn]

Много преди Облачето да срещне Вятъра, когато още беше малко дете, то растеше спокойно и щастливо, на едно прелестно и просторно място, в самото сърце на Балкана. Тогава то, с всеки нов ден, откриваше света, мамещ и любопитен, видян такъв, какъвто могат да го видят само очите на малките деца.

И, както обикновено се случва с всички малки деца, докато растат, Облачето откриваше мечтите! Всяка сутрин, когато отвореше очички, то виждаше величествения Балкан, облечен в пъстроцветна дрешка, как гали простора и флиртува с Облаците. И не само с облаците, а и с едни особени горди птици, които не бяха като другите. А не бяха като другите, защото дори не бяха птици! Това бяха най-свободните, величествени и горди същества, от всички, които се рееха в Небето. Те идваха сякаш от никъде и изчезваха отново в него...
Облачето мечтаеше да бъде там, горе, при тях, да открие вятъра и да почувства свободата. Мечтаеше, но се страхуваше. Все пак си беше още дете!
И така, с всеки изминал ден, Облачето растеше и от дете се превръщаше в момиче, което продължаваше да мечтае да лети. И докато мечтаеше да лети, срещна Любовта и на нейните крила се понесе към един нов свят, изпълнен с Щастие и нови емоции. Но не забрави мечтата си да бъде с птиците, само я зарови дълбоко, на сигурно място.

Мина време, и точно когато Облачето си мислеше, че е забравило за детските мечти, в един ден, не съвсем обикновен, то срещна топлия Бриз. Бризът наскоро бе летял и разпалено разказваше на Облачето приказни истории за същите тези свободни, величествени и горди същества, които летяха в Небето, а дори не бяха птици! И Облачето, което вече беше жена, но някак по момичешки непораснала жена, се сети за своята мечта! Сети ли казах? Не, не е това думата!

Истината е, че Бризът заля с топлината си Облачето, изпълни го с лека лятна мараня и още преди то да се усети, мечтата му изплува отгоре и се върна толкова жива и пламтяща, сякаш през цялото това време е чакала единствено този миг.

А най-хубавото беше, че Бризът познаваше ветровете и обеща на Облачето да сбъдне мечтата му...

[LeeAnn]

За първи път в живота си, Облачето изпита истинско удовлетворение като разбра, че е сгрешило... То бе допуснало грешка! Ужасна грешка, за която плати с част от увереността, надеждата и мечтите си! Облачето мислеше, че тези частички, които Вятърът отнесе при минаването си през него, са безвъзвратно загубени и никога, ама съвсем никога, няма да се върнат. Но грешеше! И колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, поне пред себе си, че дори пухкавите всезнайковци понякога грешат!

Хубавото беше, че не се наложи да се извинява за грешката, която всъщност се оказа най-обикновено недоразумение, защото дърдорковците, особено когато са розови, изобщо, ама никак, не обичат да се извиняват! И друго, което трябваше да признае пред себе си, беше, че грешките помагат да пораснеш, макар и малко!
Как се случи това недоразумение ли? Облачето често си задаваше този въпрос и накрая разбра, че има само един-единствен виновен – то си беше виновно самичко! Досега Облачето не се беше сблъсквало с толкова силен, стабилен, последователен и устремен Вятър, който да знае точно накъде е тръгнал и как да стигне именно там, и който не позволяваше на малки досадни непораснали мечтатели да пречат. То си мислеше, че Вятърът е непостоянен и самовлюбен, като всички познати му до тогава ветрове и че просто не харесва малки Облачета! Но, за щастие, грешеше!

