Нима си този, който дълго време
търсих по безкрайната земя.
Целия свят обикалях
и вглеждах се в красиви лица -
исках да намеря пламък,
но нито едни очи
не ме заплениха.
Нима ти си бил пред мен?
И може би късно те съзрях...
Сега виждам всички
твои жестове, просто виждам самия теб...
Защо ли толкоз сляпа съм била.
Аз търсих голямата любов,
а тя винаги е била до мен, с мен.
Ти ми вдъхваше надежди,
ти вяра ми даваше
и винаги и в най-тежките моменти
ме държеше за ръка.
Най-добър приятел те наричах,
ала чак сега прогледнах
и слънце сърцето ми озари,
рози душата ми красят,
птици сякаш в мен пеят.
Моля те кажи - не е късно, нали?
Все още можем да уловим шанса
и да се впуснем в романса.
[/i]
Това стихотворение е по-старол Писала съм го преди няколко годинир но реших да го публикувам.