Вятърът харесваше Облачетата – и малките и големите, и розовите и сивите, и пухкавите и по-плътните... Не обичаше само досадните Облачета и за да се оттърве от безбройните им объркани и оплетени въпроси, се шегуваше с тях, по свой си, ветровит начин! Точно тези шеги Облачето не разбра и се нацупи като малко дете, точно както се цупеше, когато не му разрешаваха да яде сладолед! Но понеже беше пораснало (не много, всъщност) си остана нацупено и сърдито доста дълго време. Толкова дълго, че чак Вятърът се зачуди, възможно ли е един пухкав розов досаден въпроско, който иска всичко да знае, види и пипне, изведнъж да няма повече въпроси!?
Затова, когато Вятърът приключи с всички важни за Небето дела, той отново се върна при Облачето. Върна се спокоен, малко хладен, но дружелюбен, ветровито шеговит и закачлив, но изпълнен с търпение и разбиране, и те отново започнаха да разговарят! Разговаряха дълго и спокойно, като Вятърът внимаваше, малко, с шегите, а Облачето внимаваше, и то много, с въпросите.

Сега Вятърът беше някак различен... Той бе запазил всички увлечени във вихрушката мечти, надежди и стремления, които Облачето смяташе за изгубени. И нямаше как да не го направи, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!
Нещо повече: Вятърът дори му носеше още...
Мечтите на Облачето започнаха, лека-полека, да добиват плътност, очертания и все по-реална форма...
Облачето съвсем ясно осъзна, че точно това е Вятърът, който ще сбъдне детската му мечта да лети!
И сбъдването бе съвсем близо...
Полетът предстоеше...   

[LeeAnn]

... Вятърът пазеше мечтите, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!

Един ден Вятърът заведе Облачето на разходка! Но не на каквато и да е скучна разходка за пораснали ветрове и уморени мечтатели, а на истинска разходка - разходка в Царството на Ветровете...
Облачето само беше слушало за това тайнствено пространство, в което се събират всички ветрове. Представяше си го като загадъчно закътано местенце, отвъд планините, чиито очертания бледнееха на хоризонта... И се оказа право, ... почти. Облачетата, особено непорасналите, обожават да са прави, макар и само почти, и това ги прави още по-големи и неудържими всезнайковци.
Но този път не стана така. Облачето беше омагьосано от вълшебството, което витаеше във въздуха. Там се бяха събрали всички ветрове... Имаше малки ветрове, и големи ветрове, топли и студени, спокойни и поривисти, постоянни и променливи.... Всякакви...
Всеки вятър си беше взел по едно облаче, което да разхожда и люлее, да издига и спуска... После взимаше друго, и друго...
Облачето се изплаши. Почувства неясна тревога и недоверие към тези непознати ветрове. Плашеше се още повече, когато някои от тях започваха да спорят ожесточено, на някакъв непознат за Облачето език. Тогава те, само за няколко секунди, преобръщаха всичко в Царството с главата надолу.
Облачето губеше представа за време и място...
Губеше от плътността и очертанията си...
Превръщаше се в едва различим на ярките слънчеви лъчи дим...
Ветровете, светлината и звуците преминаваха през него, като през прозрачна кристална завеса...
Облачето имаше чувството, че се е загубило сред ветровете...
Тогава Вятърът, който всъщност не изпускаше Облачето от очи, се приближаваше до него и го успокояваше. Обясняваше му за причините ветровете да се държат така или иначе, казваше му от какво трябва да се плаши и от какво – не, къде може да ходи и къде – не, с кой вятър може да си играе и с кой – не, какво може да пипа и какво – не, къде може да си навира любопитното носле и къде – не! ...
Докато слушаше думите на Вятъра, Облачето възвръщаше силите и част от смелостта си и отново добиваше плътност. Звуците пак се спираха в него и слънцето пак очертаваше сянката му.
Тогава Облачето се чувстваше наистина специално в Царството на ветровете! Много специално! Като истинска малка Принцеса ...

[EvIcHkA]

 :)

[LeeAnn]

Облачето не е виждало Дъжда, а Бурята е измислица на Ветровете...

Облачето беше малка принцеса в Царството на Ветровете и затова не беше виждало Дъжда. Ветровете не пускаха големите черни дъждоносни облаци дори да припарят до царството им. Облачето не ги беше зървало дори отдалеч. Само беше слушало за тях. Ветровете не обичаха да говорят за дъжда и когато Облачето настояваше да разбере повече, те винаги си намираха някаква изключително важна небесна работа и го оставяха да си се чуди самичко.
Понякога, когато Облачето ставаше наистина, ама наистина много настоятелно, толкова настоятелно, та чак им досаждаше, Ветровете започваха да играят на една игра, която наричаха със странното име "Буря". Те започваха така силно да фучат и обикалят наоколо, че често пъти, Облачето се плашеше и дори започваше да си мисли, че това не е само игра. Скриваше се на някое тайно местенце и дори не дишаше... После се сещаше, че то всъщност е Принцеса! Ами да! То беше принцеса и всички бяха свикнали да изпълняват неговите желания, достатъчно беше само да ги помоли и те спираха с тази страховита игра.
Затова Облачето говореше с по-непорасналите ветрове, които летяха волно насам-натам и бяха по-толерантни към въпросковците, защото още не им беше омръзнало да отговарят на въпросите им. А, и май още не знаеха всъщност как се играе на Буря, и Облачето се чувстваше свободно с тях... Свободно да пита и любопитства, разбира се....

Ветровете се страхуваха, че дъждоносните облаци могат да примамят Облачето да тръгне с тях, а то не беше достатъчно пораснало. И определено не беше готово! Затова, за да са спокойни, че този непораснал и неуморим мечтател, няма да хвъркне нанякъде без да го видят, не пускаха никого наблизо. Те искаха Облачето да расте свободно, необезпокоявано и щастливо и да пази детските си мечти. Колкото по-пухкаво, розово, любопитно и мечтателно растеше Облачето, толкова по-бавно щеше да порасне! То беше принцеса!!! А принцесите порасват последни и то мно-о-о-го бавно.

Ветровете му разказваха, че големите дъждоносни облаци пътуват, с тяхна помощ, разбира се, към високите планини с остри върхове, които едва се виждаха на хоризонта. Чак сега Облачето разбра защо му се струваше, че планините нямат върхове!!! Защото ги криеха в облаците! Планините нямаха нищо против, даже им беше приятно, да научават последните вести от Царството на Ветровете и приютяваха дъждоносните облаци с нескрито удоволствие. Там, тайнствено притаени в планинските върхове, свършваше пътя на дъждоносните облаци. Там те изсипваха Дъжда, до последната капка, и ... изчезваха... за да се появяват след това нови облачета...
Облачето знаеше, че ще порасне и също ще поеме в това последно пътешествие, заедно с Ветровете и другите дъждоносни облаци, но това не го притесняваше. До тогава имаше много мно-о-о-го време.

То знаеше, че от такива, влюбени във Ветровете, неудържимо-непоправимо-мечтателни дърдорко-въпросковци, се изсипваше най-топлият, лазурен, цветен и романтичен дъжд, който Земята можеше да си пожелае.
От такива розови непослушковци се изсипва дъжда, който кара тревата да расте, цветята да вдигат главички към слънцето, а влюбените да тичат боси по мократа трева, да оглеждат грейналите си лица в кристалните локви и да се обичат!!!

[LeeAnn]

Ветровете не искаха да пускат черните дъждоносни облаци близо да Царството си, защото те, колкото и да обещаваха, че няма да пуснат и капчица от дъжда, който носят, никога не удържаха на думите си. И не защото бяха лоши или несериозни. Не-е-е! Напротив, дори бяха много сериозни и съвсем не на шега даваха това обещание. Но, често пъти, колкото и да си сериозен, се намира някой непослушко, който да те разсмее. Какво става като се разсмеят дъждоносните облаци? Много просто - вали дъжд.

А в Царството на Ветровете винаги беше весело, затова и дъждоносните облаци обичаха да се навъртат наоколо. И нямаше как да е тъжно, с тези пухкавци, дето скачаха от вятър на вятър и по цял ден се забавляваха да летят насам-натам, да се въртят и търкалят, като пухкави бели топчици. И Облачето правеше така – само чакаше някое вятърче да се появи, за да го качи и повози, после да го даде на друго, после на друго...
Е, случваше се, от време на време, Облачето да падне от много игра, но знаеше, че тези неща се случват, и че те помагат да пораснеш, дори и да не искаш, така че не се оплакваше. Облачето не се оплакваше, защото знаеше, че който не внимава – пада, а който после се оплаква – не го пускат да лети с ветровете.
Облачето обичаше да скача от вятърче на вятърче, защото така успяваше да се засили повече и да лети по-високо и по-далеч, та да стигне чак до границите на Царството. Отвъд границите на Царството на Ветровете, но съвсем наблизо около тях седяха.... Да, дъждоносните облаци. Но не просто седяха, ами гледаха гонитбата на пухкавите топки, преобръщанията, сливането и разделянето им, се и смееха. Те не се смееха, а ми се кискаха в захлас и забравяха за даденото обещание – да не пускат дъжда. Облачето обичаше да разсмива, тези иначе сериозни и грандиозни облаци, защото всяка смешна капчица дъжд, която изпуснеха се превръщаше в красива Дъга.

Облачето много харесваше Дъгата. Тя беше толкова светла и дружелюбна! Дъгата разрешаваше на Облачето да си играе върху нея, да се спуска ту наляво, ту надясно и после пак да се изкачва. Даже му позволяваше да се спуска поотделно по всеки един неин цвят. Дори си измислиха една игра на цветове. Облачето затваряше очи и се спускаше, а след това се опитваше да познае по кой цвят се е спуснало. Облачето харесваше тази игра, защото всеки цвят на Дъгата беше различен и му носеше различно усещане. Нещо повече – Облачето вече си имаше любим цвят за всяко настроение!
Когато беше ядосано, или по-точно виновно за нещо, /според Вятъра, разбира се/, Облачето се спускаше по червения цвят, защото само така не си личаха порозовелите му краища.
Когато беше щастливо, Облачето се спускаше по оранжевия цвят, защото той беше най-тънък и гладък, и само по него можеше да се пързаля толкова бързо.
Когато беше весело и палаво, обичаше да се спуска по жълтия цвят, защото му се струваше, че в него е уловено слънцето.
Когато беше спокойно, Облачето се отпускаше в дебелия зелен килим и се спускаше плавно, с часове.
Когато се умореше да лудува, то се отпускаше в сините завивки и си подремваше сладко, докато не минеше някое вятърче да го подсети, че е време да се прибира в Царството, иначе Вятърът ще му се кара.
А най-много, Облачето обичаше да потъва в мечти във виолетовия цвят. Той бе така нежен и прелестен, че чак ухаеше на красота и свобода.
Дъгата също обичаше да си играе с Облачето. Тя наблюдаваше лудориите му и според това кой цвят е избрало Облачето днес, отгатваше настроението му.

Облачето и Дъгата се забавляваха истински, когато бяха заедно и затова Облачето се натъжаваше малко, когато слънцето поемеше към хоризонта и вземеше Дъгата със себе си.
Облачето знаеше от Вятъра, че Дъгата ще се върне отново при него и затова не тъгуваше за нея. Напротив! Оттегляше се тихо, на любимото си местенце, и започваше да крои планове за утрешните пакости, които да разсмеят дъждоносните облаци толкова, че да пуснат кристални капчици дъжд, които под искрящите слънчеви лъчи отново да се превърнат в Дъга...

[LeeAnn]

Облачето знаеше, че за да полети с Вятъра извън Царството на ветровете, първо трябваше да порасне. И то хем искаше да порасне, хем не му се искаше много-много...

За да пораснеш трябва да папкаш, да спинкаш и да си много, ама наистина много послушен. Да папкаш и да спинкаш не е трудна задачка. Даже е съвсем лесна за розовите непослушковщи, защото като се изморят цял ден да хвъркат от вятърче на вятърче и да играят с дъждоносните облаци, слънцето и дъгата, те така се изморяват, че едва успяват да си намерят креватчетата и да се сгушат в тях на мекичко и топличко.

Ама това с послушанието беше мно-о-о-го трудна задача. И Облачето се чудеше как може един розов непораснал непослушко да бъде послушен!?! То никъде досега не беше виждало послушни непослушковци! То знаеше, че големите облаци и силните ветрове, които все стоят отстрани и никога не се усмихват и не си играят, тези дето все намират за какво да мъмрят розовите дърдорковци и да се възмущават от игрите им, са пораснали и са послушни. Но те бяха толко-о-ова скучни. Като се ядосаха, ставаха още по-сериозни, сиви и студени и мърмореха непрестанно на Облачето: "Ах, Облаче, какво си непослушно!", или "Ама как може да не се спираш нито за секунда?!", а най-често казваха: "Стига си хвъркало, че ни се завива свят да те следим да не паднеш!". Оф, да! Те бяха наистина много скучни. Облачето разбра, че не е много весело и интересно да си послушен и да пораснеш. И не искаше да порасва!

Но тогава си спомняше за Вятъра... Вятърът чакаше Облачето да стане малко по-голямо и поне малко по-послушно, за да го понесе със себе си далеч извън Царството, да му покаже истинската магия на Небето и да го запознае с други силни ветрове, без да се страхува, че то може да пострада. Облачето малко се натъжаваше, защото хем искаше да играе облачните си игри, хем искаше да порасне и да лети далеч и на високо с Вятъра...
Тогава Облачето отиваше при Дъгата и си правеше люлка през нейната арка. То помолваше паячетата да му изплетат фина, почти невидима мрежичка и две въженца, които прехвърляше през Дъгата. И започваше да се люлее...
Колкото повече се засилваше, толкова повече му се струваше, че лети. От разказите на Вятъра, Облачето беше запомнило, че това люлеене най-много от всички други игри прилича на истинското летене, за което Облачето така силно мечтаеше.
Облачето се люлееше така бързо и толкова силно, че понякога чак връхчетата му се разрошваха и изтъняваха. Но му харесваше...
Харесваше му, че когато минаваше под Дъгата, цветовете й се отразяваха в него и то ставаше ту жълто, ту синьо, ту розово...
И Облачето продължаваше да се люлее с всички сили, да си представя, че лети и да се чуди дали да бъде послушно и да порасне или да си остане малка непораснала пакостничка...

[LeeAnn]

В този ден Облачето имаше рожден ден.
То ставаше на 3 ... или на 5..., а може би на 35 годинки... Никой не знаеше.
При облачетата това нямаше значение. И не защото облачетата не празнуваха рождените си дни или нямаха торта. Неее! Напротив! Имаха си рождени дни, имаха си и торти, но тортата беше облачна, а свещичките... Хм, ами свещичките всъщност всяка година бяха различен брой. Е, понякога се случваше да бъдат същия брой като миналата година. Как така ли? Случваше се, защото Вятърът определяше броя на свещичките за тортата.

Вятърът слагаше толкова свещички върху тортата, колкото бяха на брой пакостите на Облачето през годината. Колкото повече пакости беше направило то през годината, толкова повече свещички го очакваха на тортата му. Колкото повече бяха свещичките, толкова по-голяма беше тортата! А това беше прекрасно!
Колкото по-малко и непослушно беше едно облаче, толкова по-голяма торта с много свещички получаваше то за рождения си ден!

Всяка година, когато наближеше рождения му ден, Облачето ставаше някак по-кротичко и добричко и даже малко по-послушно... Защо ли? Защото потъваше в мисли за изминалата година и се чудеше колко ли свещички е приготвил Вятъра за облачната му торта. Опитваше се да си спомни всички бели и пакости, които беше направило – и малките, и големите. Но все не успяваше. Струваше му се, че е било най-послушното Облаче на небето...А това означаваше, че е пораснало...Когато получиш торта без свещички това означава само едно нещо – че вече си голям! А Облачето не искаше да порасва, защото да си голям е скучно!
Затова, като не можеше да се сети за нито една минала беля, то си намисляше някоя пакост, не много голяма, за самия рожден ден. Така нямаше опасност да остане без свещичка и да му кажат: "Вече си голяма, стига с тези облачни игри!"
За тази година Облачето си беше намислило една съвсем съвсем малка пакост и не можеше да разбере защо всички му се караха толкова много, и то точно на рождения му ден!
Облачето се успокои чак когато Вятърът му каза строго, но много сърдечно: "Кога най-сетне ще разбереш, че няма нужда да правиш пакости точно на рождения си ден?!", и после с усмивка добави: "Облачета като теб не порасват..."

И тази година Облачето получи огромна торта със стотици свещички...
Духна ги много внимателно, като си пожела никога да не порасва и те се превърнаха в хиляди малки звездички, които и сега блещукат на нощното небе...

[LeeAnn]

В този ден Облачето имаше рожден ден.

То ставаше на 3 ... или на 5..., а може би на 35 годинки... Никой не знаеше.

При облачетата това нямаше значение. И не защото облачетата не празнуваха рождените си дни или нямаха торта. Неее! Напротив! Имаха си рождени дни, имаха си и торти, но тортата беше облачна, а свещичките... Хм, ами свещичките всъщност всяка година бяха различен брой. Е, понякога се случваше да бъдат същия брой като миналата година. Как така ли? Случваше се, защото Вятърът определяше броя на свещичките за тортата.
Вятърът слагаше толкова свещички върху тортата, колкото бяха на брой пакостите на Облачето през годината. Колкото повече пакости беше направило то през годината, толкова повече свещички го очакваха на тортата му. Колкото повече бяха свещичките, толкова по-голяма беше тортата! А това беше прекрасно!
Колкото по-малко и непослушно беше едно облаче, толкова по-голяма торта с много свещички получаваше то за рождения си ден!

Всяка година, когато наближеше рождения му ден, Облачето ставаше някак по-кротичко и добричко и даже малко по-послушно... Защо ли? Защото потъваше в мисли за изминалата година и се чудеше колко ли свещички е приготвил Вятъра за облачната му торта. Опитваше се да си спомни всички бели и пакости, които беше направило – и малките, и големите. Но все не успяваше. Струваше му се, че е било най-послушното Облаче на небето...А това означаваше, че е пораснало...Когато получиш торта без свещички това означава само едно нещо – че вече си голям! А Облачето не искаше да порасва, защото да си голям е скучно!
Затова, като не можеше да се сети за нито една минала беля, то си намисляше някоя пакост, не много голяма, за самия рожден ден. Така нямаше опасност да остане без свещичка и да му кажат: "Вече си голяма, стига с тези облачни игри!"

За тази година Облачето си беше намислило една съвсем съвсем малка пакост и не можеше да разбере защо всички му се караха толкова много, и то точно на рождения му ден!
Облачето се успокои чак когато Вятърът му каза строго, но много сърдечно: "Кога най-сетне ще разбереш, че няма нужда да правиш пакости точно на рождения си ден?!", и после с усмивка добави: "Облачета като теб не порасват..."

И тази година Облачето получи огромна торта със стотици свещички...
Духна ги много внимателно, като си пожела никога да не порасва и те се превърнаха в хиляди малки звездички, които и сега блещукат на нощното небе...

[LeeAnn]

Да си голям е скучно! Това вече го знаят всички, даже и големите! Дори на тях, когато пораснат, им се иска да не бяха... Големите винаги са заети с разни много важни неща, които са абсолютно непонятни и неразбираеми за малките облачета. Големите правят странни неща, мръщят се постоянно, карат се на малките без причина и си имат тайни...
В един най-обикновен ден Облачето, съвсем случайно, научи една много тайна тайна на големите...
Денят си беше наистина най-най-обикновен – няколко пакости, малко падания, не много въпроси... Нищо необичайно... Затова Облачето много се изненада, когато големите ветрове и дъждоносни облаци започнаха да правят ,,Буря". Обикновено, те правеха така, за да издухат непослушковците в далечните кътчета на Царството, на ,,сигурно" място, от където нямаше да чуват оглушително шумните им игри. Облачето си мислеше, че ветровете правят така, за да си почиват на спокойствие и да съберат сили за утрешните му въпроси.
Така си мислеше... Но в този ден научи тайната...
Ветровете издухваха малките розови въпросковци надалеч, за да не им се пречкат като ... си играят! Гонеха ги, за да си играят те! Представяте ли си!?!? Големите си играят и не  винаги им е скучно и тъжно!!! Ухаа! Това си беше истинско откритие!
Облачето, обаче, не харесваше играта на големите, защото, докато се забавляваха, ветровете духаха толкова силно и така се увличаха в този вихрен танц, че забравяха колко страшен може да е той. Не за тях. За малките беше страшен, и сигурно затова беше таен, защото от него се правеха ... гръмотевиците.
Когато ветровете духаха неудържимо, те увличаха със себе си дъждоносните облаци. Да, това беше част от вихрения танц, но се случваше някой вятър по невнимание да изпусне облака си и той да се сблъска с друг. И тогава...
О-о-о, тогава.... Тогава беше най-страшно за Облачето, защото този сблъсък предизвикваше много силен звук, предизвикваше истински гръм! И то не само един, а поредица от гърмежи, чиито тътен достигаше и до най-далечните и тихи кътчета на Царството. Тогава Облачето се сгушваше изплашено в скривалището си и чакаше Бурята да свърши.
Сега, когато знаеше, че това е игра, то пак беше изплашено, но му се искаше да е голямо, за да може да отиде и да им се скара... Но после си спомняше, че да си голям не винаги е весело и интересно и си мислеше, че всички големи облаци са били малки и страхливи, също като него и когато най-много ги е било страх, са поискали да пораснат... И са пораснали... Станали са големи, сиви и скучни, и вместо да помнят кога са били малки и страхливи, те бързо го забравят и започват да играят на гръмотевици – играта, която толкова много ги плашеше преди. Облачето не искаше да порасва, но си обеща, ако порасне, да не прави гръмотевици, за да не плаши малките облачета. Обеща си също да не забравя кога е било малко и колко много го е било страх...
И така, докато си мислеше и обещаваше на себе си разни важни неща, то усети, че вече не се страхува! Чуваше гръмотевиците, но те звучаха някак по-различно и не толкова страшно. По силата на звука и треперенето на въздуха, Облачето се опитваше да отгатне кой вятър точно кой облак е изпуснал и той с кого се е сблъскал! Това беше доста забавно...
В този ден Облачето научи и още една тайна - то разбра, че може хем да си пухкав, розов и непораснал, хем да си смел и безстрашен!

[LeeAnn]

Облачето продължаваше да си мечтае да лети извън Царството на Ветровете, на високо, нагоре и надалеч, нагоре, нагоре, чак при другите облаци. При истинските, пораснали, сериозни облаци..
Разходката в Царството на Ветровете беше прекрасна, трогателна и вдъхновителна, но не беше сбъднатата мечта на Облачето.
То искаше повече, и го искаше сега, и го искаше много, и то веднага!!!
И колкото повече време минаваше от първата му среща с Вятъра, толкова по-нетърпеливо ставаше то. Първо си мислеше, че точно този Вятър ще сбъдне мечтата му да лети отвъд Царството, но после се оказа, че пак не е разбрало. Е, това, разбира се, не беше нещо ново за Облачето. Обикновено, имаше нещо, което то не е разбрало, не е познало, не е предвидило, не е научило навреме... Но, с нетърпеливковците е така... Докато хвъркат и подскачат, пропускат по някоя думичка, която после се оказва важна. И не, защото не искат да чуят всичко, а защото докато задаваш въпроси, не можеш и да слушаш! А, и защото Вятърът е пестелив на думи, никога не казва нищо случайно и изобщо, ама изобщо, не обича да повтаря. Облачето, пък, не смееше да го помоли да повтаря, за да не го ядосва, защото да ядосваш Ветровете е опасно. Облачето знаеше това и изобщо не се учуди когато Вятърът го запозна с един друг Вятър – този, който щеше да го издигне заедно със себе си далеч над Царството на Ветровете и щеше да го заведе при другите облаци. И щеше да сбъдне мечтата му...

Този, новият Вятър, всъщност живееше в Царството на Ветровете. Той беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче.
Когато Облачето се запозна със своя Вятър, то беше много притеснено, беше станало почти прозрачно и се опитваше да се скрие от погледа му...
Но все не успяваше...
Както и да застанеше, колкото и да си мислеше, че не се вижда, Вятърът го намираше и го взимаше при себе си... И му говореше... И добре, че правеше така, за да го успокоява, защото непорасналите мечтатели са много смели, но само когато са на сигурно място в Царството...
Облачето не беше предвидило, че ще се изплаши толкова много, когато настъпи моментът...
И моментът на сбъдването на мечтата му наистина настъпи...
Облачето бе омагьосано от вълнение и почти не говореше...
Нито пък вдигаше шум...
Дори не помръдваше...
Да, това наистина би трябвало да е някаква специална вятърна магия, щом някой изобщо успя да накара Облачето да бъде тихо и мирно... макар и не за дълго...

Вятърът обхвана Облачето, като внимаваше да не го изпусне или изплаши, и го понесе със себе си извън Царството на Ветровете!
Облачето и Вятърът се издигаха нагоре, все по-нагоре, и летяха!

Облачето летеше! Наистина летеше!!!

Дори когато беше сънувало, че лети, не се беше чувствало толкова леко, ефирно и прозрачно, както се чувстваше с Вятъра във въздуха...
Въздухът ги обгръщаше и те се превръщаха в едно хармонично цяло...
Разговаряха с обграждащата ги тишина, следваха реещите се птици, пречупваха слънчевите лъчи и търсеха топлите ветрове, които да ги заведат при другите облаци, които живеят високо високо отвъд Царството и които така силно мамеха Облачето със своята белота...

Това бе сбъдната облачна мечта!
Облачето летеше!
Летеше високо над Царството!

Сега Царството изглеждаше различно, някак непривично тихо и спокойно... И нищо чудно. Нали розовия любопитен дърдорко не беше там да вдига шум, да подскача, пита, разпитва, да ядосва ветровете, да разсмива дъждоносните облаци и гъделичка дъгата...

Не след дълго, обаче, Вятърът прецени, че е време да прибере Облачето в Царството и го поведе обратно надолу. Облачето се противеше и не искаше... Но Вятърът не го слушаше.
Вятърът каза "трябва" и това означаваше... "трябва".
Ветровете казват точно това, което мислят и правят точно това, което казват ...
Облачето знаеше това, но пак не искаше да се прибира. Това, че трябва, не значи че е приятно и иска, а че няма как и просто... така трябва...
Облачето се прибра в Царството сияещо от щастие и изпълнено с нови желания и мечти...
Наистина, този път Облачето не успя да докосне и разрови големите бели облаци и да види спинкат ли ангелчета в тях, но това не правеше сбъднатата мечта по-малко сбъдната или по-малко красива, нито по-малко емоционална или пък по-малко мечта....
Следващия път щеше да успее...
Вятърът му беше обещал! А когато Вятърът обещае, той обикновено го мисли, а щом го мисли, това значи, че точно това ще направи!
Но, Облачето не беше предвидило, или по-скоро беше забравило, или по-точно не искаше да си спомни, че за сбъдването на мечтите е нужно търпение, много търпение, на което Вятърът бе решил да го научи...